Планината ... : Моят Меру

Когато се намери хубаво българско име на един връх, то си се налага само, не като разни Кривеци, Главници и Желязници....Сутринта станах рано, но първо пристегнах малката раница с едно яке и 1 литър вода в нея. Тя ми служи повече да сваля и сложа вътре излишните дрехи, когато стане топло по-късно през деня.. Другата й важна задача е, да нося празни бутилки за вода, за да насипвам в тях сняг по пътя, тъй като не искам още отначало да тръгвам с 3-4 кг тежест във вид на вода. Голямата раница оставих под един надвес на скрито място, но все пак с бележка, тъй като може някой да я намери, да се притесни, че човек се е изгубил или нещо друго се е случило:

То „Ние“ няма, но така е за по-тежко, в смисъл че в България не е много прието някой сам да се юрне нанякъде... и отидох да обикалям снежника. След време, излязох към горният му край. Причината да не бързам беше, че исках да избегна силното слънце, да почакам стената да има малко сенчица. Едно е да знаеш че отиваш в хижа, друго е да си непрекъснато 24 часа на открито, и то не един ден. Слънцето печеше жестоко тези дни:

Но все пак не изтърпях повече и навлязох в голямото Стенище на Вихрен. Предната вечер ми минаваха еритични мисли да го направя през Триътълника, но все пак си казах, че ще започна с нещо по – изпълнимо – Камината:

Първите 100 метра денивелация, ми бяха много интересни едни скално-тревни зони право нагоре към Фунията, които действително се оказаха много богати на любимите ни пирински цветя : https://blogailiev.blogspot.com/2017/08/blog-post_9.html

Все пак, не съм алпинист да се вкарвам в строго определени маршрути. След зоната на цветята, на които се наситих на воля, дойде време да отделя внимание и на камъка и неговата феерия. Отдясно, се показа страховит улей, който тръгва от северният склон на Вихрен :

Екипировката...има някакво слабо развитие. След като се нагледах на каменопади миналата година, налупих една каска от кумова срама. Оказа се много проветрива и я забравяш че я носиш. Но веднага разбрах какво съм пропуснал – в тия напечени склонове в България, си трябва памучно забрадило на врата. По 5-6 часа на високопланинското слънце, никакъв крем не спасява. Сега слагах отдолу под каската направо каскета с неговото забрадило, но тогава вентилацията напълно изчезваше. За в бъдеще , ще си направя едно памучно забрадило, което да е сваляемо.

Обувките .....няма такива, има Ужасът на подобието на обувки, който няма как да бъде променен, и това си е. Но тази подметка няма равна на сцепление, не е важно че грайфера е изтрит, гумата прави сцеплението, и не мога да имам доверие на нищо друго, че ще ме преведе през набелязаните скали. Затова новият Вибрам фаща прах, а аз кърпя ли кърпя....

Пари нема действайте, беше казал Тито – точно сега нямам пари за нови обущета. Но докато кърпя, усещам колко е жилава кожата и как държи даже и на 2 мм от нея , за шев с този копринен конец за парашути, който не можеш го скъса, ще ти отреже някой пръст като нож. Един много умен човек един път, на моето мнение че първо искам да разбера нещо и после да го направя, така ми каза и го запомних:

„Нямам време, а и да имам, не искам да разбирам нещата. Усещам ги и знам кое ще стане и кое не. Прави и ти така“

Та усещам, че тая обувка ще издържи, въпреки че отвсякъде е в такива къпрежи, не само от едната страна.... Заливам после два пъти с лепило, така даже и да се скъса един шев, той остава на място и другите продължават да държат:

Добре, ще кажете, що не скочиш в едни евтини еспадрили....Ако си на 20-30 години става, ама те нямат никакво омекотяване за стъпалото и след Вихрен трябва да слизам. А Кърпеняка има освен сцепление има и много пружинираща средна подметка, както и върху нея 4 мм ортостелка на Саломон, която установих че е много по-добра / поне за мен / от всякакви медицински стелки.

Вече има трудни пасажи. Някъде няма 2 стъпки, а само 1 и в такива случаи използувам „триене на коляното“. Не знам дали е правилно, но на мен ми върши добра работа в много случаи, а и е много сигурно като захват. Натискам с коляно и подбедрица в ската и когато усетя, че зацепването е достатъчно, отивам нагоре

За тая цел, при катерене винаги под панталона слагам един дебел клин,който ме пази от продиране на кожата и малко омекотява натиска върху кокаляците ми. Сега е жега, ама нема как....

Започнаха и скалните красоти. По едно време ми се изпречват клинове на алпинисти. Решавам да видя право ли казва Владофф – верно, излязоха като масло от скалата, без никакво усилие... Оставих ги на място, на някой може да му потрябват. Да не забравя също, по препоръка на Владофф, съм се оборудвал с пособие № 1 за преминаване на набелязания път.

Вървя си напред / т.е нагоре /:

и се дивя вече на скалните красоти. В краката ми, еделвайсите са в изобилие:

Има място и време и за почивка над хубавият снежник :

Вече трябва да започна да катеря, та влизам в Камината на сянка:

Пропастта се увеличава:

Зимата Камината може и да се преминава в средата й, както пишат алпинистите, където наклона е по-равномерен. Сега това ще предизвика свличане на тонове камъни, които са нестабилни в целият улей. За мен няма страшно, но е грозно да го правя и руша природата насила. За да не става това, цялото откатерване минава по страничните й стени, при които трудността е , че освен надолу са и странично наклонени:

За изненада, в камината има и фирн. Изглежда малко, а на живо е една змия над 50 метра дълга :

Започват най-трудните пасажи :

Пресичам фирна където е най-тънък, на едно удобно място:

и се озовавам в баш камината, ура някой пусна климатика - хлад ! :

Която решавам да премина през отвора, а тука си е бая отвесно:

Отдалече изглеждаше широк отвор, но се оказа, че с раницата не мога да премина. Извъртях се бавно вътре като тирбушон и със скърцане, раницата излезе. Иначе трябваше да се връщам обратно в основата и да я свалям.

Отгоре, се втрещих – тоя камък, дето е запушил Камината, само той държи две скали като автомобили, които са се отцепили от основната скала. Някой може да стане на гофрета тук, ако камъка се размести и го притиснат скалите. Е няма да е точно днес...