Планината ... : Пирински езера 2020

Тръгване към Мраморният дял на Пирин, една сутрин в 4...тръгването рано не е проблем, спането е за педераси. Не можах да стегна багажа вечерта и набързо го блъскам в раницата. Но Дара като надуши палатката...усети къде ще се ходи. Измъкнах се без нея и то като нададе един вой, цялата къща се тресе...часове след това се е оплаквала, че не е взета.Та следващото ходене след седмица, пак на Пирин, нямаше как да стане без Дара :

На пръв поглед лесно, но създава много допълнителна работа. Трябва да се взема специалният двоен просторен спален чувал, който тежи 2.1 кг , обаче без него не може. Дарчето насън изритва всичко живо от по-малък чувал и го присвоява, накрая оставаш навън. Храна за Дара, поводи , ВОДА / пие повече от човек /. Събира се само в голямата раница, а самата тя тежи доста. Колкото и да орязвам другият багаж - не се взима нищо излишно, никакви дрехи , никакво бельо - пак не е лека.

Ще направим един кръг по красивите езера, различен от този през 2018 година. Началото е по Газейският поток, 15 септември е , а едно ласкаво , едно убуу тихо време:

Нагоре долината изсъхнала, Пирин сух, само прах и на камък. Точно на това място ме подведоха едни пирамидки, които водеха нагоре.

Качваме се , качваме...търся влизане надясно към долината , а то само клек. Чак горе се отвори, кажи речи под Стражата, ама излезе 2 км през каменни блокове.

Още първият ден Дара ще трябва да ходи по камък, който се оказа най-лошият - гранит с шипове от втора скала, стърчащи като кабари от него. Още 3-4 км през такива камъни и трябва да се връщаме - лапичките на Дара ще се ожулят до кръв и няма да може да ходи, започва да куцука. То не е някакво огромно куче, 30 см е високо, само 12 кг. През камъните обаче ходи като машинка :

Другият проблем е за мен. Дара и нагоре, и надолу върви все с това темпо, ако аз малко се забавя и повода се опъне - получава се като на първите секунди от клипа, задните лапи забиват в камъка, а така много бързо ще се изранят. Та с тежката раница трябва да тичам тръст постоянно, направо бях каталясал, докато минем километрите камънак и излезем долу на потока. Този поток е необичаен, голяма красотия:

Нагоре красата тоже:

Средното езеро е в необичаен, наситено син цвят:

Много убаво туй езеро, наситено синьо, като Синьото езеро в Рила:

След като съм правил 2 км крос с голяма раница, за да не изоставам от Дара, нагоре пъпля едва-едва, всеки 60 крачки - почивка. Минахме до последният сняг в Гранитният дял на Пирин

Имаше още една голяма пряспа точно под Газей и едно петно на Каменица - толкоз.

Спомних си първият път, когато излязох на Горното езеро през 1977 г. - потресът , когато се появи Горната долина, мислех че се излиза на върха на планината, никой не е очаквал там да има голямо езеро

Отидохме в най - тясната част на езерото , видна горе на сьемката, където има малко тревичка, точно метър на два. Последният път, когато бях тук, преди 9 години, го преплувах туй езеро. Въпреки че е високо, второто по височина в Пирин, се нагрява доволно. И сега беше топло, но вече не смея...

Запътихме се към билото на юг, на десетина минути от езерото, където залеза ни дари със спокойствие и разкошни гледки

Разгънах чувала и Дара се намести в него. Много обича да спим заедно, което става само извън къщи, където си има отделно място и легълце. Сега се намърдва с доволно хъмкане вътре в чувала и се изтяга. Аз оставам полузавит, да погледам последната светлина в езерото и звездите в тихата , топла нощ...

А сутринта едно тихо, топло, хубаво...кефотия.

Не ни се тръгваше. Някак си в този висок циркус, " горна земя ", светът стана много малък, прост и хубав, гледаме го с блеснали очи, като в старата песен

Прекрачихме превала, от другата страна, най-висото езеро останало с малко вода

Освен ходене, бивакуване, ходенето с Дара има и други отговорности. Сутрин и привечер се прави разходка по езерата, малко игри. Дара я свикнах да й почиват от камъните лапичките, като скача на коленете ми. След минута се схващам, краката са ми все напрегнати и реално не почиват, обаче търпя, за да не развалям рахата на любимката :

Отваря се пътят надолу, отново безкраен камънак.

Дара повежда към долното езеро

Замечателно място. Тук преди 16 години гледах един орел рибар, който спокойно си стоеше на камик пред 15 минути вадеше с бъснещ полет по 1 рибка. Сега го няма.

Отбелязвам 2 големи септемврийски плюса:

- няма комари

- боровинки и малини

Дарчето незнайно кога и къде, се е научило да си ги яде само. Докрая на пътешествието стана цялата на лилави петна, по ушите, по лапите, по муцуната....къде напипа боровинки, не прощава :

Това езеро е слабо посещавано, защото отгоре над него е камъняк, а пътека надолу през клека не можа да се нацели. Клекът отначало беше поносим, но после се сгъсти и се наложи да нося Дара. Когато и това стана невъзможно, пуснах я самостоятелно. Тя си мина отдолу, под клоните, толкова бързо и леко се шмугна, като на разходка, изчезна за закунда. Чакаше си послушно долу на поляната до Банските езера, догато аз пуфтях още маса време през клоните. А...ааа...не е честно😀

Събираме се за голяма почивка на Банските езера. Като гледам нагоре, въпреки че спазвахме указанията на БГ маунтийн мапса да сме близо до потока, пътеката е прорасла с клек. Но ние винаги сме на принципа да търсим веселото, затова много уважавам Дарчето, защото винаги е в оптимистично, весело състояние на духа. Не седи без работа, веднага започва да рови в дупките на лалугери. Ако не я спра, ще изрови една камара пръст :

В местността щъкат работливи помаци, които берат боровинки. И ние заникъде не бързаме, избираме едно място с шарена сянка под големи клекове и пасем на воля сладки боровинки.

Правим разходка малко около банските езера :

Все покрай големи моренни валове и поляни, излизаме на Поповото. Там пак ни увлече една пътека с пирамидки, абе много нагоре започна да се качва....трябва да слизаме надолу, не е там пътя. По едно време се сещам къде сме :

Ами това е онази стръмна тревна урва, по която Пчела Жужа е слязла навремето на езерото чак от върха на Дженгала, който се вижда най-нависоко...тази пътека с пирамидките е към върха Дженгалов.

Отново през каменни блокове, няма път, се връщаме в посока голямото езеро. Там едно слънце, едно лято, сякаш сме на Средиземно море

В поредната почивка, намираме една много хубава сянка, че слънцето напече. И тъй като имаше удобно подпиране на гърба за мен, а Дара както винаги намира начин удобно да се намести в мен, неусетно сме се отпуснали и заспали...

Завиваме към днешната ни цел - Самодивските езера. Патокът през едно интересно място, разсякъл скалата:

Мястото е много хубаво, не съм бил тук от 2004 г, а Джъч идва за първи път. Време беше

Между долното езеро и това над него, има характерно поточе, което съм запомнил. Там си е:

Средното езеро:

В него се влива един шедьовър :

Слънцето се скри, ние обикаляме ли, обикаляме около езерата, голяма красата. Дарчето може да е уморено от камъка, но стъпи ли на тревичка, иска игра. Гоним се като малоумни по поляните.

Единствено дразнят многото големи зидани огнища наоколо - преброих над 10. Какво горят в тая местност не мога да си обясня, клек няма толкова. Обяснението е, че българина си е катунар по природа.

Чак по тъмно, се преместваме от първоначално избраното място на едно по-закътано. Омушваме се в чувала, аз от яденето на много боровинки, гърмя фартове...Дарчето доволно хъмка, не обръща внимание на това битово разложение. Най-много да го докарам на фосген/дифосген. Виж Дара ако фъсне тихичко, си е чист зарин, нема издържане. Ма то е много културно, много рядко го прави, не е като други наоколо...

Нов ден, отново имаме късмет. Ние се задоволяваме с малко и затова винаги сме в добро настроение. Има един лаф на настоящият майстор на педер. изкуство, бивш ватман Минчев, който принцип се стремя да спазвам в живото : Не съм лаком, не ламтя за много ... взимам си от живота само по едно от всичко, но най-доброто, другото не ми трябва. И днес имаме прекрасно пиринско утро, какво му требе повече на човек....

Задълбали сме много в потока , вливащ се в езерата :

Но нагоре стана голям камъняк. По гласове, които дочуваме, се разбира, че пътеката е доста вляво. Излизаме на нея и се стигна превала

Надолу голяма стръмнотия и камъняк, от сутринта сме само през камък, най - после се стигна тревица, та Дара да се почине

Няма какво да правим в заслона Тевно и го подминаваме отдалеч, отгоре. След това много приятно и неусетно излизаме на билото

И оттам лека вдясно, по прословутите оранжеви точки. Много камик и там

Точките вият по релефа, изкачват малко и нагоре до едно ждрело,

откривайки гледки

Слизаме леко към езерата

Обикаляме горното езеро, мястото е широко и просторно. И попаднахме на едно много убаво място - подобно съм срещнал само на Синьото езеро в Рила и едно място под снежника на Кончето. Хем просторно, хем хубава трева за лежанка...там ще се спи.

Върхът е обитаван от ято алпийски врани, които час по час се спускат стремглаво от скалите

С часове наблюдаваме промяната на отраженията :

Имаме си хубав тревен бряг, избрахме си идеалното място и завити в чувала, срещаме бавно засветващите звезди. После умората ни надви ... по някое време призори, нещо зачука по покривалото. Дъжд....сутринта мрачно, навъсено, вчера ласкаво лято , а днес изведнъж есента е дошла :

Толкова е сухо , че дъждът моментално се изпарява и не може да ни намокри, земята суха .... Мятам дисагите и отпрашваме към долното езеро, отново огромни морени на пътя. Дара вече с изранени лапи, не става да я карам да се дръгне в камъка. Грабвам я и марш на скок...500 метра ги минахме за минути. А как тежи , и тя , и раницата и годините....

Запомних тези дни с танц на пет пирински орли, високо над върховете :