26.03.2019 г.

Да ходиш по дъгата

         Идеята е на Георги Марков...да минеш под дъгата...символ на нещо невъзможно, защото гърбицата, товарът ти от грешки и  предателства към каквото  решите...не може да премине под дъгата. Смазващото тиктакане на времето година след година ни вкарва в ситуации, от които изходът е многопосочен...никога не знаеш дали решението  е правилно, отначало става едно, а после след години  се чудиш... ни черно, ни бяло. 

    И в един вик на протест, срещу това което сме загубили в компромиси и сме предали от себе си, в един момент ето ме тук, на това невъзможно, нелогично  място, голямата стена на Бански, една алегория на ДЪГАТА.

  Високотехнологично екипиран - с голи ръце и два стари крака. Чака ме най - краткият път на излизане от цялата местност - но това означава, че целият ми багаж е на гърба в голяма раница, с която винаги трябва да се съобразяваш.


       Посрещам бледото изгревно слънце на път


       Тази година отново си измислям промяна в маршрута, запътвам се към скали които ще нарека "Жълтият пояс", разположени по-близо до снежника и Кончето 

     
         Под тях, надзърнах в  непозната досега пещера. Кой да предположи, че я има  сред скалните отвеси.


   След Жълтият пояс, има  площадка, а над нея е безпощадната стена....започва се .....


   Всяка следваща стъпка ще е следваща, само ако е точна и уверена, защото малко встрани гориш...

   Свежите еделвайси, ме срещат на групи всяка минута. Как са се закачили по тези скали.....


      
     Ненадейно, камък като пералня, изглеждащ част от масивна скала, при хващането му се хлъзна - добре че не се откачи, а само се хлъзна, и прасссс - плътно върху стъпалото. Изхълцах  от болка, както си му е реда видях звезди посред бял ден ... чак след известно време започвам да го мисля. Егати стабилната осигуровка си направих, не мога да мръдна...добре че бях с обувки без метални капси, иначе тия над 150 кг. щяха да ги перфорират в мен... и късмет че отдолу беше равен тоя камик...бутам, блъскам, напирам и с крака...разклати се и се отмести малко, колкото да излезе обувката.
Сядам вир-вода, да се успокоя, ако може. Вече съм на място, от което връщането е по-трудно от пътят нагоре. А става съвсем открито 


     Закичено навсякъде  с еделвайси, все едно стара българска селска  сватба се задава 


  Нагоре...започват едни гладки  наклонени плочи, на които няма грам ръб или камък за запиране


които страх не страх, просто се ходи и минава през тях, и да се подпирам с ръце, няма за какво да се хвана


  Идва спасителният гребен...колко да е спасителен, и той е мамата си трака :


   От другата му страна е чист север, слънце не огрява:



Пълен е с клатещи се камъни тоя гребен...големи, зацепили се един в друг. Стабилни ли са...предишните 2 минавания бяха, но сега, както хващам един да се набера 



 камъка изведнъж така се отплесва, сякаш на кантар е стояла таз грамада, и полетя надолу... на втория удар се разби, на третия стана на юмруци, които обсипаха цялата стена, точно където бях преди малко...какви работи стават...такава каменна градушка да попаднеш на пътя й, замлати ли те става...остава.
Най-после идва мястото на отпускане, където нищо каменно не виси отгоре ти , площадката с голяма цветна туфа:


Вода, почивка, кеф. Защото точно отгоре й е най-прекрасният и труден въздушен кошмар - навсякъде километър атмосфера:


Всичко тук е вертикал, даже цветята , които мога да снимам само като премина покрай тях, отгоре :


Тук вече стигам до края на това дверско, диво място, което сигурен съм, няма равно по красота 



И горе си задавам въпроса, защо бе...не може ли по-лесно, безопасно и равно да стане...


гледайки снимките, попаднах на една, която сама даде отговора... сетих за легендите, че старите българи вграждали сянка. Изтръпнах, като попаднах на тази картина, какво ли ме чака...


това е...друг път няма освен  по дъгата, един ден на истина, над всичко и въпреки всичко...