Тръгване към Мраморният дял на Пирин, една сутрин в 4...тръгването рано не е проблем, спането е за педераси. Не можах да стегна багажа вечерта и набързо го блъскам в раницата. Но Дара като надуши палатката...усети къде ще се ходи. Измъкнах се без нея и то като нададе един вой, цялата къща се тресе...часове след това се е оплаквала, че не е взета.Та следващото ходене след седмица, пак на Пирин, нямаше как да стане без Дара :
На пръв поглед лесно, но създава много допълнителна работа. Трябва да се взема специалният двоен просторен спален чувал, който тежи 2.1 кг , обаче без него не може. Дарчето насън изритва всичко живо от по-малък чувал и го присвоява, накрая оставаш навън. Храна за Дара, поводи , ВОДА / пие повече от човек /. Събира се само в голямата раница, а самата тя тежи доста. Колкото и да орязвам другият багаж - не се взима нищо излишно, никакви дрехи , никакво бельо - пак не е лека.
Ще направим един кръг по красивите езера, различен от този през 2018 година. Началото е по Газейският поток, 15 септември е , а едно ласкаво , едно убуу тихо време:
Нагоре долината изсъхнала, Пирин сух, само прах и на камък. Точно на това място ме подведоха едни пирамидки, които водеха нагоре.
Качваме се , качваме...търся влизане надясно към долината , а то само клек. Чак горе се отвори, кажи речи под Стражата, ама излезе 2 км през каменни блокове.
Още първият ден Дара ще трябва да ходи по камък, който се оказа най-лошият - гранит с шипове от втора скала, стърчащи като кабари от него. Още 3-4 км през такива камъни и трябва да се връщаме - лапичките на Дара ще се ожулят до кръв и няма да може да ходи, започва да куцука. То не е някакво огромно куче, 30 см е високо, само 12 кг. През камъните обаче ходи като машинка : 
Средното езеро е в необичаен, наситено син цвят:
След като съм правил 2 км крос с голяма раница, за да не изоставам от Дара, нагоре пъпля едва-едва, всеки 60 крачки - почивка. Минахме до последният сняг в Гранитният дял на Пирин
Имаше още една голяма пряспа точно под Газей и едно петно на Каменица - толкоз.
Разгънах чувала и Дара се намести в него. Много обича да спим заедно, което става само извън къщи, където си има отделно място и легълце. Сега се намърдва с доволно хъмкане вътре в чувала и се изтяга. Аз оставам полузавит, да погледам последната светлина в езерото и звездите в тихата , топла нощ...
А сутринта едно тихо, топло, хубаво...кефотия.
Не ни се тръгваше. Някак си в този висок циркус, " горна земя ", светът стана много малък, прост и хубав, гледаме го с блеснали очи, като в старата песен
Освен ходене, бивакуване, ходенето с Дара има и други отговорности. Сутрин и привечер се прави разходка по езерата, малко игри. Дара я свикнах да й почиват от камъните лапичките, като скача на коленете ми. След минута се схващам, краката са ми все напрегнати и реално не почиват, обаче търпя, за да не развалям рахата на любимката :
Дара повежда към долното езеро
Това езеро е слабо посещавано, защото отгоре над него е камъняк, а пътека надолу през клека не можа да се нацели. Клекът отначало беше поносим, но после се сгъсти и се наложи да нося Дара. Когато и това стана невъзможно, пуснах я самостоятелно. Тя си мина отдолу, под клоните, толкова бързо и леко се шмугна, като на разходка, изчезна за закунда. Чакаше си послушно долу на поляната до Банските езера, догато аз пуфтях още маса време през клоните. А...ааа...не е честно😀
В местността щъкат работливи помаци, които берат боровинки. И ние заникъде не бързаме, избираме едно място с шарена сянка под големи клекове и пасем на воля сладки боровинки.
Ами това е онази стръмна тревна урва, по която Пчела Жужа е слязла навремето на езерото чак от върха на Дженгала, който се вижда най-нависоко...тази пътека с пирамидките е към върха Дженгалов.
В поредната почивка, намираме една много хубава сянка, че слънцето напече. И тъй като имаше удобно подпиране на гърба за мен, а Дара както винаги намира начин удобно да се намести в мен, неусетно сме се отпуснали и заспали...
Завиваме към днешната ни цел - Самодивските езера. Патокът през едно интересно място, разсякъл скалата:
Мястото е много хубаво, не съм бил тук от 2004 г, а Джъч идва за първи път. Време беше
Между долното езеро и това над него, има характерно поточе, което съм запомнил. Там си е:
Средното езеро:
В него се влива един шедьовър :
Слънцето се скри, ние обикаляме ли, обикаляме около езерата, голяма красата. Дарчето може да е уморено от камъка, но стъпи ли на тревичка, иска игра. Гоним се като малоумни по поляните.
Чак по тъмно, се преместваме от първоначално избраното място на едно по-закътано. Омушваме се в чувала, аз от яденето на много боровинки, гърмя фартове...Дарчето доволно хъмка, не обръща внимание на това битово разложение. Най-много да го докарам на фосген/дифосген. Виж Дара ако фъсне тихичко, си е чист зарин, нема издържане. Ма то е много културно, много рядко го прави, не е като други наоколо...
Нов ден, отново имаме късмет. Ние се задоволяваме с малко и затова винаги сме в добро настроение. Има един лаф на настоящият майстор на педер. изкуство, бивш ватман Минчев, който принцип се стремя да спазвам в живото : Не съм лаком, не ламтя за много ... взимам си от живота само по едно от всичко, но най-доброто, другото не ми трябва. И днес имаме прекрасно пиринско утро, какво му требе повече на човек....
Задълбали сме много в потока , вливащ се в езерата :
Но нагоре стана голям камъняк. По гласове, които дочуваме, се разбира, че пътеката е доста вляво. Излизаме на нея и се стигна превала
Надолу голяма стръмнотия и камъняк, от сутринта сме само през камък, най - после се стигна тревица, та Дара да се почине
Няма какво да правим в заслона Тевно и го подминаваме отдалеч, отгоре. След това много приятно и неусетно излизаме на билото
И оттам лека вдясно, по прословутите оранжеви точки. Много камик и там
Точките вият по релефа, изкачват малко и нагоре до едно ждрело,
откривайки гледки
Слизаме леко към езерата
Обикаляме горното езеро, мястото е широко и просторно. И попаднахме на едно много убаво място - подобно съм срещнал само на Синьото езеро в Рила и едно място под снежника на Кончето. Хем просторно, хем хубава трева за лежанка...там ще се спи.
Върхът е обитаван от ято алпийски врани, които час по час се спускат стремглаво от скалите
С часове наблюдаваме промяната на отраженията :
И лека полека, стигнахме до мостът към болната цивилизация :
