21.08.2017 г.

Процепът на Големият котел / центърът на Меруто /

      или Кутело по трудния път


       Кой е този път .... един за някои зловещ, за мен прекрасен процеп / така ще го оставя като име, кулоар  е много чуждоземско /. Цепнатина, дълга до безкрай, най-дългата и права сигурно в Пирин... в която искам да се вбия, да се набера по нея. Точно тук е центърът на Мраморният дял на Пирин   – над снежника, както Каменица е средището на гранитният дял. Аз така го разбирам, други хора по друг начин могат да го разбират, няма да споря, свободно е поне за такива неща. 
      Перун сякаш с меч е разсякъл сърцето на Големият Котел / както е преводът му /, точно над снежника на две. Точно половината от върха и Котела / двата върха на Кутелите и Бански суходол / са  от едната страна, другата половина до нея.... Идеално права, тънка линия:

    Защо  точно от там...защото  съществува, привлича ме този процеп от много години.Оказа се много, много по-труден от Вихренският кулоар. Но ... и без това, не съм в списъка, както казват, леко нелегален, нередовен съм, тъй че един неуспех и отказ, би бил приет без някой да възрази. Публика си имаше - доста народ, който се припичаше на сняг лежерно долу под мен и ближеше сладолед, докато си блъсках главата над тях, как да премина:
    

    Въпроса е, че влезеш ли един път в процепа, връщане назад без въже няма, така че успокоението за отказване е колкото така да се каже, че го има.
    Сутринта спах под междувършието на Кутелите, та първо  слязох  един  по доста труден преход, с денивелация от 500 метра , а слизането е по- опасно от изкачването: 

 в долинният снежник ниско долу,  като налях водица от потоци вода в края му. Снежникът е доста голям, но топенето му предстои :

     Оттам – леко изкатерване по ръба на Големият Кутел в основата на източната  Игла, пазеща снежника под Кончето:
             Отново в една гостоприемна скална ниша , оставям раницата с дежурният надпис / той докрая на Меру съвсем пожълтя и се захаби, стана много автентичен /, а и резервните обувки да съхнат – тях ги нося само когато съм с голямата раница, за да не хабя ресурса на „катерачните“ / те са с различна подметка /. Двата чифта  обущета  могат дълго да спорят, кой е по – скъсан и кой е видял повече зор по камик, клек, вода и пек. Само се надявам този спор да не стигне дотам, че бос да остана по средата на този километричен процеп....
   Влизам в процепа, в самото му начало, поглеждам - точно 12 часа е, по случайност ли, що ли, но дойде дванайстият час значи, разбираш ли ... . Както и на Вихрен, и тук преминаването няма как да стане по дъното му, което изглежда по- равномерно, но ако стъпиш на него е подвижно – току виж тонове камък ме повлекат в нищото.
   Започвам и карамба!!! - много е трудно, а мислех началото на процепа да го пропусна и да се включа от снежника нагоре. Добре, че го започнах в самият вход, за да оценя трудността на цялото начинание. Не изглеждаше така трудновато, като го гледах отдолу: 
        
    
     Катеря все по левият, изглеждащ по-труден склон. В нещо като между страниците на отворена книга съм – като снимам това над мен ,наклонът на насрещната страница / в случая вдясно/  излиза сниман срещуположно, и не си личи стръмнината му. Реално, моят склон е по-проходимият:


    Не знам лесно ли е, но като хвърлям поглед надолу, егати лесното, под мен си гледам едни 1-150 метра вече отвесни....
        
       Изкатерих вече,  колкото целият кульоар на Вихрен -  дотук преминах  1/3 от процепа. Дойде втората третина, и настана  голям рахат, едно интересно явление. Стената над мен се изправяше все по висока и отвесна, но пък съм на сянка:

стана и  надвесена :

а се появи един нов процеп, по който под отвесната стена отгоре, лесно се вървеше. 

    Но оттам ако се спусне некой камик връз мене, няма и да го чуя....
И така стигам една грамадна, сногсшибираща както казват някои, и възлова надвесена скала, нящо като устата на Перуна, която е поне 30 метрова паст :

     И минавам точно през нея: 


     Доста е сърдит Перун, щото  както в този момент аха да настроя сенника на фотоапарата, и той се изплъзва от пипкавите ми пръсти / позамръзнали на сянката / и улетява в пропастта, като само леко почукване, продължило дълго време  ми сочи, че е поне 200-300 метра надолу. Друг път задължително ще му нося армаган на Перуна за късмет и берекет, на туй страховито място.
     Точно под големите надвеси, е и най-лесната 1/3 част на ходенето, което вече може да стане в централната  цепнатина. Поспирам и се дивя на чудните скали:

Тук и  цветята  растат наобратно,  протегнати  напред към светлината: 

Поглед надолу към „лесната“ третина: 

     А нагоре какви отвеси е, мале мила! :

    Излизам на слънце, срещу снежника и Кончето :


Още колко път ме чака...Тук преминавам от другата страна на брега / не в оня смисъл от албионският  анекдот, исках да кажа отсреща на десния склон на улея/ и  лесното свърши. Отново подхващам скалите, този път отдясно и на слънце.От Кончето има видимост към мен и току се дочува : Гледай, гледай отсреща има чиляк ! Остави го , тоя е луд ! - и подобни, които ме развеселяват, но не отговарям и дума - няма смъсъл да споря и въобще излишно да се вика в планината. След като бях свидетел преди два дни на дълъг спор с псувни   от човекопитеци, застанали  на  връхните точки Вихрен и Кутело,  успяваха бе, чува си се, половин час не се умориха да крещят и пустосват пред стотици други ора.
Нависоко не е жега на слънце, приятно е : 

Кулоара на Вихрен, където минават чат пат туристо-алпинисти, е почистен от камъни. За разлика от там, тук всички цепнатини обилно са залети докъдето може с трошляк:

За да се хванеш някъде, трябва леко да избуташ камъните вляво- вдясно с ръчичка. Добре че няма отровни твари наоколо и вътре в тия процепи, тъй като това действие  се повтаря стотици пъти :

И стигам до критичната точка, която ме притесняваше най-много по този целият път, като го планирах – прекъсването му точно над снежника. Мястото е  само 10 метра за преминаване, доста въздушно – за снимката  ша са извъртя само лекичко, фанат едната ръка за скалата:

 отдолу е само атмосфера, на горната фотка  под мен е точно снежника, но не се вижда, в пропаст е.
Над мен  тоже атмосфера:
И ако ми се завие свят точно тука, кой - Благой ли ще помага...?
Нагоре все вдясно, покрай  няколко фирнови преспи :

и още фирнови преспи, бера височина :

Като гледаш нагоре, уж не е много стръмно. Викаш си, я да седна да почина малко, спираш, поглеждаш надолу и установяваш, че е така стръмновато, че няма място за почивка седнал, а само на крак, с една ръка фанал се някъде. Чак към 2800 метра, над височината на Кончето, се намери място за посядане.:

Докрая си е все така – труден, наклонен процеп, който не те щади. Този път случайно засекох времето – 2,15 часа за преминаването му. Като за сакати ора бива.

Навсякъде, има и тук интересни цветя, но не еделвайси – те на чисто  северни склонове не виреят. Трябва им изнесена на слънце скала, но тук няма такава. Другарчетата им компенсираха:



Камък срещу цвете, срещу вечен сняг - не е ли красиво:
Излязох от процепа, чак на самия  връх на Кутело, който е горе вляво:

Те на това му се вика голямо набиране по   истински, див и  суров Пирин! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар