13.02.2021 г.

Монблан през соца...или Ганю в Алпите и наоколо

             В онези времена, за да отидеш в Алпите, имаше повече перипетии и простотии, отколкото сега да отидеш на Луната. Даже  предполагам, че на Луната по-лесно става.  Някаква страшна романтика имаше тогава, покрай няколко книги , излезли в краят на 70-години. Валтер Бонати, един френска книга за водачите в  Шамони / не я помня точно /. И след казармата веднага се организирахме да ги обикаляме тия Алпи.

            Много буйни, силни младежи през соца виждаха в спорта един изход от сивата реалност, затова имаше толкова много спортни постижения. Инженерчето след Вуза го чакаше 5 години разпределение в някой завод, примерно  в Червена могила и 130 лв на месец. Извън номеклатурата, която никой не знаше точно какво е, тя  беше невидима / после се разбра структурата й / най-големи тарикати и  връзкари бяха бармани и сервитьори. В сянка седяха истинските далавераджии - управителите на складове. А лекарчетата ги запокитваха в някое село за 10 години задължително,120 лева заплатка и сънуваш само баби как ти носят яйца на прегледи...друго няма. Някоя мома уж демократично се оказва в леглото ти, а на сутринта родата чакат пред вратата и вдигат сватба...Как се измъкват оттам и има ли после измъкване....

            Сега се чудят що нямало вече спортисти, а преди защо имало... кой луд ще хвърля цялата сега си младост в идиотски тренировки, като кротко може да се стане едно ИТ и да си взима 4-5 бона, па си джитка във фитнеса или по планините, щом му се спортува.. А профи спортиста /сега други няма/ спортиста  като стане на 35 години  какво бъдеще има - развалина, общ работник?

        И ей ме значи в спорта, имам задграничен / така му казваха / паспорт. Авери ме отвориха, че държавата не може да следи всяка твоя дейност. Фатката е :  Покрай визата за някое състезание отиваш тихомълком в още 4-5 посолства, където веднага ти дават визи. Другият тънък момент беше, че се водех служител на БДЖ. Имаш право да пътуваш в целият свят безплатно, с едно черно БДЖ - паспортче. С паспорта и визите, хоп - в Транспортното министерство. Взимам билет до...Осло, колкото и парадоксално да звучи. Пътуването е с прекачване и важи 3 месеца, взимаш си билети от входен / изходен пункт за всяка държава. Бях ти научил наизуст....Домодосола, Путгартен...и.т. до безкрай. На място, в самата държава, си попълваш билета през кой град е. Въобще не е задължително да е права линия, можеш да слизаш и се качваш на всяка гара, която пожелае. Билетът не е за определен влак, а за време .  Само трябва да си нахален, да не ти пука, пък служителят отсреща оставаха с впечатлението, че ти си някакъв фактор сигурно в МВР, щом така уверено искаш нещо.Връщаш се от състезанието и си организирате с верни другари един круиз...такива круизи не ги пожелавам сега на никой, но като си млад е приключение.  

         Започва екипирането за Алпите. Няма достъп до алпийски клубове, те бяха много затворени общества. Един познат ми даде едно резервно въже от басейна на спортната палата, ново. Дали е ставало да те издържи...не знам, не се случи падане с него. От склада на музея на Благоев , един познат измъкна забутан  непотребен ледокоп, сигурно от времето на Мълори. Трих го с шкурка цял час, ръждата падна и намазах  здраво грес. Имах един корейски самар, в рамките на който си пренасях и валутата. За другата екипировка имахме смътно определение какво ще е, щяхме да купуваме в Австрия.  

         Започва се. Алпите обаче се смесват с едно моткане и простотии в няколко държави наоколо, защото освен Планина се гони и Келепир. По сигурен начин изкарваме голямо количество кафе в Белград / да кажем 60-70  кг, нали сме бедежейци, имаме сякакви ключове за влак и можем всичко да прекараме, а имаше един найлон от болкит  за опаковка , дето му убиваше миризмата на кафето при превоза. / И го шиткаме на десеторна цена, обърната в зелено, за няколко часа, с помощта на състудентите от ВИФ Боре и Златко, при техни хора във фризьорски салони и месарници. Парадокса беше , че в Белград предпочитаха и вървеше по-скъпо  виетнамското кафе, което в България никой не го пиеше, което беше и двойно по евтино от никарагуаското кафе. Аз пък  уреждам състудентите в София с якета Елесе, маратонки Адидас и др подобни.

       Правим една пачка динари и  привечер сядаме в един ресторан в стари Београд  да се черпим...Никой обаче не е и помислял за пиене, ние не знаехме какво е това. Като не си отварял бутилка или поръчвал чаши, то не ти е ясно как става, а и алкохола не ни влечеше. Но вифаджиите, много бяхме по яденето. Легенди се носеха за  стрария стол на ВИФ, аз заварих новия. Имаше лами на яденето, унищожаха по 7 порции, аз го карах по -скромно, най-много до 3.

         Наплюскваме се здраво в Белград, защото това е  последно истинско ядене за няколко месеца напред. И после в нощният влак за Триест. Спи се или в влакове / избират се нощни влакове  винаги / , или на палатка. Хотел йок, то е престъпление да се дава валута за хотел, а те си бяха тогава още по-скъпи от сега, ако съпоставим инфлацията. В Мюнхен нямаше стая под 100 марки.  Даже с нашето изкривено от социализма  подсъзначие, се смяташе, ако спиш в хотел, трябва да си тръгнеш с телевизора. Един отбор по водна топка беше изнесъл маса телевизори от един хотел, и ги бяха изправили в дружеството да ги порицават...смях...нали трябва да громим империализъма....

      Влакът пращи от черноборсаджии, имах чуството, че цяла Югославия се изсипваше в Триест. Този град тогава беше това, което сега е Истанбул. Смемяме пачките динари за марки и малко лирети  при един пенсионер, застанал пред банка. Тия пенсии-чейнчаджии ги курдисваше мафията, нарочно избираха старци-убитаци, леко сакати. Да си сигурен, че няма да те излъжат и избягат, даже ти даваха марките и лиретите предварително в ръце да ги гледаш колкото искаш. Карабинерите се правеха, че не ги виждат, сега като се замисля, може и да са ги пазели. В Италия доларите винаги имаха черен курс, много по-висок от този в банката, явно на мафията й бяха по-ценни доларите . Дойче марки се намираха при тия чейнчаджии  лесно, на изгоден курс.  Имахме някъв пич  от тези пенсии даже ни стана аверче,  поназнайваше сръбски. Аз сръбският го говорех тогава много добре, защото казармата изкарах на Връшка чука. Възклицания, глупости, носехме му и някакъв подарък, който ще е ценен в Италия, много се радваше човека. Сменяме парата при него, и той имаше много важна роля на връщане от пътешествието. Ние си го препредавахме, както ние бяхме ценни за него, така и той за нас, по-нататък ще стане ясно перке.

Един ден  разходка във Венеция, сега като смятам, 14 пъти съм ходил там. Беше хубаво, като ги нямаше тълпте китайци, сега не е за ходене. Взимаме си една пица, тя излиза фалшива - само тънка кора ляб, намазан  с нещо неопределено. Големи измамници са в Италия, очи ти трябват и на гърба 

След вторият нощен влак, отново един ден расодка в Милано, но да не разводнявам, и оттам към първата цел : 


               Влизаме в Австрия, Филах, и обикаляме няколко магазинчета  за планинска  екипировка...страшна скъпотия, всичко, и най-обикновеното - котки, обувки, е много над 1000 шилинга / 130 марки /. Решаваме да караме с това, което имаме от България, докато се доберем до Мюнхен. То не е много, кара се на мускули, дето му викат. Обувките ми бяха обикновени зимни, меки, които даже и за нашите планини не стават. Те бяха и изтрити, вече за хвърляне, но удобни, мислех да ги сменя и изоставя на място. Имах в БГ  едни вихренки на спортпром, ама те са с кожа гьон, метални капси , които пробиваха в стъпалото до кокал, каквито и чорапи да носиш.  И никаква подплата, едно че смазваха краката, друго беше опасно да не измръзнат пръстите. Сполучливите за времето си високи  Дахщайни излязоха доста след това в БГ, тук говорим за началото на 80-те години. 
Яке даже не носех, също мислех да купя по път, но горе отбелязах - не стана в Австрия. Та карах с  една тънка  ветровка от Източна Германия. Разчитах на един дебел пуловер, ама той пък с открит врат. Едни обикновени джинси и това е. Ръкавици и шапка - също за хвърляне.
        Отново на влака, който ни откара до Хайлигенблут /ако не се лъжа в точното име/. Там от брошурата на някво хотелче бегло се ориентирахме накъде е Гросглокнер.
   Най-големият ни проблем беше липсата на каквато и да е информация. Ние само  смътно знаехме накъде отиваме.  Нямаше тогава интернет, немски не знаех и дума. Карти на района , даже и малки, нямаше както сега по път и над път, а струваха по 7-8 долара, направо престъпление да се дава зелено за това, а и трудно се ориентира човек с тях. Нямаше откъде да науча, че има в Австрия и много подходящи за нас, по-леснодостъпни и красиви върхове - например Дахщайн. 
     Влак оттам нагоре няма, и тръгнахме неопределено по едно шосе на което имаше табела с върха. След час трамбоване по пътя , за късмет, един микробус ни взе на автостоп, и реално тази случайна среща избра маршрутът към първият ни връх. Бусът отиваше към някакви язовири в съседна долина  и ни остави на няколко км преди този превал: 

           Дотук добре...каза голия, взе 5-те лева и скочи в копривата, както има лаф. Но още по пътя, започна да вали като из ведро, един много гъст, студен дъжд. Още го помня тоя дъжд, такова нещо не се забравя, на 10-тата минута всичко беше протекло и цяла вада течеше на голо по гърба, през гъза, та в обувките. Цял ден, стискаме зъби и жвакаме покрай пътя, а колите ни обливат допълнително. Бързо разбрахме, че няма кой да ни вземе на стоп, и зажвакахме по пътя. Имаше малка видимост, та даже подсичахме напряко през едни разводнени пасища и мокри останали преспи, беше краят на месец юни. Така цял ден, дъжда не мръдна, гъст и монотонен. Едно сиво, мрачно, тегаво....
        Чак като притъмня, се появи характерният силует от една брошура, паркинг, знамена, та се зарадвахме,  ориентирахме къде сме . Тогава го нямаше този бетонен мастодонт на това място, който е сега, мол ли е, паркинг ли е, тяхна си работа: 

Наблизо знаехме, че има хижа, която намерихме в тъмницата. Май тази беше:  
          Бяхме предвидливо се записали като членове на БТС, едно зелено книжле, с членски внос. Това спестяваше 60-70% от цената на повечето хижи, някъде даже не ни таксуваха, а ако е пълно не ти казват да излезеш. Намираш си някво ъгълче и кюташ, както се оказа в случая. 
          В преддверието преживявам пореден  потрес на соцгражданина - десетки чифтове обувки по 300-400 марки, все  модерните по това време  ярки пластмасови Кофлах, със страшна сила си стоят навън зарязани. Викам си как не ги е страх тия, всеки може да ги обуе и свие...оставям моите шлепки до тях. 
          Още една друга интересна закономерност в тези хижи установих, но това стана чак на третата хижа, а бат Рей доста ще е доволен да я разбере.
Разбираме по трудният начин, че няма печки на дърва още от това време в Алпите, та сушене на дрехи няма да има. То и неудобно пред чужденците, да се разхвърляш, пък от теб да текат локви вода. Намираме свободна пейка, водата леко се отцежда от дрехите ни по пода. Не носим никакви резервни дрехи, само едни чорапи и долни гащи, багажа ще стане много. Сядаме да апнем по едно русенско варено /класика/. С интерес ни зяпат ледокопа и целият ни допотопен изглед, западняри в цветни якета, мислят ни за някакви горяни-ексцентрици или не знам какво...Ние сме толкова уморени, че от учтивост само имаме сили да разменим някакви нечленоразделни думи на африкаанс. Скоро леко падаме от изтощение по пейките, които се освободиха напълно, и прилягваме. От казармата имах навика да спя дълбоко във всякакви положения - седнал, навън или както дойде.
       На сутринта дрехите малко са поизсъхнали на телата, но обувките в студеното предверие-никак. Пак добре, времето се беше леко прояснило, но не много, колкото да се ориентираме в посоката. Сега се вижда, че ледникът там, където го пресякохме, е изчезнал. А беше грамада тогава:


         На зиг-заг през снежно ледени грамади, без видими опасности, стигаме до хижата на билото преди върха, някъде над 3000 метра вече. Тя беше старовремска сграда, сега ми се струва, че там има друга постройка. Но много уютна - имаше легла, топло, готино. С картата на БТС беше 6-7 долара на човек, евтиния. Каква евтиния бе братя, по това време  5 долара  като ги видят някои в България, очите  им ставаха на понички...Но в чужбина свикваш да харчиш. Почиваме цял следобед и вечерта, малко ни притеснява че пак вали, вече сняг. 
        Другият голям минус ни беше правенето на снимки. Беше ни се втълпило в чутурите, че трябва да се снимаш задължително ти с малко фон отзад...а техниката - един ФЕД, който е допотопен, но не лош фотоапарат, но само който знае да снима с тази съветска техника. Резултатът  се вижда.
         Рано сутринта в пресен сняг до над коляно, бием нагоре в мъгла към върха. Тук-таме имаше ненавяти стъпки, та се ориентирахме. Точно накрая на снежното поле преди  скалната пирамида на Глосглокнер, слънцето проблясна и започна да гони мъглата. Стана идеално, безветрено, топло, а високите върхове на Алпите  светят в яркобяло от всички посоки. Това е раят, мамка му, за това дойдохме...
   То добре, че затихна и се изчисти, че преди върха има едно  тегаво място. От обилният сняг беше остро като нож :
отплеснеш ли се, чак на ледника си 1 км надолу. Май това е началото на  кулоарът Палавичини. После разбрах, че обикновено е утъпкано, ако знаехме, щяхме да изчакаме да минат десетина човека и да се получи така :

       Ледокопът беше само един. Допотопен, но върши работа, забих го до острието, а него даже зачекнах в една скала. Връзваме се през гърди и през чатала с въжето, другарят натиска ледокопа, аз поемам с меките цвички по острият като нож ръб. Имам си метод на успешно минаване на такива места, казах си  подобно е като навее зимата разцепеното място  преди върхът на  Тодорка. Разчитам си пътя, отбелязвам приблизително местата на стъпване и  так-так-так-так-так-так-так равномерно, нито бавно, нито бързо, без никакво чудене или спиране, до сигурна точка. 
    Завързах краят на въжето за някво желязо /май е това на снимката/ и дружката спокойно вече, премина. 
    В голям алпийски вече кеф седяхме с часове на върха и зяпахме в притома първият ни алпийски връх - Голямата камбана.

    После си бихме камшика от върха  надолу, без да спираме в хижи. Обаче слязохме  от другата страна на върха, не през ледника Пастерце, а към дълбоката долина под него.  Нямам спомен как сме се добрали до   Хайлигенблут, май беше марш на скок.
      И оттам - пак в австрийските Алпи, все по железниците. Времето обаче много дъждовно, даже имаше наводнения. В Алпите зимата има повече ясни дни, лятото може да откара със седмици да е шльопавица. 
Но въпреки това е интересно, спираме в Ишгл, Куфщайн, разучаваме наоколо, расодки. Влизаме в коткетни малки хотели и кметства, разглеждаме брошури и попиваме информация - кои са в близост забележителните върхове. Така в Шладминг видях, че пистите опират до самият главен път, и чак след 20 години на връщане от  една командировка в Цел ам зее,  оставихме буса на паргинга,  направихме едни разкошни ски. Тогава нямаше такива карти все още , те излязоха този век : 
           Много пари отиваха в градовете да се оставя багажа ни в автомати по гарите. В Австрия в малките гарички видяхме, че битниците / имаше такава категория - млади хора с раници и малко пари, повечето студенти, цяло лято обикаляха по Европа. Спяха по пейки, китари.../ та тия си оставяха багажа в някой ъгъл на гарата. И ние тоже, никой няма да пипне. Тарамбуките бяха още по дърветата в Африка и Азия, арапите бяха в копторите си...нямаше тая сволоч, която вършее навсякъде сега. 
      На 100 км оттам е Мюнхен. Отиваме на мястото, където са ни отворили в България, че се намира работа - летните бачкатори се събираха на едно площадче до Фрауенкирхе привечер:

Или другото подобно място с обилна изворна вода , където ако е топло, може даже  да си разквасиш краката. Там са поели навремето животните, преди да ги карат на близкият пазар, та има статуя на говеда:

    Бързо ни ориентират, че както в София, така и в Мюнхен бачкатори наемат на импровизирана борса точно до Съдебната палата - в Мюнхен до Стахус. Един пич имаше голям номер - носи стълба, навапцани дрехи с боя и веднага го взимаха да боядисва. А бояджийството беше относително лесно и се плащаше добре.
    През годините работех какво ли не - пренасях трупи по разни дворове, мебели, редил съм бордюри и плочи, разнасях бира. На втората година се специализирах в гипсаджийството и станах шпакловчик. Работата е убийствена, защото не се почива и минута, нито се яде - от 8 до 5 нонстоп. Гипса се бъркаше в огромно количество и се разнасяше с шпакли, дълги 2 метра и широки по 120 см,  с резервоар за подаване и обиране. Цялата инсталация тежи десетина кила ти е цял ден  в ръцете,  направо от земята ходиш и шпакловаш тавана и после стените. Сега му викат японска мазилка. Или ставаш железен, или се отказваш. 100 марки на ден си бяха сума , за която в БГ се работеше повече от месец. И сега ми е кеф, в къщи сам да си шпакловам.
      Уредихме се да спим в един микробус, който не беше в движение. 1-2 пъти седмично минавахме и през сбирките на горепосочените две места. Един път ни приближи един достолепен мъж, представи се като лекар ....../ не помня / , че е от емигранската организация. Подари ни много хубава черна чанта с 2 дебели  книги - Задочни репортажи за България от Георги Марков и Архипелагът ГУЛАГ на Солженицин. Тези книги трябва да се четат  по 4-5 пъти. Разбрахме, че българският соц и  съветският комунизъм е не само за подбив и майтап. А е една гадна бездна от безисходица, простотия и гавра с хората ...  робовладелство в най-долният му вид.
      Свикваш с местния живот. Пие се някакво странно питие Шпеци, смес от кола и бира. Подобно   англичаните пият чай с мляко - бълвоч. Челентано ряпа да яде, че бил измислил филма Хляб и шоколад. Това беше най-евтиното и бързо ядене - влизаш в някой супермаркет, взимаш 1 ляб от 40 пфенига, от най-скапания дунапренов, един шоколад за 69 пфенига и това ти е обяда. 
      На другата година ме взе случайно на работа един предприемач, който 10 години е бил пленник от Вермахта в Русия. Беше му кеф са си говорим на руски, а другите шваби да гледат и се чудят като идиоти какво става. Малко по малко, зашпрехах и немския. Случайно му показах някакви кофи с боклук, в които турчоля бяха маскирали и подготвили за кражба огромно количество смесители Ханза. Малко по малко станах негов човек , и вече ходех директно при него. А след 1989 ме уреди веднага в неговата фирма, при нелоши условия даже по немските стандарти, с осигурено жилище. Мюнхен го знаех и още го знам много по-добре от София, навсякъде ходех с колело. Изкарах 2 години така, но после той се разболя и вече не се разбирах с наследниците му, а  и в България се отвориха възможности и се прибрах.   
        Връщаме се на 1982 година. Всеки последен петък на юли започва намаление в Германия, и сега е моментът да се оборудваме. Най-добре става в Спортшек, магазин със 7-етажна стена за алпинисти срещу стълбището му. 
Взимам си :    яке 49 марки, котки Стубай 80 марки, ръкавици Ройш / още са като нови / 50 марки, удобни обувки Кастингер с бял вибрам / тогава нямаше черен /   49 марки, очила 9 марки, капабинери 2 - Бонати Х 10 марки. Една палатка отпреди имах за 49 марки / с нея още ходя по Рила и Пирин, вече 40 години ! / раница имах отпреди. И други скромни неща се взеха. Каски не, не знаехме въобще за какво се употребява. 
         Скатахме излишният багаж и мощно отпрашихме с влака към Франция и Швайцарско в началото на август.
         Скромно, но вече прилично екипирани, пак през нощта, прекосяваме Хелвеция, минаваме по долината на Рона по тъмно. Хубаво се спи в швейцарските влакове, чисто, за пръв път виждам дозатори СВС в тоалетните им, със сапун, хартиени кърпи за бързане на ръце. Знаел ли съм тогава, че след време ще съм служител на тази фирма....Сменяме влака в Мартини, започва едно изкачване до планински проход, после слизане.... и по светло, сме в долината на Арв във Франция . Вече е ден и пейзажът става страховит - снежни върхове, ледници проблясват улево... Аржантиер, това, онова...няма карта, не знаем какво е насреща. Все едно неграмотен синхал гледа Хиндукуш.
          Бързо се стига до Шамони, разпознаваме го. Слизаме на разходка в градчето, като омагьосани гледаме ледниците Босон и Такона, най-ниско слизащи в Алпите. Насреща са митичните чуки на Бреван. Продължаваме с друг влак надолу по долината, знаем че се слиза наблизо, на Лез,уш. Но тея неграмотни французи, да ги ева, не могат ли да пишат точно, написали 15 букви - ЛесНоусеуснешеус, ходи го прочети и разбери, ако можеш. Влакът влиза в някаква много тясна клисура на река Арв, планината на Монблан остава назад, разбираме, че нещо не е у ред. Като разтревожени холандци, питаме кондуктора - Лез, уш уере из Лез,уш!? Той в някаква униформа, същински Де Гол, само че висок кинта и 60, започва дълга тирада : О, мон дьо, жу поркуа па дьо...бже ви жибам по беж гажчички...жу травай дьо...Слизаме на първото възможно място и хващаме друг влак наобратно. Случваше се объркаме влак, прехвърлянията в Алпите са много чести, сменят се постоянно влакове, много линии и направления са. Там народа много пътува с влак. Сега е друго, хората с лекота заговарят първо на английски. Тогава ... африкаанс , бате. Никой и на запад от простолюдието нямаше даже идея да говори на друг език освен своя, на чужденците. В случая Лез,уш беше близо и не ни провериха, но ако ни засече кондуктор, вадехме тестето билети, усмихнати обясняваме нещо, той разбира, че сме се объркали, махат усмихнато и ни оставят да се оправяме. Няма глоби, няма намръщени лица...весело.
Налучкваме с питане някакъв лифт към Монблан, който прилича на този на Копитото. Цената е солена, 10 долара за доста малко разстояние. Затова гледаме за пътеки под лифта и местността, за да ги запомним на връщане. Лифтът ни качи на едно връхле, от които започва едно широко равномерно било. По него тръгва железница, която е още по скъпа. Тоя път няма да ни излъжете, алчни печалбари, железницата върви съссем направо, а точно до нея има широка пътека. Бъхтим и се потим по пътеката, денят е много горещ и безветрен, а от преминаващите влакчета се чудят какви са тези ексцентрици, дето отказват да се возят...
     Насреща се откриват импозантни гледки и ледници. Виждаме крайната гара на влакчето, до там по целият път беше зелено, с тучна трева. Оттам се влиза в една местност с малки каменни циркуси, един след друг. Направи ми впечатление, че никъде няма ни табела, ни маркировка, само тук-там, през километър, мацнато с ръждива боя някаква резка. Може би водачите в Шамони си пазят хляба, да няма много ориентири, за да им станеш клиент?           Навсякъде в Алпите ми направи впечатление, че табели има само около туристическите поселения и хотелите, нагоре почти нищо. Да не говорим за колове , както по нашите планини. Обаче гори от колове за разбиване на лавини, цели върхове са насадени с тях.  Сега не знам как е.

     Само скала нагоре. Започна един митичен, снежен баир, за който ни бяха уплашили, че бил като руска рулетка, падали камъни постоянно...бля бля. Следата в снега вие нагоре по този каменно-снежен склон :

     Като гледам на снимката, този спартански живот в Германия, съставен от бачкане, малко ядене, спане къде завърнем, топи бузките на тръгване от лошия социализам...тия пътувания завършваха на минус 10-2 кг минимум. Обаче весело и интересно, мамка му, зяпаш света и попиваш....
  Пресичат  се два-три стръмни улея, и вече в краят на деня / добре, че бяха най-дългите дни в годината / се излиза на заслона Егюй дю Гуте. Сега като гледам в нета, там има огромна сграда. Тогава беше една тенекиена барака, вярно модерна, нещо подобно на малък самолет. Една алумиева тръба, я събираше 30 души, а не. Даже май  не се плащаше нищо за нощувка, доколкото си спомням, нямаше постоянен персонал:

      Чу се, че сечали по малко от леда надвиснал до заслона. Защото големият  ледник, идващ от Монблан  минаващ близо до заслона, ако се остави така, нараства от леда, идващ отгоре, и ще го бутне от ръба, на който е кацнал. Та сутринта покопахме половин час. Порази ме кенефа/точно кенеф/ на заслона. На ръбът на скалата, 2 клетки висат на кокили от трупи, яко сковани от дъски , поглеждаш в дупката на чинията, там е празно  - поне 200 метра пропаст отдолу...
По едно време както гледам на залез към белите простори, абе алумиевите  прозорци на заслона  имат много широки ниши отвътре, като витрини,  с хубава дървена обшивка. Наредени в тях  шоколади, консерви. Някъв пич, пресегна се небрежно и си взе. Други оставят...усетих се, че това са неща, които  ги оставят туристите....Леле, ами сега, каквито сме лакоми гладници...Леееко сядаме до една много заредена ниша, натрупана и пълна с неща, които опитвах за пръв път - Марс, Сникърс, Туикс....и глей кво стана...май измушках поне едно кило. Май ми се видяха и стъкла с течности в тези витрини, водещи до алкохолен делириум, но както казах, въобще не се сещахме за пиене тия години. Сега Рей ще скочи, ами че това си е криминален акт, да се оставят без уважение  и подминават такова присъствие на  силни течности. 
        На сутринта, отново топло, безветрено....жега. Набивам още огромно количество шоколадови боклуци, поливам с кока-кола. Имаше и някакви други течности, Изо-мизо, ама не ги разбирахме и ги оставяме. 
        Нагоре пътят е лесен, снежно плато с умерен наклон. Жега страшна настана, не съм си представял, че може да е сняг и жега на такава височина.  Върви се все през снежни плата. В една по-дълбока снежна долина, обаче закъсах. От много големият преход предният ден, от моткането по железниците ли...най-вече, според мен  причината беше стерео-натъпкването с шоколади и кока-кола...направо се скапах, стана ми гадно, драйфане, лежане по горещият сняг. Кръгове около очите ми се мержелееха, ту оранжеви, жълти, червени , не стана по-добре. Ужасно главоболие. Викам на другаря - ходи до върха, той се виждаже вече на още 300-400 метра денивелация до него, аз или ще те чакам на място, или, ако съм по-добре, че се заклатя надолу към заслона. Слънцето страшно пече. 
      След 2 години, по същият път, отново  качихме Монблан. Отново случихме великолепно време, без грам облак и вятър. Този път внимавах със сникърсите и всичко беше наред. Беше и по-студено, което е добре.
      Преди върха наклонът се увеличава малко, но не е нещо особено. Билото се стеснява до 1 метър, по спомен, в един гребен, с много стръмни склонове  откъм Франция и Италия, но по самият гребен няма препятствия. Снежен ръб, няма връх. Разбираш, че си на върха на Моблан, когато усетиш, че се слиза.
Страшна жега ни мори другият ден  на слизане от заслона Егюй дю Гуте към Лез,уш. В тия каменни циркуси под снежната линия, преди железницата, имаше най-силната мараня, която съм виждал в живота си. Но вече не могат да ни излъжат да се качим на лифта, пешачката през букова гора, където беше хладина.Оттам, се засилихме към Швейцарските Алпи...
               Оттам, се засилихме към Швейцарските Алпи...без да се връщаме в Мартини, по долината на Арв , от френска територия навлизаме в Швейцария - Женева. Там по нощите сменяме влака, който  минава покрай Лозана. Но явно сме объркали трена, защото швейцарските кондуктори ли бяха, граничари ли, все бяха с униформи, ни събудиха в едно селце - Валорб, точно на границата. Като нищо щяхме да влезем отново във Франция, към Безансон и Париж. Няма проблем, визите са многократни за периода от времето си, но доста бяхме попътували гратис...О мон дьо, о жу травай дьо....накрая гран мерси, казваме, и слизаме по здрачина на гара Валорб. Обратен влак има след час -2, те са много чести в Швейцария. Наблюдаваме изгрева на слънцето над Женевската езеро и снежните полета на Алпите над тях. В Швейцария дребни банкноти не ти трябват, освен за шоколад. Всичко е по педесетаци и стотаци, не е за прошляци, които си броят кинтите. Учудващо на Валорб шоколадът тоблерон е евтин, рупаме значи и гледаме изгрева...много хубав слънчев ден се очертаваше. Хващаме влака, като единия пич- кондуктор си говори с  кондукторите в новия-обратен влак, та не ни закачаха. 
Влакът прави много широки завои, на зиг-заг слиза към Женевското езеро. Казваме  си - що да не горазгледаме този симпатичен град - Лозана? Голяма красота, голямо спокоствие, всичко чисто, облизано....Разкошен слънчев ден, следобяда наизлязоха, та чак  до залез слънце хиляди жители на града леко и неусетно се качиха на  стотици малки и големи яхти, на пристанище до града . Безгрижно си обикалят по тихото езеро. Имаше и кораби към Женева и Монтрьо. Все едно си на морето, езерото е просторно :
       
       Казват, че бил най-хубавият град за живеене в света. Не е за нас, даже и сега. Преди години на съпругата ми предложиха работа в Женева от една международна корпорация, с щедра за нашите представи заплата. Тъй като аз съм по сметките и далаверите в семейството, изчислих, че за да имаме същият скромен стандарт какъвто имаме в БГ, трябва да взима....9000 франка чисто. Нема кой да ги даде тия пари и си останахме в маалата.
      Отсреща на брега не е Женева, тя не се вижда, а пак е Франция - Евиан /водата, нали се сещате/ , за където бяха повечето кораби. 
       Контрабандистът  не може да диша, ако не направи някоя далавера. На пръв поглед в Швейцария нищо не може за се издалавери...освен основната им стока - парите. Имаше една банка с 3 ключа на герба, май и сега я има - Юнион банк, помня я още. Та тази банка по незнайно какви причини купуваше български левове по доста изгоден курс - 2.10 - 2.20 за долар, реално франкът беше под един лев. При положение, че в Мюнхен левът нищо не струваше, котираше се на безценица. Имаше изгода, защото в България доларът уж беше 3 лева на черно, ама само на приказки. Под 3.50 , даже и 4 не можеше да се намери.
        Хубаво банката купува, никой не те пита нищо, обменяш колкото искаш левове....но имаше един проблем. Купуваха се само сините банкноти - десетаците. Лайнян гошо - купюра от 20,  не го щяха въобще. Корейският самар, можеше да изкара през границата в рамката си  максимум 8 фишека Х 10Х10 лева, навити. Пак Ганю има файда, правиш 150  долара от нищо. Да си платим поне разноските по престоя в Хелвеция, дето се вика. То освен малко храна нищо не можеше да си позволим, имаше едни поносими супермаркети СООР. Пак беше 2-3 пъти по-скъпо от Немачко и в тях.
         Вечерта се качихме от прекрасната Лозана, към Интерлакен, на езерото Тун. Оттам прекачване на по-малки влакове, към Гриндевалд... Виде се по пътя май и сребърната лента на Щаубах...знаете кое е.


      Е в Гриндевалд, да го е..а, гледките са потресаващи. Мотаме се в куротната местност, пълна с класни хотели. Те бъкани с американци. Рейгъномиката беше изстреляла  долара около 3 франка, към марката помня най-високият му курс -  3.39 DM, постоянно следях дойчемарката - моята официална валута.  Обаче и пълен с пари, глупака си е глупак. Не знам откъде излезе тая мода, някакви лекари може да  са искали да направят пари. Значи всички дъртаци по хотелите бяха с някакви широки чинии  по 1 метър около шиите, печат се на слънце, целите почервенели и се потят. Чинията насочва лъчите към врата и брадата отдолу, както и към цялата мутра, като гледам как се потяха, сигурно поне петкратно увеличава изпичането. Егати идиотията. И през работата си в уж реномирани австрийски и немски фирми през годините съм се убедил, някой профан измисля нещо, фирмата се хвърля в инвестиции и производство, прави му реклама и матрялът - клиент, се хвърля в поредната простотия, без да мисли. Какви ли не фъшкии изкарваха като нещо, без което не можеш да дишаш и живееш, ако не си го купиш. После...тихомълком престава да се говори за него. Не говорим за рендета Вьорнер и тенджери, а уж сериозни производители. 
           Представям си колко от тия хорица за изгорели или измрели от рак...Навсякъде, където и да отидеш, не само по хотели,  по улици, по площади, стотици такива чинии блестяха около вратовете на почервенерите като маймунски гъзове глиенти. То не можеш да ги гледаш, ще те ослепят, камо ли да си нахлузиш това нещо на главата. 
         В Гриндевалд, привлича масивът Ветерщайн и и срещу него - Шрекхорн и ледникът, вдълбал се между тях. Запътихме се натам : 


           

Посети се началото на ледника същият ден, много красиво. Скоро ще дойде момента да се разбере, защо няма оригинални снимки от тези дни:
      
             Денят отиваше към краят си. Много голямо значение през всички тези години  имаше, че месеците юли и август са  с по 31 дни. Та пак пешачката, обратно през местността на Гриндевалд, навлязохме в широката местност под връх Айгер. Тогава карти, ориентация някаква, нямаше откъде да има. Смътно различавахме основната цел -  Айгер. Една огромна преливаща местност от поляни под върха е осеяна с такива сеновали, които ги знаехме от Австрия / там са по-малко / :

    Влизаш, спиш като къпан в сеното. Не разхвърляш сено, не пипаш нищо, и  ако се засечете със собствениците нищо лошо няма. От външният вид си личи какви сме и защо сме тук. Притесняваха ги хипари, битници и кришнари, които правеха свинщини и пожари, но те обикаляха да се показват по градовете,  по тия места не се качваха. Даже  един път ни каниха и на закуска. Нещо им подарихме за сувенир от соца обаче съм забравил какво точно, много нехарактерно за швейцарският живот. 
Айгер над нас, кеф голям, отидохме под стената да я гледаме, страховито е.

     Обаче времето...в Алпите като се развали, кара със седмици. Започнаха мъглите и дъждове. На другият ден, качихме се на клайне Шайдег, то една доста голяма разпределителна гаричка  точно под в.Айгер. Влак до Юнгфрауйох - 88 франка на човек! ужасна сума. Такава сума във валута  не бяха виждали 95 % от българите, ние да дадем 176 франка за 30 минути возене...в Швейцария железниците извън основните направления са частни и намаления не важат. 
        На другия ден, след хубаво преспиване в сеното,  задълбахме у десно, проучвателно към ледника между Юнгфрау, Мньонх и Айгер. Навалял доста сняг междувременно от вчера: 

    Ша го катерим през ледника. Обаче стана доста опасно там, отвориха се големи цепнатини и пропасти. А и времето пак се сговни. Но драпаме колкото можем нагоре. И тук стана белята. Фотоапрат Фед, който ако знае човек да снима с него, казваха е доста добър - но ние не можехме, и снимките излизаха що-годе добри само по случайност. А и цветните ленти бяха кът, май Орво се наричаха едни ге-де-рейски изделия.
         Та този апарат има едно слабо място - кожената каишка на калъфа му често се измъкваше от захващането си. И при едно раздрусване в ледения лабиринт се откачи ...и фотото утече  надолу в безкрайна цепнатина в  черния лед, във фризера дето се казва. Да има работа за археолозите, като го изплюе след някой век ледника...Псувайки съветските сделани изделия, повече въобще се отказахме от всякакви фотоапарати. Тогава трябваше да разбираш какво и как да купиш, пък некакви светломери имаше, цяла наука. 
      Още един ден  останахме в местността, времето лошо. Айде ще отиваме към сеновалите в Цермат. На влака, минаваме през един многокилометров паркинг много преди курорта, на който оставят всички автомобили. В градчето се движеха едни миниатюрни електромобилчета, там пътища много нямаше, едни тясни облагородени кози пътеки. Така ми е по спомен, дали е 100 % вярно не знам. Каквото виждаш, това ти остава, тогава десетки години напред и назад нямаше нищо писано, откъдето да се информираш. 
      Там обаче сеновали не намерихме....пристъпва се към най-тежкият вариант за спане, наричахме го кашониране. Намираш няколко кашона за постеля и завиване и се свиваш по тъмно в някой ъгъл. Не знаехме значението на стелките за под спален чувал, нямам спомен имаше ли ги по това време. Кашоните изолират добре, ако са на 2-3 ката, но е твърдичко.  Така караха доста битници, не беше нещо невиждано. Да тръгнеш вечерта , поне 15 такива попадаш за час. По спомен спахме около малката гара. По принцип около гарите има доста складове и рампи със сушина, които вечер опустяваха. Нямаше тогава камери и охрани, както сега, когато тълпи  крадци обикалят навсякъде и търсят слабото място на всеки обект.
       Въбще цялата местност имаше комерсиално, хищническо излъчване. Селяните - шваби / там се водят май ретороманци, обаче диалекта ми приличаше на швабски / навсякъде се опитваха да дерат с каквото имат подръка. Даже на някои пътеки бяха сложили бариерки, касички да пускаш франкове....заобикаляме отстрани бариерите, навъртащи се наоколо селяндури гледат намръщено. Голяма работа, ще ни уплашите. Там са свикнали японци, дойчовци, американци на стада да пускат кинти за щяло и нещяло  без да питат. От тия дни започнах да намразвам масовия туризъм и организираните екскурзии. 
   Отиваме към Матерхорн, изкачване към едно езеро / май Черното се наричаше, има хижа до него/ и по един скален гребен достигнахме докъдето можем. Мъгла, дъжд....решихме да слезем по друг път  от северната страна на върха, минахме близо до един ледник. после се набихме в някакви безкрайни огради на  електросъоръжения, а забухаха и гръмотевици. Мокри до кости, зарязахме Алпите и на влака към Мюнхен, че ни обадиха, отворила се и квартира за спане. В този хубав град, хващаме се пак веднага на бачкане и се възстановяваме скромно с банани по 1 марка килото - сръчни търговци ги продаваха ги в подлезите на метрото , с легендарните понички берлинер с кайсиево сладко - имаше ги на  едно място в Кауфхоф бяха 3 броя за 90 пфенига, и сладолед за 40 пфенига в Макдоналдс. Така мина месец и нещо. Въпреки че бяхме задочници, наесен трябва да се прибираме в България, че ще ни обявят за невъзвращенци. А това има жестоки последици за роднини. Но....преди това един шедьовър изпипахме далеч, далеч на север...
        Научавам малко по малко немския, започва се от поздравите, сутрин викаш по 20 пъти Гут моогн, местоименията, посоките и най-вече ругатните. Ашлохи, шлафзаци, шайзканака, дона вета...всеки уважаван  бачкатор трябва да ругае гръмогласно  поне по 4-5 пъти на час. В немския псувни няма, само ругатни. Заваленият баварски диалект допълнително усилва неразбирането дотам, че  другите шваби всяка трета  дума с баварец им е Вас? Вас? какво? Един ден капиталистът казва : Моога вир гее нах окшпоок....вир/ ние / и нах / към / са ми ясни ама другото....Товарим се в един бус, и влизайки в град Аугсбург, нашият казва доволен : Окшпоок...Окшпоок шойне алте баварише щад ...смях, това било значи. Утре ще ходим в Аугсбург. Баварците имат и един странен нехарктерен за дойчовците израз:  Ма мой, нещо като моето мнение е това, или смятам това...свиква се. 
       Работата в Мюнхен свърши, отвори се нов спешен обект в Западен Берлин, където за 2 седмици щяха да се плащат 100 марки на ден /10 часа Х 10 марки чисто, в Германия заплащането е на час /. Товарим се в бус  и натам...Строежът беше близо до емблематичният Ку дам / Курфюрстер дам/, известен  от романите на Ерих Кестнер. Романтиката обаче беше жестока. Спане няма осигурено, в Берлин полицията не даваше да се спи в стил кашониране...и намираме решението. Опъваме палатката в един парк. А парка, далече, ох майко колко далече... Сутрин ставане в 5.30 със скърцане, по тъмно опипом  прибиране на палатката и качване на едно метро, после палатката и багажът се оставя на багаж в касета на Цоогартен и качване  друго метро, в 7 трябва да си започнал бачкане...ама какъв зор беше...даже и аз като спортист се чудех как издържат възрастните бачкатори. Цял ден шпакловане без никакво спиране за почивка, ама даже и за минута. Шпаклите метър и 20 широки, с дълги дръжки направо от пода се шпакловат таваните. Спиране само на обяд за 30 минути за сандвич и тоалетна, още тогава в Германия на работа не се пушеше, който пуши-след работно време. Така до 17 часа . В 17 бягаш в близкият магазин Алди / от него се пръкна Лидл / да си вземеш нещо за ядене, че тогава в Германия всичко затваряше в 17.30-18 часа, нищо не работеше след това. После на метрото обратно на Цоогартен, пускаш марка, взимаш си палатката и партакешите, переш си нещо в обществената тоалетна на У-бана,  пак метро и разпъване на палатка. На втория ден бях гроги...гледам хората отпиват постоянно от едни големи бутилки нещо. Разбрах, че сипват 100 грама нескафе , разбиват във вода и цял ден са на кофеин. Пробвах го , има ефект...ставаш малко като машина, малко като луд...
         Един път събрахме сили, та отидохме до Източен Берлин. Източните берлинчани много ги беше яд, че всякакви мангусти, емигрирали в Захарна / така я наричахме/  Германия и сдобили се със западногерманско тескере минаваха по 2-3 пъти на ден с метрото между Източен и Западен Берлин. Имаше далаверка. Отиваха евтино да плюскат по ресторанти и закусвални, на черно 1ДМ марка вървеше за 10 източни марки. На безценица ядат, ходят по кина, сваляха и източногерманки...Минаването през Стената и границата Западен/ Източен Берлин беше доста тегаво,  бодливи телове, кучета , автоматчици...правят ти и снимка на всяко минаване. Военен комунизъм. Расодихме се по Александер плац, хапнахме в ресторант, викаме сега ще ходим да сваляме източногерманки....Номера беше да държиш небрежно в ръка един нов плик Некерман, КаДеВе / първият голям  универсален магазин в света, на Ку дам е / . Другарят ми беше взел един много гъзарски сребрист плик на C&A. Обаче пихме по бира, и гледам го леко окапа и се облегна, та чак и заспа. То и аз така...сръчкваме се по едно време, смях...гледам го нещо има не в ред, станал сребрист в главата. Каква е тая простотия , трие се някво сребро ...то пликът, както бил заспал върху него,  му се отпечатал целият като ваденка на едната страна лицето, барабар с емблемата на C&A. Прибрахме се обратно през Стената във Вест Берлин, нямахме сила да гоним гаджета този път...
       Но бяхме замислили нещо невъобразимо, още в България. Свърши работата на обекта, коректно си взехме марките. Бяхме дочули от спортисти, че купували водка в Полша и добре вървяла в Дания и Швеция, към двойно. Имаше си спортисти - специалести по Полша, имаше и такива за Гърция, за югосектора тоже. Имахме подготвени безплатни билети още от ж.п. бюрото в София...ама не за Дания, а през Малмьо, цяла нощ с влак над 1000 км ще налазваме  Осло чак. Удар далече на север, който никой не предполага, че може да се извърши и митническиат контрол е слаб, за разлика от близките Дания и Швеция. 
         Купуваме едни гадни уискита от Алди, по 8-9 марки, оригиналните са скъпи. Минава се през източногерманска територия, до един специално избран от нас граничен пункт, остров Путгартен, от който директно се отива в Копенхаген и оттам Малмьо.
          Пред една зала, спират постоянно транспорти от Западна Германия:  влакове, автобуси, и като се съберат 200-300 човека, идват скандинавски граничари/митничари ли бяха, не знам точно. Хипита, битници  за Дания и Швеция ги проверяха по-обстойно. Нашата версия беше уникална, още ми е пред очите този театър. Раниците празни , но наблъскани до пръсване с бутилки алкохол, увит леко, само да не трака. Чували, палатка само на калъфи, а в тях бутилки.  И по един голям сак, пълен с алкохол тоже. Общо бяха около 90 бутилки. Бутнахме се в средата на хората. Обаче излезе проблем. Колички за багаж нямаше като че ли нарочно. Сакът го буташ  как да е, въпреки че е тежък от стъклата. Страшната по тежест раница обаче,  направо ще ти отреже раменете. Направо голям камък на гърба, а от усилието започна и леко потене. Уж се навеждам да бутна сака, и леко избърсвам челото, да не си личи. 
      На видими места, върху раниците е закачен оскъдният алпийски  инвентар - въжето от басейна на  Спортната палата, ледокопът на Мълори. Карабинери и клинове  - не чак да дрънчат, но се виждаха. Клиновете бяха от една стара брезентова палатка, алуминиевите й  колчета...леки и добре видими. Минаваме границата, като виждат че сме до Осло - Берглойте? пита усмихнат някъв жандарм  с каскет ....Я..Я...вир геен нах норгише берген ....минаваме без да спираме даже. Супер успешно изигран театър! Ако бяха ни спрели и хванали - имаме и версия. Ами ние си пием много алкохол, визата ни е за 3 месеца...не можем да издържим без да се наливаме с алкохолец всекидневно. Човешка слабост, значи, разбирате ли.
       Вече спокойни, качваме се  на ферибота от Путгартен към Ковенхавн. Ферибоотите също влизаха в ж.п. билетите и бяха безплатни. Закръгляме бутилките до малко над 100, на кораба имаше безмитен магазин с маркови водки и уиски под 10 марки. Друг ферибот за Малмьо / още нямаше мост /, цяла нощ клатене в шведски влак  и рано сутринта на вторият ден  цъфваме в непознатият Осло. Имаше нещо като скреж или тънък сняг, студ голям ...пред деня се постопли.  
       По изпитана схема  големият товар се оставя в касетка на гарата, и с поносимо количество бутилки се отправяме да превземаме черният пазар в града. Той не беше голям,  повтарям схемата от Белград - пробвам във фризьорски салони / безделни жени / и месарници. Аз съм отпред с малко бутилки, 2-3 в едно културно сакче, отстрани на видимо разстояние с основната стока като временна банка с 25-30 парчета / но не сме заедно, ако стане фал / е другарчето. 
         Обаче удрям на карък. Никой  не вдява, хората гледат, усмихват се дружелюбно по скандинавски, обаче не купуват...Чак след години разбрах защо...просто в Норвегия 70-80% населението не е виждало алкохол и не знае какво е това. Във фризьорските салони се отказвам, жените  мислят, че ще им правя подарък.
          В едно кино стана първия пробив, уредниците, едни бежави тамили, купиха. Направи ми впечатление, че централната градска улица има много сергии, които ги държаха тамили от Цейлон. Малко приказки, и хоп, купиха го даже на едро всичкото, по 145 крони средно. Понеже познавах само 100-таците, 50-ките и 20-таците на норвежката крона, ги исках в тези купюри. Внимателно, да не ни се прави засада / бяхме го проиграли / извиках тамилите на друго място в града и там освободихме целият товар. Надиплихме една буца червени стотаци крони....добре, чисто по 1500 марки на човек. За толкова пари нещастници се гърбеха с години  по Либия, най-нещастни бяха в Сирия, там имах познати работеха за 90 долара на месец, и то им ги даваха в бонове, не в пари. Ангария, другарите да имат валута. 
          Добър ден за демокрацията се получи, даже следобяда свободни, направихме една разходка по слънчевият студеничък Осло. Спомням си и други такива дни - в София един познат напипал парите на баща си, надиплил ги от далавери като  склададжия в Триполи. Една пачка банкноти от по 500 долара...Обаче проблем - в България не сменяха повече от 100-доларови банкноти. Нито в банки, нито в Кореком. И казвам му - 1.50 лв за тоя долар. Тоя беснее и се тресе, трябват му пари, а с тези 500-таци нищо не може да направи. Рева 1 месец, пробва къде ли не и накрая клекна. Пропиля парите за няколко седмици. Следващия  по ред, баща му как рева, като разбра, че синчето е пипнало доларите...мили, родни картинки.  Нашият човек в Триест много се израдва на тия хубави, големи доларови банкноти...имаше и други подобни случки, но те са от по-близката история, тъй че .... 
         Финално, през Мюнхен, подготвя се завръщането. Гледаш да си шарен - 10 Некермана, 10 Отто, 10 Квелета. Взима се отново кафе на зърна за Белград - едно гадно Алворада, направо в стекове Х 20 кг. Натоварени като магарета, отново на влака от Мюнхен. кратка отбивка до Триест, смяна всичко цветно / в спортните среди така казваха на валутата, различна от доларите / в марки.  За дълбока резерва, пазех милите / братя Грим на банкноти / защото рамките на корейският самар имаха ограничен капацитет.  Нашият човек в Триест освен смяна на валутата, ни водеше при едни продавачи на дънки, имаше едни фалшиви Доринго, умираха в София за тях. Взимаме Х 10 чифта, на суперцената от 1.5 долара, не знам как докарваха тази цена. Повече бройки не ставаше да се прекарат.
              В Белград, ни чакаше подготвена от колегите сърби също сладка далавера - бански Спидо по лиценз. Направо на безценица х 200 динара/броя , в България обличахме всички спасители и гъзари по басейните за Х 25 лв. Хубавото в случая беше, че  500 броя се събираха в един голям плик, и на никой по границите не правеха впечатление. Адидас се намираха, по рядко. Обуваме се в нови кецове Пума, страшна гъзария за времето си. Купуваме максимално и рок-плочи, имаше малък избор, но поне  10-тина известни заглавия в магазините - АС/ДС и подобни. Имаше разбира, и фалове. Един път си говорим със сръбският колега, аз го уреждах с насипно кафе в България, якета Елесе, Ромика вървяха добре при тях, беше им писнало от Адидас и Пума. Викам му :  
- Уреди ми едни ски Елан, че иначе се намират трудно, като съм в Белград ,  или има само детски, или странни модели. 
- Добре, какви си си харесал ? пита Боре . 
 Аз ербап, бях гледал тогава в прехлас Стенмарк в Боровец, казвам
- Същите като на Стенмарк , модел RC 05. 
- Няма проблем, но в Белград такива няма, имам познат в Любляна във фабриката ще проверя. Каква височина да са ските?
- По-лесно ще ти е - същите като на Стенмарк, аз съм по-висок, тъкмо ще се уравновеси положението. Рекох и създадох проблемчето. 
 След месец, тия работи по телефон не се говореха, срещаме се по ВИФ постоянно :
- Става, но точно тоя модел е бая скъп. И за човека от Любляна трябва нещо, та ще ги трампим по курс 350 лева колкото струва на държавни цени, ще уредиш кафе в София. / парадокс е, че в Белград  предпочитаха виетнамско, което беше 9 лв килото, и по-лесно се намираше /
  - Добре, обаче е голямо количество, ти пък ще дадеш на човека в скада в Илиенци. 
   Говори се само със символи, никакви кафета никакви пари, та и да те слуша някой, няма да разбере какво става. Кафето беше пликове, динарите бяха червени кърпи, ред такива заменки - простотии, не ги помня всички, бяха стотици.
     Намирам си, докато чакам ските,  през това време добри автомати Саломон, обувки в имаше доста прилични навсякъде в БГ, италиански Техника
     И след още месец, срещаме се, гледам и вярвам на очите си. Тия ски нямаха край на дължина, бяха състезателни, 215 см .  Искаш Стенмарк, получаваш Стенмарк, точно брошурата, закачена със ските беше на кумира Стенмарк. Нищо не казах, каквото исках, това и получих.  Леле как се кара това нещо...свиква се, тогава имахме енергия бол да превъзмогваме това което не те убива, да  те прави по-силен. Внимавай какво си пожелаваш, че може да се случи : 



-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
        На границата, даваш един Некерман на митничаря и той не те вижда. Следва бавно развързване  на стоките, тук и там, на проверени познати хора  в София. С това, тази  алпийска Остап-Бендеровска, Бай Ганювска епопея завършва...но следваше нова серия. Скоро, в 1985 година, беше последното пълно издание. Тогава пуснаха поляците да пътуват на запад и се наводни за 3 дни с милиони пияни шляхти  цяла Европа, надниците в Германия паднаха на 20 марки и надолу. Точно тогава бях в Германия, стана невъзможно. Неясно мислехме с другаря ми, да направим едно  пътуване към Хималая през  Пакистан, имаше железница и до там...Но не е било писано ... Скоро, пък нещата в България се обърнаха, та моят капиталист ме привика за постоянно в Бавария, с осигурена добра квартира и заплащане, на лека работа. Беше му приятно да си шпрехаме на руски, от време на време. Той имаше доста клиенти от Русия, които си плямпаха и не подозираха, че някой ги разбира. И изведнъж капиталистът ме пита  на руски, аз отговарям, започва разговор. Виждам с края на очите, рашките вцепенени и побледнели...мислят си кво стана, къде попаднахме. 
       После излезе бундес-закон, че не може да живееш във фирмени помещения, и се прибрах в БГ. Ходех един път годишно, взимах си отпуската...с някоя друга далавера, 4000 ДМ сухо за месец ми идваха добре...Влезе и еврото. Точно преди да отменят визите за Европа, 2002 год., пътуването загуби смисъл. Доходите тук се качиха, значи сме влезли на правия път , не сме встрани, колкото и да не се вярва на някои. За съжаление, и човека  почина...все пак 10 години плен в руските мини ти разбиват здравето. Там нищо не е имало за ядене, ровили трева и корени. Помня го, като казваше - Никъде не ми се пътува. Бях вече на една  екскурзия до Майкоп...
      Защо ги изваждам тези неща...Това беше школата на живота. Да не се примирявам, да търся възможности. Баба знае 2 , ама знае и 200. Гледайки  хора свили се в черупчиците  си и блеещи в стадо, чакащи подаяния, си казвах - взимай пример от Джейм Бонд. Имай пари, харчи ги, лягай с хубави жени. Е, после по трудният начин научих, че 99 % от хубавите жени обичат само парите и себе си. 
      Да, беше интересно, но този период, не го смятам за постижение, а е   пропиляване на живот, време  и възможности. За пример, другарят ми изкара МЕИ, веднага избяга в Австрия, сега доколкото знам има патенти и е  мултимилионер в Щатите. Въобще, накрая социализъма и комунизъма все пак победиха. Как? Още през 80-те години, всичко будно, мислещо и можещо се избяга  на Запад. До степен, да нямам нито един такъв съученик, останал в България. Тук са некадърните и хранениците на системата, те и техните отрочета вече, този повреден генетично матрял, се е разпрострял почти навсякъде. Има изключения, но те не са определящи. Хората, тези искрящи, буйни, интелигентни и чувствителни хора, за които нямаше невъзможни неща, вече ги няма. Изтриха ги. Тези хора, които са движещата сила на прогреса, вече ги няма. Като нося цветче на паметника на Георги Марков, който мъртъв, отвори очите на живите, виждаш жалката реалност - мястото е свърталище на мързеливи клошари. 
Хората на България, истинските хора ги няма.  Заместиха ги татуирани неандерталци и силиконови блядки...а може би съм стар и и глупав,  не разбирам новият ред.