11.08.2017 г.

моят Меру - Кутелите

      На слизане от Вихрен, слънцето беше нетърпимо силно и на мястото, където бях оставил раницата, под един отвес, беше единственото място със стабилна сянка. Курдисах се на него и оттам наблюдавах житие – битието на дивите кози, които са престанали да се плашат много от туристите. За дивите кози ще стане и по – нататък на въпрос.
       
        Чак след 17 часа стана поносимо и се затътрих без пътека над заслона, в една обширна и почти непозната за повечето хора местност, която ми е любима – цялото пространство под Кутелите. Тук се среща всякакъв релеф, скални форми, поляни, сняг. Единствено ледниковата долина Кутело в средната си част е труднодостъпна – там са безкрайни,  един до друг, нескончаема рецица от  подвижни сипеи, които и  влизат един в друг. Само заснежени могат да се преминат, и то когато няма лавини  - значи само краят на май, юни и юли месец.
       Сега навлязох в местността на Равния чал. До средата на юли, на това място има голям поток и праспа, които слизат чак от Кутела. Гледката на изгрев към Бъндеришки е чудна.  Сега е вече сухо:
    
     Та продължавам напред. С тази тежка раница, не мога да подсека като друг път водоравно , и се изкачвам на докъм 2750 м.н.в по скалистият склон, за да избегна сипеите под мен.И тук минаването не е никак лесно, но  ще трябва да се мине.
   Дивите кози са направили пътечка, но няма как - ще им откажа, стръмно е и слизам под снега 
       Над мен е една люта и дива местност - това не е склонът на Кутело, а едно странично високо ребро с точно 10 връхлета , което се отделя от източният връх Кутел:
Все пак се траверсира един сипей . Като оставим потъването да над глезен в камъка, изглеждаже поносимо, докато не влязох въпре и се оказа, че насрещната стена е 2 метра висока и само от прах, през който минаване няма .... Надолу, и още надолу, докато се намери прекъсване.
Излизам на следващият превал, който свързва Кутело с Черна могила – една местност с въртопи, която наричам „ломските ямки“ на майтап. Тук има само едно място 1/1 метър равно за спане , и се посреща залеза.
    На сутринта, слизам по дългият склон надолу – към снежниците. Те са на 4 етажа и образуват най-голямата лавинна каскада в Пирин – лавината тръгва от самия връх на Кутел, който снежник в подвършието в повечето години се стопява напълно:
Минава през постоянният снежник № 2 :


После лавината прави зрелищен скок  в тази страшната пропаст, 



за да достигне и премине  през тоже постоянният снежник  № 3 :
И се успокоява чак в долинният голям снежник още по-надолу, който тази година учудващо си беше доста балшой :

  Още никой не я е заснел досега как пада, а ще е нещо изключително. 
Оттук на север следва красива местност с хълмове наречени „овчи гърбици“, които са създадени от натиска и триенето на леда. 

Често неправилно такива хълмове / долу в долината / са определяни като морени, както например навсякъде в литературата се повтаря клишето, че заслонът в Казана бил върху „морена“, а той е на основна скала –огромна  овча гърбица, между два клона на бившият ледник. Морените са насипи или наслаги, не са  основна скала. Бе стига с тия морени, че ми се прияде една фафла, а съм си ги забранил.
Морените са много богати на растителност и цветя  :
   










 И спретнах  един нов маршрут, търсейки непознати красоти на Мраморният дял, който се оказа изключително интересен и красив. В един от другите дни, слязох от билото в средата  между двата Кутела – право надолу, все в краят на стената
  Слизането накръст, този път, от посока билото надолу, ме отведе до красиви скални образувания, където водата е създала феерия в мрамора:
Поток от мрамор :
Пур Цвете / Мрамор:


Непознато цвете :

    Друго непознато:
Пак скални образувания, всяка от тез скали е по 5-10 тона,не са камичета:




Достигнах да второто фирново поле

Оттам по единственият улей, който може да те отведе в долната част на циркуса :

Надолу става екстремално красиво:



Навсякъде другаде е отвеси, през които няма преминаване.
Тук са и двете ненаименувани, ако можем да ги начем „Кутелски  Игли“ , които пазят централният снежник на Кончето от Изток :
 и от Запад / тука е снимана изотзад /:
Страховита местност, в която човек се забравя.....
Стигайки през пролома  до фирновото поле, си викам – абе голямата раница я оставих на отсрещният рид, до там са 500 метра по права линия, а и мястото е много интересно за преминаване. Речено сторено – тръгнах и изненада ! Открил съм топлата вода – дивите кози тук си имали пътека, която ме изведе точно на ръба 

с малко неочакван мини-клекинг

Затишие...
Пред приближаващото най-диво, трудно начало на истинското сногшибателно  Меру - центъра му, където още никой / доколкото поне аз знам / не е стъпвал, тера инкогнита досега...

Няма коментари:

Публикуване на коментар