Планината ... : Нощно, в търсене на пиринският кристал

Стана случайно, през една тиха нощ на 2006 май беше. При последният опит оттогава за спане на заслон Кончето, след още N- брой новодошли изморени хора, по-добре реших да им освободя място и тръгнах към 2 часа през нощта навън. Вървя с челника в тъмното, по едно време един лъч, една мека светлина изникна от нищото....Какво ще е това бе ? , си казвам , приближавам се , продължава да свети. Още го доближих, посегнах към него малко предпазливо – не го знам гори ли, какво е – то студено. Вдигнах го и какво да видя – един много чист, като стъкло, планински кристал, голям колкото орех. Без да се освети, не отразява светлина. На места има такива цели скали в мрамора:

но са жълтоляви, мътни. Тоя е много чист, само по малките жилки в него си личи, че не е стъкло. Тоест той е чисто стъкло, но природно.

След изкачването на Големият процеп на Кутело, денят от обяд до привечер, мина помощ на научната работа на хората, които изучават снежниците. Такъв беше и първият ден, преди изкачването на Вихрен, посветен на неговият снежник. Моят интерес също е голям в тази област – снимки на ригели, моренни валове, снежници...така цял дълъг следобяд., привечер достигнах моето местенце:

площадчицата с чуден изглед,на която оттук нататък, оставях тежката раница през деня. Място за спане и чуден релакс, метър на два . Там така удобно подпрян, като по поръчка от един камък, се наслаждаваш на хубавият изглед и залез:

Но тази нощ се вдигам в 3.30, и потеглям на челник. Първо за малко щях да вляза в пещерите наблизо, входът им е голям и точно на превала, лесно се обърква със слизането му. После – нагоре в третият ръкав на циркуса, под северната стена на Бански суходол, най - непосещаваната му и дива част:

Тук минеш край пряспа, после пак бял трошен камък... По-нагоре камъните стават малки и нестабилни, та избирам път точно в основата на стената. И тук ....става нещо, първо два , после още няколко, после 10 , 15 челника се насочват към мен! Какво става , по дяволите, дъ ге, колко още идиота има в тая клисура, мислех че съм само аз !! Сигурно са спелеолозите, проблясва ми, ама как не съм ги чул, в тази тиха нощ се чува на километри...Защо всички челници са зелени?....Защо са все по два в близост? В този момент нещо зачатка наоколо, чу се тропот на копитца и загрях....това били диви кози! Така силно да им светят очите не съм вяервал, сега разбрах че светят в ярко зелено, имат два кръга, точно като икономична светлина на челник. И както чух копитцата, така зачаткаха надолу и камъните към мен...Прилепих се до стената, а камъните, малки вярно, свистят от двете ми страни....3-4 минаха доста близо до каската, приятелски огън.

Тука сменям посоката, към големият каменист улей, който е доста труден и опасен за преминаване, но друг път тук няма :

Сняг нагоре също няма никъде, за разлика от други години, и така се оказвам без капка вода занапред. Взел съм само празни бутилки, защото денят ще е много дълъг и гледам да не нося излишно каквото и да е. Пресичам улея в началото му и изкачвам един скалист склон от 50 метра, която отвежда до тревист пасаж, по който може да се подсече началото на Котешки чал. Не искам да изпусна изгрева , след като кристали няма, явно се вписват като редки неща, в графата на философските камъни.

Билото на Котешки чал, не е така лесно за преминаване на тъмно. Мислех че съм закъснял, но все пак стигнах навреме. Започва се, здрачевината преди изгрева:

Самият изгрев над Родопа беше мътен, без отсечени линии. В един момент, целият мраморен дял почервеня

И после грейна. Хубаво, та хубаво.....

Колко време мина, не знам, доволно и докрай се насладих на гледката, която от това място е най- лепша. Оттам избрах нов път, в два други варианта съм слизал надолу, хубави са , но сега започнах подсичане възможно най - близо под Котешки чал, за да разгледам стените и каменните му улеи. Играта на камъка и тук е цяло изкуство

А улеите, по които стичат водите, сногсшибират :

Цветята и тук си ги има:

Неусетно и много бързо, по този начин на траверсиране , завъртях цялата долина на Баюва дупка още по хлад, и преди да ме огрее слънцито, вече бях на страната на Средоноса, излязох на мраморното изворче. Но тази година снегът вече го няма, има само влажна следа, там където течеше вода.... А сега? – ще трябва да се ходи някъде до сняг, а наблизо ниенте такъв. Седнах да мисля уж / то какво има да се мисли / , и тогава благодарих на тая българска традиция – като не става нещо, не бързай, седни и помисли. На 100 метра нагоре по вертикала, час по час птички се спускаха до едно място. Стръмно беше до там, много не ми се ходеше, а жаждата ме мъчи вече...но имах предчувствие, изкачвам се и какая прелест здесь, струи бързо и обилно в мрамора:

Вкусна, бистра вода. Друга пряспа, дава вода за изворче, което преди това не бях предполагал че го има. Прилича на долното изворче, по красотията на камъка. Останах и тук да се насладя на мястото, пиейки като камила - до отказ.

Мраморният дял, има далечна прилика и навява спомен за Сахара. И там, и тук няма много неща, не е претрупано. Чисто е, нищо не спира погледа. Няма много хора. Водата е кът. Няма комари. Само нашите пирамидални върхове исполини, са по-арни и по- големи от египетските пирамиди. Те са били в същият сивобял цвят, преди да разрушат облицовката им от травертин.

И сред тераските с цветя под Средонозо: