16.07.2020 г.

С Дара по Средна Рила 2020

Решихме този път да захапем от север. Пътуваме през села, които приличат на афганистански. Най-после пешачката поемаме по пътя към Мечит. Основен сподвижник,  душманинът на зайци, плъшоци и диви кози, Дара 

Срам не срам, признавам, не бях ходил по Кайзеровият път. Ходим все на едни и същи места, а това място много си заслужава. Майсторски пътят се вие от двете страни на билото, евала който го е проектирал преди 120 години:





Красиво неизвестно цвете:


Прелест, която всички  знаем - Ружина иглика / lat.  Iglique na Ruja ot Puludevis /


Много интересно ни прекарва този път през хребета:
Остреща ледниковите долини на Леви Искър са обширни и мощни, прави улеи : 
И след билото, по приятните  серпентини, Дарчето постоянно надава ухо и пази:
навлизаме в обширните зелени  поляни на Кобилино бранище 

Хвърляме един погред на заслона, мирише на сиромашия. Не ни е и цел за лагеруваме в него, а до едни перли нагоре под Водни чал. Езерата са на 4 стъпала. Гледам да избирам по-високите, които са по-проветриви. Долните са красиви, особено предпоследното, 
но вървят комплект с рояци комари. 
Стана си вече залез, цял ден сме на крак. Раницата е доста  тежка, защото се носи тежък, двоен чувал заради Дара. Иначе от единичен чувал това жилаво момиче направо те избутва насън с несъзнателно ритане, и оставам навън. Той двойният чувал е  комфортен, ама тежи над 2 кг. Храна за Дара, а и отделно й се носи голяма бутилка вода, поводи...Станаха 5 кг отгоре.
От краят на клека по склона на Водния чал бях преценил, че трябва да цепим рязко и водоравно вляво. Много хора им е минавала мисълта да спят на това езеро, но дотам са 1 км през неустойчиви големи сипеи и канари. Точно мислех че съм се набил в клек, и в него като по чудо се появи естествена просека, която изкарва на езерото
Навсякъде свежо, с много потоци и цветя


Рано сутринта, по хладина, изкачихме право над езерото Водния чал.
Горе - да се чудиш накъде да гледаш. Големите езера насреща :
Пирина :
И чистите езера под нас :





Билото се превърна в едно много приятно плато, но времето напредна и потърсихме прясна вода. Видяхме белееща се пряспа, чудо - под нея бликаше бистър поток 
Ценното е , че е на самото било на 2500 м.н.в, от
южната страна. В БГ Маунтинс е отбелязан. Дара много му се израдва, пихме до подуване като камили.
Тази многотонна скала  как се озова там....
Дара в любимата си поза - щом седна , скача върху мен, смятайте колко се почива с това мускулесто диване, което не кротува, а  с нокти все ще пробие всяка дреха

Достигнахме връх Възела,
и там поехме в една необичайна посока , която Ведрин е дал като пращулка, насока един вид, която отдавна събирах сили да видя...разкошно място, рядко посещавано над р. Маринковица, която виеше меандрите си долу
От билото на Възела, въртяхме се покрай едни жандарми и понеже винаги взимам акъл от умни хора като Ведрин, слязохме под тях . Освен това много обичам движение не по билата, а по тези моренни валове под тях :
 Още 15 минути, и излязохме на много хубаво място от преливащи една в друга поляни с поточета 




lat. Rujin buqet :
И след десетина такива етажирани поляни, излязохме на Ведриново езеро:




С падането на слънцето, необичайно се активизираха комари. Тук са малко, тъй като е високо, но 50 жужаци ни бяха напълно достатъчни. За да не седим на едно място, потърсихме и другото езеро:
То е с необичаен плочник на изхода си, идеален за
потапяне  : 

Комарите се взеха на сериозно и единствения начин да ги сложим в игнорлиста, беше да се вмъкнем в покривалото и да ударя ципа. Няма как, заспиване с кокошките 

Нова свежа сутрин. Глася се да тръгнем в 7, по хладина, но Дара пак забягва в циркуса. Комарите са се ожесточили / после разбрах защо/ и не мога да чакам на едно място. Поне обиколих всяко кътче на това чудесто място. В 10, Дара изскача отнякъде, и веднага тръгваме. Но времето е напреднало, което се оказа фатално за постигане на крайната цел - Сакън дупка. Дара веднага влиза в ролята на водач, оглежда възможният път:
Що да се връщаме по същият път, като отсреща ни канеше едно право преминаване към Драганица :
Невероятно красиво място, пресякохме два бистри потока
С много разнообразни зветя наоколо :




И през много красиви поляни, скрихме под един клек близо до билото голяма част от багажа

И малко ми олекна, та на Драганица. Комарите обаче този ден не признават слънце, постоянно са с нас. Пак поредица от джандари на билото, провираме се около тях ту отляво, ту отдясно. На връщане видях, че има пътека долу под жандармите от изток. Билото дълго, разстоянията в Рила  са големи. Подсичаме малко под върха  първият Скакавец, този с тенекията- мерител на валежи. Не можем да спрем никъде за повече от 1-2 минути
Излиза се на подходящо място за бивак - сняг за вода, хубава трева. Зпочва напън да се изкачи най-високият Скакавец. След час сме на върха
Панорама и простор
   необичаен поглед към Каменица, Полежан и съдружие :
това ми се струва че е Олимп, ама се оказа че не е, а най ми било Алиботуш .... бляд  :


Секънд дупка остава за секънд тайм. До нея има доста жандарми, и един по-малък Скакавец, скрит на билото между двата големи. Забавянето от 3 часа сутринта ни провали. Задуха, комарите не ни оставят даже и на най-високото, размахвам една фанела да ги гоня и бия. Дарчето и тя се мъчи, налитат му на носа да го хапят, колкото и да я пазя, носът му стана на игленик от ухапвания и кръв. То си трае, не се оплаква, покривам го и му подлагам за разхлаждане една бутилка със сняг, върху която само си ляга:

От най-високата точка на Скакавците - 2711 м.н.в, изтощени, явяш - яваш, обратно по билото. Този път минахме ниско долу от изток под джандарите на Драганица, после  Възела, и на билото - плато
  Безветрие, борба с комарите, които не ни оставят и за секунда. После разбирам, че под фанелата имам поне100 ухапвания, но интересно не ме сърбеше, а и минаха неусетно за 2-3 дни. Дара също се измъчи. Водата отдавна свърши, но изворът на билото ни освежи. Само за  един ден снегът, по който преминах   отгоре, се беше стопил :


 Чак по залез стигнахме върха на Водния чал, където предварително бях огледал, че може да се спи на самият връх. 20 метра преди върха, комарите изчезнаха и си отдъхнахме. Едвам хванахме последните слънчеви отражения:
 Горе на връхният камък, някой е забучил дръжка на коса. Лягаме на изток, предвкусвайки как сутринта ще видим величественият изгрев над Рила и Пирин насреща. Завиваме се в покривалото и удрям ципа. Така в мислите ми прозира....коса, върха с косата...кой развява коса и коси с нея...навряхме се в лапите на оная с косата...но верен на шопската логика: Оти да се косим, като че ми мине.... следващата минута го забравям и мислите отиват в друга посока.
    Някъде около 3 часа усещам, че излезе вятър. Но ние така сме се опаковали, че не се усеща, въпреки че сме на самият връх. Просветлява, излюпваме се .... дърво, голямо дърво, бурен вятър, ние сме над облаците и се оформя буря.
 А сме по средата на Рила.... За нула време опаковам и бързо се изнасяме, че ни чакат поне 25 км и 2 била. Чак след Кобилино бранище се успокоявам, че ситуацията не е никак зле - хладовина, няма комари, вятърът не позволява на дъжда да завали

Средна Рила...едно пречистване в Рилската пустиня...всички трудности се забравиха и остана това, което няма да забравя ...  

Намирането на рай не беше лесно, но все пак има...стигнахме толкова далеч и толкова високо...така реди песента :


                             





Няма коментари:

Публикуване на коментар