Тежък период....депресия. Есента на 2025 почина Дара, това добро и весело куче, бяхме си много близки. По цял ден заедно, толкова искаше да сме все заедно, че даже и на работа си я водех постоянно с мен. Показа някак си, без да иска, как се държи достойно, когато се разболя от рак. 2 години и звук за оплакване издаде, не легна, гледаше винаги да е в добро настроение, доколкото може. Цели килограми лекарства, всеки ден, как издържа на тях - лекарят също не знаеше. Живя добре и с болестта, разхождаже се, имаше много силен организъм, но накрая ракът я превзе, престана да яде и пие вода и след седмици дойде краят. Дадохме 10 000 евра за последна разработка лекарства, нещо като химиотерапия, благодарение на което Дара живя пълноценно и щастливо 2.5 години и поне стигна 12,5 години.
Неусетно, малко по малко, започнах по чаша, после втора. На обяд, леко замаян, вечер също второ дозиране. Като пиеш, друго не можеш да правиш, движението намаля и спря. Отказах и ските, та и близките ми казват - вече спираш и с планините. До март месец 2026 г бях един мях, парцал. Довършителен етап - Катарино. Който е ходил, знае какво ядене е там, а съм лаком. Сутрин се наплюскам, лежа безпомощно 2 часа, не мога да мръдна. Привечер, пак плюскане до безпомощно състояние. Имам свойството да качвам по килограм на ден, като варел, навсякъде трупам. По едно време се усещам, че от толкова ядене, не е имало място за алкохол и някак си оттогава не ми се пие и спрях. Прибирам се от Катарино, задъхвам се от нищо, постоянно скапан и уморен. Качил съм 12 кг, и усещам, че ако продължавам с тоя скотски живот, есента вече трябва да се приготвя за умиране.
Бил съм и преди пълен и съм отслабвал, но на тия години, си казвам, това трябва да ми е за последно. Започвам сутрин упражнения, на обяд колело, вечер пак същото, но внимателно, да не претоварвам ставите. Като стар вифаджия знам, че най- важното е храната - колкото и да се движиш, хапването трябва да се ограничи до под 1800 калории на ден, ако искаш резултати. В Германия също се бях оттдал на плюскане, но след това постепенно, се докарах до това ниво, на 46 години, а сега го докарах 20 кила отгоре ....
Нямаше тогава никакъв фотошоп, реално е. Но и добрата форма си има проблеми. Вдигам си тежести един ден, и прааас - лакътя. После 2 год не мога да вдигна чаша с вода. Горе - долу държах форма с тичане, но на 55 год и него се наложи да спра - ставите се претоварват от тичането. Оттогава на шега майтап още 10 години се трупнаха
Сега го карам внимателно - никакви сладки неща е най-важно. Плодове всякакви по всяко време , но малка порция, не повече от юмрук, само от 1 нещо за основно. Учудващо, резултатът дойде бързо. 6 кг за 40 дни. Първо търбухът се отлепи от циците, станали за сутиен. Надолу вече по-бавно, по 1 кг за 15 дни. Краката се стегнаха, ръцете също, циците се прибраха и заприличаха на гърди, гърбът ми вече не е схванат. Шкембето се отлепи и от ребрата, но си остана все още. Знам, че след още 2-3 кг ефекта ще е още по-добре видим. Малко по малко, важно е навиците на хранене и движение да са постоянни. В Холандия нарушения с бира и ядене каквото не трябва, ме върнаха малко назад, но се превъзмогна. Вече съм готов като че ли и за Пирин.....
Преминавам през Попина лъка, копие на Сандански - неугледни жалки изкорубени постройки, дворове с боклуци, което се води курорт. За да останеш тук, трябва да ти плащат. Банскалии по-разбират от туризъм. Сутринта в 8.30 съм на непознато място - преливника на Башлийца.
"Преди да умре, снегът е най-блестящ и пищен, и дава своя живот на водите и минзухарите".... това май сам го измислих. Набелязал съм грандиозни идеи : Малко Спано - Спаноп.чукар - Голямо Спано. Ден 2 - Чаира - билото Голямата страна - връщане по Башлийца, ден 3 - Беговица - превала - Мозговица, 6 долини и реки. Неясен план за още 2 дни, ако времето позволява и имам сили - по Трета пека, Куклите, оттам Втора река. Пиринска Битрица до езерата - последен ден. 5 дни общо
Приблизително първият ден сме го ходили с Дара, преди 8 години https://www.blogger.com/blog/post/edit/7633254418465727161/3655849767978874576
Тогава вървяхме през един много напечен земен път, който вие към Спано поле. Сега, се оказва много по хладно приятно изкачване по друга пътека. Мозговица:
но красотата не може и не трябва да се измерва. Преминавам по арни нови мостове, двете реки много си приличат. Бучат, беснеят....в хладината, на сянка, се изкачвам до красива долинка с поток , до трети мостИ нагоре, вече под ласкавото утринно слънце, до Малка Спанополска, която не е никак малка. Същото място, меандрите, където бяхме заедно с Джъчето...
Красота от светлина в прозрачната вода в характерните за Пирин и Рила тихаци, равни стъпала в оттеглянето на стар ледник
Нагоре реката пак става скоклива
и влиза в нов тихак, вече понамаляла , но излизат минзухарите, цели полета....
Трети тихак, вече на изтичащият от Спанополски чукар поток : Нагоре, снегът става повече и се появяват хубави снежни мостове Водата в плен на снега, който плен ще завърши скоро и нито един от двамата няма да спечели... Потоците се разделят - единият идва от Бънд чукар и стената на Башлийски чукар , голямата циркусна дупка, в която съм бил 3-4 пъти лятно време. Сега се насочвам по вторият поток, от много красив циркус между Спаноп. чукар и Дончов, който също образува висок тихак 
При преминаването с Дарчето 2018 г., от южната страна беше открито, направо лято. Сега отвсякъде над 2300 м, като отсечено, е сняг над метър, и реших да тръгна към Дончови караули, пък каквото стане. И тук красотия, последното място без сняг Дивите кози тръгнали да търсят тревица
От високото, се появяват странни снежни красотии Затъва се 20 см, доста уморително. Горе на 2600 м има снежна корица, замръзнало е през нощта явно
Още по-нависоко, наклонът се увеличава, и му вадя ножа, значи...в смисъл, ако се захлъзгам надолу, да го забивам като ледокоп.... Стигам билото, брутални снежни козирки За по-сигурно, се движа на 10 метра от билото, пак виждам цепнатина за отцепване само на метър от мен Доколкото мога, надниквам към Бъндерица, там е още по-затрупано оттук, Бъндеришки чукар едва се различава под дълбокият сняг Спанополски отсреща
2 следи, колко съм дребен пред Пирина
Пренинавам по-нататък по билото, оттук няма видимост. Целта е да стигна премката с Муратов. Стигам до това място
Тодорките оттук
Изкачих съседната Дончова караула, и от нея се видяха още десетина. Няма да имам сили да ги премина, а и времето неусетно напредна, станало 16 часа. През снега се ходи бавно и уморително, щеки нямам, нося котки, ако се наложи.
Слагам ръкавиците, ножа в едната ръка и решавам надолу през относително чисто място с хвойна
Да е жива и здрава хвойната, помогна много. Държа се здраво за нея и спускам Иначе си е доста наклонено, а и лавините не знам на какво мнение биха били, имаше скорошни на всякъде. Отгоре изглежда малко, я да видим само участъка под хвойната колко е:
Ръкавиците спасиха, без тях замръзвах, постоянно запирам с ножа в снега. По едно време, викам айде шус по гъз...весело, ама газа и той замръзна, добре че си е мой, и оплакванията му нямаше кой да приеме. Интересно натрупване от бял сняг на дъното, сбор от лавини явно Циркусът надолу с едва загатнатите езера
Преди долното езеро, минзухарите отново избухват. Насрещният склон също лилав
Тук обръщам посоката, за да отида до красивият водопад над езерото. Сега е обаче по-мълък от предното майско идване с Дарчето, а и голяма част е скрит от снега
2018 год :Надолу езерото, тогава течеше цялото като една бавна река
Пирин дава, колкото е решил, всеки път различно. Минзухар на корем се отгледах
Сега е различно красиво : Муратов в дъното
Полудяла Спанополска, иска да излезе от снежна прегръдка
Малко по-надолу, снегът рязко свърши. Играта на водата
Малкият поток преди заслона и малка Спанополска рипийт
на залез
Още половин час походих встрани, за да съм сигурен за утрешният ден къде е пътеката за Мозговица, че нито има упътване на мястото, а преди това има на едно място табели, но пък там няма пътека. За сметка на това цветовете на маркировката са точно наобратно направени и объркват. В заслона хижарят след доста уточнения разбрах, че най-добре от последният голям мост, 3-тият от разказа ми, мостът над малката рекичка, за хвана едно хоризантално заравняване обратно на пътя, право на изток, което после става пътека. После мярнах отдалеч в гората и постройка, която трябва да е заслонът Башлийца. По - нататък не отидох, че стъмни. Бързам, пътят е много, на телефонна светлина. И тук стана беля. Един кръгъл камък, които са в изобилие на тази пътека, уж голям и стъпих на него, почти тичайки, се обърна, и направо се засилих и тряснах по лице, та чак светкавица ми излезе вътре в чутурата. Лежа тъпо известно време пребит, после седнах. Главата боли, нямам представа как и на какво съм паднал. Ръцете одрани, крака здраво надрани. Най-лошото е, някаква болка във врата, постоянна. Няма какво да правя, освен да се стегна и продължа, но по-бавно. Фенерчето на телефона угасва, и продължавам на съвсем бледата светлина на екранчето му. И то угасва . Минавам в тъмното през мостове, под тях водни хали в цвят на мляко в тъмното, Башлийца и Мозговица са се засилили от дневното снеготопене. Към 22.40 стигам до водата, обаче ужаст ! това е реката, не е моста. Не може да се премине по никакъв начин. Малкото бетонно мостче над преливника, знам, че е някъде по-нагоре, качвам се с последни сили в тъмното покрай реката, но не мога да го нацеля, излизам вече на пътеката , която се отдалечава от река Мозговица. Казвам си край, тука ще дремя до сутринта, мокър, пребит и скапан. Замислям се, че вече поне съм локализирал къде е мостчето, това са около 200 метра по реката. Проблема е, който е минавал по него, че е почти невидимо в тъмнина. Натискам фенера на телефона и той по чудо се включва , явно е събрал малко енергийка изключен, и в тази последна негова минута, едва намирам мостчето. Дотътрям се до колата, с последни сили събувам подгизналите още от обяд обувки, чорапе, панталоне, обувам нещо сухо. Няма сили да хапна или за каквото и да е друго, като изнасилен съм. Лягам на уж дебелия дюшек вътре в колата, даже с чаршаф, но той е гладък, колата не е нивелирана и все се плъзгам настрани. 2 часа се въртя, не мога да мигна.Схващане на краката, крампи дето им викат. Болката във врата продължава, не мога да преглъщам. Нещо лошо се опасявам, че е станало с някой прешлен. Бавно осъзнавам, че утре няма да мога да ходя никъде. Сядам на седалката и в това положение вратът не ме боли толкова, както в легнало. Пия едно редбулче, резерва за такива случаи, паля кочинката и се връщам в София в 4 сутринта.
Пирин дава, но и взима. Колкото, толкова. Не си разцених моментните сили, презорих се и се схванах. Цял ден спане и лежане, чудно на втория ден днес се освестих, болките минаха, даже във врата. Пак късмет, май е късметът на дебелата дървена шопска чутура. Другите реки - друг път ще е. Важно е да сме живи и здрави.
Много снимки и видийца од прекрасният Пирин https://photos.app.goo.gl/FNiuWV4i166YQWXc9
