По време на принудителното 6-месечно обездвижване, съвсем случайно
попаднах по НВО на филма Меру. Една изключителна и истинска история, за разлика
от захаросани и измислени сюжети, на хора, за които планината е съдба. След неуспешен
опит да изкачат върха, всички 3- ма участници преминават през различни драми и проблеми
в живота си. На пръв поглед е невъзможно да се върнат, но те го правят. Най –
добре е човек да гледа самия филм: https://youtu.be/6fBfTRgkeOQ?list=PLcdborsAqS1j5-wdfSGigqGm3Na8tW0x5
И аз мислех, че вече съм
свършил с ходенето. Най-смелите ми планове доскоро стигаха да се добера поне до
Муратово езеро. Но стана чудо – дали защото изоставих това шантаво
вегетарианство, дали рибеното масло и глюкозаминът+ HT+MSM
подействаха, но от положение да си търся бастун и патерици / по съвет на
лекари/ погледнах отново към върховете.
„Меру“ не е просто връх,
за народа живеещ в подножието му това е „пресечна точка и начало и център на вселената “. За някои „Меру“
може да посещение на театър, за други – концерт, любов, просто напиване или каквото щете.
Меру не е като 8-хилядниците,
където ти носят багажа, плащаш си на фирма да ти организира пътя, и стига да си
що-годе физически добре, си горе. На
Меру сам трябва да изнесеш целият път, страданието и възторга от успеха, на
раменете си.
„Меру“ за тримата
участници в него, според мен е не връх,
а състояние на духа. Което в този свят на алчност и бездуховност, поставя друг
вид възприемане и други ценности. Дали имам някакво право на сходство с
истинските герои на Меру – сигурно не. Дали имам право нарека своите изкачвания през тези дни в планината
„моето Меру“ – не знам. Исках да направя нещо, което и аз самия смятах за
невъзможно. Ден след ден, и аз се учудих че издържах и преминах докрай през това мое Меру, което ще помня
винаги.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Запътих се към Вихрен. Денят бе Илинден по стар стил, и от х. Бъндерица през муровата гора, поех нагоре.
Има невероятни дървета, които се борят със стихиите на пределната за вида надморска височина:
Когато видиш стара, паднала мура, разбираш че това дърво няма права дървесина, а се суче като винт.
Преминавайки през Малкия казан, се сетих за комитите, за които той е
бил сборно място.
Раницата беше огромна и двойна - 60+10 литра, с качена на нея втора 32 л. раница,
защото бях намислил да си направя нещо като база, на която да оставям тежкият
багаж, и нагоре да тръгвам само с най-необходимото. Това не стана точно така
навсякъде, но проработи на повечето места.
Та пъхтях нагоре с
тежкият багаж, докато стигнах и Големият казан. Минава се през чудно красиви места, Пирин навсякъде те изненадва :
Все пак, усетих предимствата на раницата Салева, който има друга возия и
разпределя добре теглото по гърба и кръста, може да носиш 20 кг поносимо.
Ловето е нежна раница, не е за такъв тежък багаж, който му бях сложил наскоро.
Бях тръгнал по обяд, тъй че се озовах в Големият казан следобяда. Отидох да изследвам
какво става със снежника на Казана, тъй като и снежниците са част от Меру-то. Заснех по щастлива случайност
нещо, което само се предполага че го
има, и ще търсят с радиолокация
муждународната експедиция тази есен на Пиринските снежници. Тя е получила
финансиране и ще я бъде, под предводителството на нашите учени от
Горноджумайският у-т.
Та нашите учени освен измерванията и анализите, ще търсят с
апаратура погребани ледени слоеве в дълбочина далеч от снежниците, което е
доказателство, че те доскоро – преди 150 год., или краят на малкият ледников
период, са били много по-големи и активни.
Случайно , следствие може би на
екстремалната топлина и топене през този ден, такъв леден слой с дебелина 50 см, се беше появил
в едно временно пропадане на склона.
Вижда се , колко вода тече отгоре по
повърхността на чистият лед – значи ледът е доста навътре в склона от видимата си част. Ледът бе погребан под 2
метра наслаги, което означава че е поне на 50 години. Но ще оставим това на експедицията наесен, както и
описанието на снежниците, за друга тема.
На другият ден, чакълът вече беше се свлякъл и закрил леда.
Само отбелязвам, че снегът бе учудващо много
навсякъде в мраморният дял на Пирин – повече от предната година , въпреки
малоснежната зима.
Явно е имало няколко снеговалежа в най-високите части през
м. април и май, които са спасили
положението. В гранитният дял нямаше вече и помен от сняг.
Започнах
да се оглеждам за място за чувалуване. Харесаха ми едни треви на 2-300 м. под заслона. Последните туристи
слязоха от върха, но тогава от всички посоки наизлезе много народ от диви кози, които се заеха да пасат тия треви,
без много да се притесняват от мен. За да не им преча, пък и да не ме настъпи
някоя от тях по ушите през нощта, съзрях една рехава тревичка метър на метър,
която не представляваше интерес за добичетата, точно под моренният вал на снежника, и се
курдисах на нея.
По едно време на здрачаване, гледам в
далечината трима физкултурника, правят последователно лицеви опори точно пред
заслона. Много опори направиха бе, викам си, докато загрея, че това са кози, които пасат до
самия му вход.
Отсреща като на театрална
сцена, беше огромната стена на Вихрен. От премисляне и вълнение какво
ме очаква от утре, трудно ме обори чак след полунощ дрямката, загледан в светещата от луната
стена. Сутринта заедно с кървавият Илинденски изгрев, поех нагоре....
Няма коментари:
Публикуване на коментар