15.12.2018 г.

Мрамор в кръвта

         И тази  2018 година, по някое време през август, се подготвих за голямото изпитание - броденето по Мраморният дял в Пирин. Август е най-подходящото време, защото снегът чак тогава е намалял достатъчно, за да е възможно начинанието. И е по-хладничко, приятно така, по това време другите части на Пирин и Рила е голям пек. Белият камък и снегът, държат много хладно.
        Но както и да го погледна, си е сериозна работа. Съизмерима с някаква експедиция до планина, като тук има и допълнителни трудности, а именно:
       Навлизаш в мрамора и край. Няма вода, няма храна, няма  откъде да ти дойде помощ. Няма откъде да вземеш нещо, и най - необходимо. Всичко трябва да си предвидил. Обаче така да е предвидено, че да е максимално леко. Да си намерил максимума в минималното. Една забавна игра е това, един пъзел, който не е лесно да се разреши, но е допълнителен гъдел. За да не се превърне ходенето в мъкнене на 30 килограмова раница, всичко е орязано, съкратено на минимума. Но даже и така, трябва да върши работа, иначе закъсваш и дотам си. Трябва позорно да бягаш.
         - палатката е хубава есктра, но е неприложима в тоя терен. Първо няма място, където да се опъне, колкото и да е малка, всичко е камънак и сипей. Тук е и резерват, та не бих искал да оставям следи в терена. Палатка колкото и малка да е, тежи, а да давам 500 евро за разни съмнителни изгъзици, наречени палатки, не си заслужава. Та карам с едно шушляково покривало, нещо като втори спален чувал, с непромокаемо дъно. На дъното лека надуваема полустелка, комфорта малко се подобрява. Леко е, пази от вятър, затопля малко,  но като излезе буря или суграшица, си е страшничко. Стискаш зъби и търпиш.
        - дрехите са също на минимума. Да се носят маркови нови неща няма смисъл, на вторият ден вече няма да нови, ще има протриване, я скъсване на нещо. Едно е да имаш нощуване в хижа, друго е да си навън постоянно - както е топло на слънце, изведнъж след скриването му става студ. Решението е навличане на всички дрехи, ръкавици и шапка и си става О.К. Расождаш се, моткаш се наляво-надясно. Вечер, в един лек спален чувал, вмъкване на целият багаж във втория сак-чувал. 
      - никакви екстри. Никакви резерви. Никакво резервно бельо, чорапи. Много малко, концентрирана храна. Челник, нож и толкова. Багажа трябва да е на абсолютния минимум. Всички етикети, опаковки, даже пластмасовите гърла на бутилките, всеки излишен грам е свален .Защото ...
        - най-големият проблем е водата, 3 килограма от багажа е вода, слагаме още 500 гр. бутилките и стават 3,5 кг. По метода проба-грешка, за многодневно пребиваване без вода в Пирин, трябват 4 бутилки за вода. Една голяма от 1,5 литра , която е резервна. Пълни се  от течаща вода, която си е кът, срещнах само на две места, или със сняг, но пълна със сняг, на нея може да се разчита чак на другият ден, снегът се топи бавно в нея. И 3 малки бутилки, в които се топи сняг. Даже и малки, снегът в тях  пак се стопява за половин ден. Двете се пълнят догоре, едната се пълни съвсем малко. След един час снегът в малконапълнената се е стопил, пие се,  и после от другите две малки на всеки час може да се отлива по 1-2 глътки в празната малка бутилка. Трябва да можеш да пиеш и леденостудената вода, добита по този начин, та хора с чувствително гърло ги задраскваме тука в мрамора. Иначе жажда.
       - така олекотен, с подходяща раница 45-55 литра, общият багаж с водата е не повече от 12-13 кг. Обувките са особено важни, не мога да разчитам на друго освен на един по-особен модел Саломон. Еспадрили биха били добре, но не са нужни, Саломона хем има свод и омекотява, хем държи като вендуза в мрамора. За допълнителен гъдел, го кърпя и си карам все с него, да го видя колко ще издържи. Не че няма пари за нови обувки, имам 5 чифта, но за тук си трябва специфичен модел - хем да е лек, хем да има свод, хем да държи като вендуза. И нов да взема, той след 5 дни пак ще е прокъсан. А и с пари всеки може, както е казал Тито. А без пари да видим можем ли. Пак гъдел допълнителен. Една случка помня...до нас, на улицата , растат 2 големи круши, много сладки. Те лесно се берат, идва един път едно момче и казва ....Искам и аз. ...Па бери си, казвам му... То отговаря, не мога....Що бе, не си сакат .... не знам как става...такова ли  поколение расте, нищо сам да не може да направи, две леви ръце.
Та ей така напук, ги кърпя тези обувки, да видя колко още ще издържат.
     Кат сложим и факта, че не съм на 20,на 30, 40 години, поне на 50 да бях, но и тая спирка отмина-замина, за мен лично това мраморно приключение си е предизвикателство.
   Започва се, от хижа Яворов. По пътеката, този път внимавам за разклон, защото искам да влява в циркуса Баюва дупка. Разклон няма, има едва видими белези, че на едно място трябва да поема леко нагоре. Чак след известно време се появи пътека. В гората имаше интересни гъби, тоя пачи крак направо го хапнах суров, че храната много кът ми беше :




Манатарка, преминала, нека си пуска спорите на спокойствие :



Приятна е тази пътека, вие си през гората. Нагоре стана равна :



И изскочиха гледки съм Средонозо:





    Муровата гора има един особен чар, че слънцето пробива през рехавите клони. Сигурно е така, защото земята е студена на тази височина и мурата сама пуска топлина към корените си, по този начин. Красиво си е :



    Срам, но за пръв път минавам по тази пътека. Достига се до една поляна : 



която се оказа цялата един огромен малинаж. Пуснах един забравен филм "Голямото плюскане" , час и нещо продължи както оригинала. Няма излизане оттук, докато не преядох, толкова сладки малини бяха:



 Няма оставяне...отядох се, както на Семково преди....много години. И оттам нагоре, стана интересно... долината ту се стесняваше :



Ту се излиза на поредната ледникова тераса, както им казват:




 заравняване, където ледникът се е успокоявал преди следващият ледопад. Много интересни, редки цветя ме посрещат усмихнати :




Стихиите на лавините напомнят за себе си :


Пътеката зави надясно към импозантен улей, и върви на зиг-заг по него  :


Чудесата на природата, как ли се е закачило това дърво тук :


Нагоре, се излезе на циркусен праг, 


             Не сме много високо, а ей го първият сняг :




Горе на моренният вал, се откри вече гледка към върха :


И тук напуснах вече пътеката, по която има някаква цивилизация, и поех надълбоко в мрамора към едни непосещавани места, които отдавна бях си казал че искам да видя....
Все се говори за Баюви дупки, а никой не подхваща най-голямата дупка, Лох Баю, може да се нарече. Къде е тя? За разлика от другите циркуси в Мраморният дял, които макар са и по-високи като надм. височина, са и стръмни и ледените маси са били в подножието им . Докато тук, на височина над 2700 м. е имало огромното  ледено плато на Каменитица, което е акумулирало огромни маси лед. Затова циркусът, спускащ се от него,  е най-голям и дълбок в Мраморният дял. И е образувал най-дълбокото, грамадно задълбаване в Пирин, в което сега навлязох. Започва се спускане, бре 10 минути, 15 , 20 ....тука щеше да е най-дълбокото езеро в Пирин, ако беше гранит...Първо една мека, мека трева, на Ирин -Пирин тревата :

Влиза се в нещо като проломче, в дъното на снимката. И изведнъж, точно зад стената на пролома, изникна нещо като одая, комитско свърталище ?! :


Това място изведнъж те връхлита, скрито зад една скала. Идеално за бивак, а и държи под око цялата долина. Що ягнета са се пекли и руйно вино се е ляло ... дали така ще е било ?:

         
След туй интересно място, тревата рязко свърши и пак надолу вече в мрамора :


           се стигна дъното на огромната дупка 

огромни блокове като вагони на БДЖ -то, но без РСВ / наденичките с бира в РСВ помните ли ги ?/:


                  играта на мрамора , красотия :


В красивата мраморна пустиня, животът е хем малко,и много крехък : 


Поглед назад...е-е  чак къде остана тревата и мястото за пусия : 


Нагоре е насеченият хаос на голямата дупка : 


Вече към края си, тя се стесни. Сипеите гледам да ги избягвам. въпреки че на пръв поглед са по-лесни, камъните в тях са нестабилни и лесно се обръщат точно когато най-не очакваш. 


          Затова вместо да се набия  в улея, подхващам стената улево:


Ако имаше разпит : Ти яде ли малини ! как можех да отрека: 


                                    Борба за живот : 



 Нема лабаво, а кърпеняка свинемон, жаден за мрамор, хапе като звяр :


И се излезе на горният край на тоя ледников праг, откъдето се показа огромнията, километрична Баш Баюва дупка. Колко е малът тревният участък на входа й горе вляво, гледан оттук : 




Нагоре минавам още един, по-малък праг :


И започва едно огромно хаотично пространство, лабиринт от проломи и малки пропасти, които вървят във всички посоки : 


Трябва си гледане и в краката, че уж малките бездънни пещери изникват постоянно: 


Повечето понори си имат снежни тапи за  украса на входа на пещерите :



Да се чудиш накъде да тръгнеш , на километри околовръст е все така : 


Но най-интересното място е с ориентир под голямата кула , а там имам и едно местенце,  което 14 години не смогвам да зърна ....
Навлизам в зоната на скупчените на едно място, лабиринт от пещери и проломи. Влизам в една от тях :


Вътре снежният змей, завива и потъва рязко, без да се види краят му. Много ледено, стръмно и опасно е и не посмявам да потъна навътре и надолу: 


Мащаба се губи, но тоя фирнован сняг е мощен колкото локомотив /сф/ . Горе на тавана, се появява страничен вход в пещерата :


Поглеждам към входа, където влязох : 


Излизам и отивам към любимото ми снежно образувание, което е наблизо :


Продължението му надолу, не може да се хване в една снимка защото е поне 50 метра дълго , а потъва в 20-30 още метра черен лед в основата си : 


Изненадка, ходиш си  и отдолу втори етаж :


Такива образувания са десетки наоколо. Та отидох към големият снежник, който е на километър оттам 




Пещерата под него тази година я няма, явно повечко сняг се е изсипал и е пропаднала  :


И оттам, този път имам достатъчно време да отида до едно секретно място. По едно много трудно изкатерване, но е голям кеф там : 


 и повече :
и  още повече :

   Е това вече е разкош : 

14 години, кога  минаха от последната среща с планинските звезди. Погалих ти и си взехме пак...довиждане ...не сбогом.
Надолу, пак в зоната на понорите.Изведнъж, точно на това място: 



трясък, под мене докато се усетя  се движи всичко, става беля! Както съм застанал на една масивна скала, без никакъв признак за проблем, метър плоча се отцепва и ме повлича в дупката ! След метър надолу се усещам и скачам встрани, а къмъкът се натриса в леденото гърло...паднеш ли там, бавно ледът ще те изцеди, и никой няма да разбере че е станало нещо. 
Отварям нова мраморна страница. В циркуса на Бански суходол винаги са ме превлечали три стражи, игли, чуки ...както и да се нарекат. Те са равномерно разположени - в двата края и в средата на циркуса. И трите са с височина между 2650-2700 метра. Няма инфо на тях да е стъпвал някой, може и да е ходил, може и да не е. Интересни са ми каменният и растителен свят, който крият тези забравени места. Ето ги къде са - оказа се , двете крайни са двувърхи, затова са отбелявани с по две жълти  джвъчки:


Така погледнати, изглеждат малки и лесни. Ето я по-лесната : 

Тя е продължението на Бански суходол, от неговата страна е. Този й склон - източният, е по-равномерен, но е целият от нестабилен камъняк и много опасен за преминаване. Затова се насочих изотзад, по северозападният й склон. В основата й е голям снежник, може би най-пустото и диво място в мраморният дял :


Системата на бутилките със сняг 4-2-1-1  на Великият комбинатор в действие / общо 4 , една голяма резерв, 2 малки пълни , 1 полупразна за топене и пиене, както се разясни по-горе схемата / :


Този снежник е с най-малък наклон от всички в Пирин, та леко по него се стига до горният му край, ей го от средата надолу как е :


   Много интересен блок мрамор : 


и нагоре вече  по  по-стръмният склон на чуката, но пък той е от масивни стабилни скали. В него  има много малки стенички  и ниши, в които да се заслоня, ако чуя че отгоре пада камик : 

Отивам вдясно, тъй като последните 100 метра са си направо за въжета. Оттук, съм набелязал да се въздигна на последният шилест чукан, точно връз който се качих :


Последните метри , доста ме озориха:


От първият връх, се откри близнакът му :


По приятното било, чиста недокосната  българска земя :  


Гледка надолу, откъдето дойдох :


Чуката е отделена от стената на Бански суходол от дзверска урва :


Поглед към първата чука от близнака му :


Насреща , е лютата стена на Бански суходол и Снежника:


и как стана, изведнъж като задумка отдалеч, дойде и наблизо....пиринската буря. Светкавици, тая година е по - хладно ....суграшица.


На другият ден, свежо и приятно, се запътвам към втората стража, която е над големият снежник.
Въпреки че изглежда като каменна пустиня:


Навсякъде изненадват цветните пирински форми на живот : 




Жужи си жужат весело :


Навлизам на сянка и хлад,  в насеченият терен на тази стража, която я кръщавам Стражата на Снежника. Този терен  предлага доста укрития :



             и даже убежища на 2-3 места : 

За разлика от съседната гола стена на Бански суходол :


Изкачва се един зъб, който точно допира до снежника:


     Стига се до една кула водоравно на снежника :



 Нагоре, още 100 метра по-висока ,  е същинската Стража: 

Точно срещу и малко под мен, е Големият снежник, значи съм на 2700 м.н.в. екзактли дъ ге  :