31.08.2017 г.

Нощно, в търсене на пиринският кристал

      Стана случайно, през една тиха нощ на 2006 май  беше. При последният опит оттогава  за спане на заслон Кончето, след още  N- брой новодошли изморени хора, по-добре реших  да им освободя място и  тръгнах към 2 часа през нощта навън.  Вървя с челника в тъмното, по едно време един лъч, една мека светлина  изникна от нищото....Какво ще е това бе ? , си казвам , приближавам се , продължава да свети. Още го доближих,  посегнах към него малко предпазливо – не го знам гори ли, какво е – то студено. Вдигнах го и какво да видя – един много чист, като стъкло, планински кристал, голям колкото орех. Без да се освети, не отразява светлина. На места  има такива цели скали в мрамора:




но са жълтоляви, мътни. Тоя е много чист, само по малките жилки в него си личи, че не е стъкло. Тоест той е чисто стъкло, но природно.
     След изкачването на Големият процеп на Кутело, денят от обяд до привечер,  мина помощ на научната работа на хората, които изучават снежниците. Такъв беше и първият ден, преди изкачването на Вихрен, посветен на неговият снежник. Моят интерес също е голям в тази област – снимки на ригели, моренни валове, снежници...така цял дълъг следобяд., привечер достигнах моето местенце:


площадчицата с чуден изглед,на която  оттук нататък, оставях тежката раница през деня. Място за спане и чуден  релакс, метър на два . Там така удобно подпрян, като по поръчка от един камък, се наслаждаваш на хубавият изглед и залез:










   Но тази нощ се вдигам  в 3.30, и потеглям на челник. Първо за малко щях да вляза в пещерите наблизо, входът им е голям и точно на превала, лесно се обърква със слизането му. После – нагоре в третият ръкав на циркуса, под северната стена на Бански суходол, най - непосещаваната му и дива част:




Тук минеш край пряспа, после пак бял трошен камък... По-нагоре камъните стават малки и нестабилни, та избирам път точно в основата на стената. И тук ....става нещо, първо два , после още няколко, после 10 , 15 челника се насочват към мен! Какво става , по дяволите, дъ ге,  колко още идиота има в тая клисура, мислех че съм само аз !! Сигурно са спелеолозите, проблясва ми, ама как не съм ги чул, в тази тиха нощ се чува на километри...Защо всички челници са зелени?....Защо са все по два в близост? В този момент нещо зачатка наоколо, чу се тропот на копитца и загрях....това били диви кози! Така силно да им светят очите не съм вяервал, сега разбрах че светят  в ярко зелено, имат два кръга, точно като икономична светлина на челник. И както чух копитцата, така зачаткаха надолу  и камъните към мен...Прилепих се до стената, а камъните, малки вярно, свистят от двете ми страни....3-4   минаха доста близо до каската, приятелски огън.
    Тука  сменям посоката, към големият каменист улей, който е доста труден и опасен за преминаване, но друг път тук няма :




     Сняг нагоре също няма никъде, за разлика от други години, и така се оказвам без капка вода занапред. Взел съм само празни бутилки, защото денят ще е много дълъг и гледам да не нося излишно каквото и да е. Пресичам улея в началото му и изкачвам един скалист склон от 50 метра, която отвежда до  тревист пасаж, по който може да се подсече началото на Котешки чал. Не искам да изпусна изгрева , след като кристали няма, явно се вписват като редки неща, в графата на философските камъни.

      Билото на Котешки чал, не е така лесно за преминаване на тъмно. Мислех че съм закъснял, но все пак стигнах навреме. Започва се, здрачевината преди изгрева:



Самият изгрев над Родопа беше мътен, без отсечени  линии. В един момент, целият мраморен дял почервеня 





И после  грейна. Хубаво, та хубаво.....



    Колко време мина, не знам, доволно  и докрай се насладих на гледката, която от това място е най- лепша.  Оттам избрах  нов път, в два други варианта съм слизал надолу, хубави са , но сега започнах подсичане възможно най - близо под Котешки чал, за да разгледам стените и каменните му улеи. Играта на камъка и тук е цяло изкуство 





А улеите, по които стичат водите,  сногсшибират :






   Цветята и тук си ги има:





      Неусетно и много бързо, по този начин на траверсиране , завъртях цялата долина на Баюва дупка още по хлад, и преди да ме огрее слънцито,  вече бях на страната на Средоноса,  излязох на мраморното изворче. Но тази година снегът вече го няма, има само влажна следа, там където течеше вода.... А сега? – ще трябва да се ходи някъде до сняг, а наблизо ниенте такъв. Седнах да мисля уж / то какво има да се мисли / , и тогава благодарих на тая българска традиция – като не става нещо, не бързай, седни и помисли. На 100 метра нагоре по вертикала, час по час птички се спускаха до едно място. Стръмно беше до там, много не ми се ходеше, а жаждата ме мъчи вече...но имах предчувствие, изкачвам се и какая прелест здесь, струи бързо и  обилно в мрамора: 










    Вкусна, бистра вода. Друга пряспа, дава вода за изворче, което преди това не бях предполагал че го има. Прилича на долното изворче, по красотията на камъка. Останах и тук да се насладя на мястото, пиейки като камила - до отказ.
   Мраморният дял, има далечна прилика и навява спомен за Сахара. И там, и тук няма много неща, не е претрупано. Чисто е, нищо не спира погледа. Няма много хора. Водата е кът. Няма комари. Само нашите пирамидални върхове  исполини, са по-арни и  по- големи от египетските пирамиди. Те са били в същият сивобял цвят, преди да разрушат облицовката им от травертин.
И сред тераските с цветя под Средонозо:




Мъжкото цвете  е само 30 см високо тук... май стигат 


Пресякох Средоноса и....



Няма коментари:

Публикуване на коментар