26.07.2017 г.

Пирински езера

       След голямото обездвижване, продължило половин година, настана време отново да се пробвам в път. Гласих го за края на май, но не можа да стане, та му дойде времето сега. Желанието беше да отида до по-неизвестни пирински езера,  с преспиване до езерцата. Раницата с багажа на Дара се получи доста тежка и обемна – храна за добичето / то яде колкото мен, а вода пие повече /, голям двоен спален чувал 2,5 кг, резервни обувки / настоящите можеха да сдадат багажа всеки момент / .
Планчето за целият път тези дни   беше такова – да не бъхтим по каменистите била, които са еднообразни, а да посетим истинските красоти на Пирина – езерата, поляните с цветята и потоците му. Сутрин по хладно да ходим до някое голямо езеро, крием се под някоя канара от яркото слънце до езерото, и около 18 часа, когато слънцето отслабне, се качваме на някое от високите езера, за да избегнем комарите през нощта. Не знаех колко дни ще издържа, предвид на отоците по краката доскоро, но се оказа, че дяволът не е толкова черен.
След толкова ходения по планините, нищо не ми е останало – малко снимки, които тогава бяха нещо като лукс, малко спомени ...най-вече затова си записвам нещата сега, да имам  нещо, когато времето неминуемо ще ме свали в ниското.
Минавайки близо да голямата триклонна мура под Василашкото езеро, прассс!!! – тя вече се е потрошила.

 Това  е от няколко години така, но ми напомни, че тази година стават точно 40 год. от първата ми среща с Пирин, когато това дърво беше в силата си. Тогава кариерата под  Усипо работеше на пълна пара, и дървените мостове пукаха от преминаването на тежки триосни камиони с мраморни плочи... Ходеше се пешачката от гарата през заспалото тогава село Банско, и нагоре, към Тодорка или Вихрен – само пеша. Имаше някакъв смешен рейс или камион, но ние тия разстояния ги вземахме бързичко, а и левчетата ни бяха много кът. За Бъндерица пътеката беше все край реката, където сега е лифта и хотелите.
Сега повтарям това първо майско ходене пред 1977 год., когато Малка Тодорка ме порази  с ярко синьо небе, минзухари, скокливи води  и искрящ бял сняг. Никой тогава не знаеше за кремове за слънце, шапки или очила...маахме като неандерталци, без да ни пука от обелени носове и вратове. Тогава това се смяташе за нормално и даже здравословно – всички се прибираха от море или планина като белещи се пресни картофи.
 Излизаме на тихаците под езерата ...

 тука пък есента на 78-ма бяхме една седмица на китари и алкохоли... как сме издържали на комарите не помня. С много ментово/мастикови „облаци“, предполагам...
Няма да се спирам на красотата на известното първо езеро, а отиваме към подминаваното издалеко второ езеро, което е един бисер. 

Няколко големи извора с кристална вода го подхранват. 

В затънтеният му южен край има красив залив, образуван от потока на голямото Тевно Василашко. По улея на този поток нагоре са най-тлъстите  и сладки боровинки, които съм виждал.

Върнахме  се на рекичката от Тодорини очи. И тук има тихак, който не се вижда от пътеката:


Комарите аха си мислим, че сме ги излъгали и са  изостанали, но при всяко спиране ни настигат. Чак на валът на Тодорини очи духна бриз и ги прогони. На горното езеро не ни хареса, та се върнахме на долното. Негово Величество Пиринският залез и Височество Изгрев започнаха спор кой е по-красив...  в който думите са излишни...



Малко и трудно  спане, в захлас по залеза единственото намерено  място беше малко и  извито  нагоре, все едно си легнал на голяма твърда топка...Сутринта, пуснах Дара и тя веднага изчезна, та се не видя. Не може да не се пуска това свободолюбиво бигълче, но утре ще направя промяна – ще я пускам преди ядене. Яденцето й е сутрин и вечер, и едно допълнително на обяд в планината. Така ще се повърти 1-2 км  наблизо и ще дойде. То не е виновно – отвързването от повод за бигъла означава „тръгвай да търсиш дивеч“ – и Дара изчезна някъде към Къркъмските езера. Аз поседях, поседях, пък  тръгнах и  спрях да я чакам  на портата.  Дзверът се появи радостен от най-неочакваната посока, разбира се – отгоре от върха на м.Тодорка, след 2 часа.
Тук решихме да вървим по билото към Василашки чукар. Много е щекотливо, но пътека има, клекът е прясно просечен в широка над метър ивица, минава се.
Има и труднички места :

 Само по едно време Дара видя дива коза, отвърза се  и хукна през камънаците.

Номера е още в началото да я хвана, хукнах и аз по нея и успях да я уловя. Но след 10 мин. се усетих, че съм  навяхнал единият  глезен. Преди 2-3 години никога нямах такова чудо- навяхвания или разтегляния, сега трябва да се внимава и за това.
Пирин се показа във всички посоки....Долу е и Тевното Василашко.

 На брега му има хубава каменна мебел - голяма  маса и столчета, който е ходил там ги е виждал.
Ходенето ни е бавничко по няколко причини:
--     -  голям товар на раницата
-       -  Дара е на дълъг повод, и трябва да гледам на 2-3 метра напред в нейните крака, а не в моите
-       -  Дарчето дърпа всяка секунда нанякъде, встрани от посоката на пътя. Много усилия иска непрекъснатото връщане в посока на зверчето. То изглежда малко, но е много мускулесто и здраво.
 Изкачихме и Възела  и оттам бавно започнахме слизане по една много красива долинка с поток.

 През много, стъпаловидно разположени  поляни, постепенно стигнахме до едно хубаво местенце, за което са казали ... на Ирин Пирин тревата : 

, на което съм фен  – бистър поток сред морава.
 По поръчка се появява и сенчеста скала, та отмаряме очи и празним глави от лоши стресове цял следобяд...
После отново надолу и достигаме и преминаваме през това интересно  място, което се губи от билото :

От него, отново започваме изкачване на главното било на Пирин, пак по равномерни стъпаловидни полянки.

 Отново Дара настръхва – усетила е диви кози. След взиране, ги виждам къде са – под билото точно.
Вече на залез, минаваме над Превалските езера

  и през гирляндата на малките Чаирски езера, тука стана сташно :
 и стигаме до най-голямото по здрач
. Идеята беше  да се стигне до онова другото езеро, забутаното под Мозговица, но остава отново за друг път, кога ще дойде този момент не се знае....
На езерото, топвам да се измия и хоп – изненада! – водата е чай, по-топла от морската! Такова чудо не съм виждал на високопланинско езеро, и то още юли месец. А съм се къпал в туй езеро и август 2012 – най-топлата година по планините от маса време, въобще водата и не доближаваше до тази висока температура.
Тук избрахме перфектно местенце и спахме непробудно, наваксахме и за предната вечер.


 Сутринта през Тевното, 

слизане към Аргировото езеро. Тука се прецакахме – прекият път ни вкара в хаотични канари с много остри ръбове, и колкото и да пренасях Дара на най-лошите места, лапичките му... не веднага, но по-нататък си пролича проблема.

 Встрани на сто метра, била друга пътека през трева, но ориентировъчните пирамидки ни вкараха в камънака.
Излизаме на езерото, Тоя бай Аргир, голям хитрец – най-хубавото езеро прилапал ! То е с два ръкава - огромни камъни като китове разхвърляни в първият, красата такая значи...

Вторият е пясъчен


с голям паток, изтичащ от езерото :

Суперместенце за наслаждаване, и изкарваме най-голямата жега. На сянка даже е студено – Дара ведната влиза в спалният чувал да не я тормозят мухи – малко са, но все налитат на носа й да я хапят.И тя не ги жали – отвреме – навреме се чува щрак! и поредната бонбона мухоМилка бива лапната...

Бай Митрю пък, голям приятел на жените – езерото му пълно с диаманти:

Късно следобяда, по един безкраен ръб, борим Ченгелчал / Кадиев /. Мислехме да подсечем, но урвата е труднопроходима с Дара.


И най-после на билото. Горното брезнишко езеро  е импозантно.

 И оттук все по билото, което е с много връхлета ,  с много остър каминяк.

 Дара се измъчи, а и успя на едно много подходящо място да ме дръпне, та ме бутна от една канара. Успях да хвърля повода, за да не я повлека и нея. Претърколих се два-три пъти, преди да спра, опитвайки се  да падна така, че  раницата да е отдолу. Доста кръв се пусна, но добре че бяха  само повърхностни рани по колената и ръцете.
Насам след Брезнишката езеро не бях ходил, а Данин и Гърбев, ме заинтересуваха  с техните  преминавания  през района. Пирина е чуден  тука. Циркусите са много стръмни и дълбоки от изток, а разклоненията на билото люти. 

След три такива циркуса, стигнахме до целта  за днес – Корнишкото езеро. Мислех, че то е закачено за билото, а се оказа в много дълбок циркус.

 Слизането до него бе повече от час, доста трудно и за двамата. Дарчето започна и да куцука – лапичките му се бяха протрили до кръв на няколко места.

Добрахме се до езерото и на самия бряг се стоварихме от умора, и с последни сили организирахме ношувката в бивак – чаршафа. Но след 1- 2 часа спане, изви вятър, и по езерото, което е като фуния, заплющяха големи вълни. Спането свърши, та така до сутринта. Нямаше къде да се местим, долината в ниското на циркуса е много малка и навсяде затворена от туй бурно, прекрасно езеро.
На сутринта – вятърът както дойде, така изчезна внезапно. Езерото е много чисто и красиво, без следи от чиляшка дейност.  Но силите ни бяха малко, след безсънната нощ. Е, по-добре да не спим от природни стихии, и те имат своя чар и за тях  също сме дошли тук, а не за дънене на  чалга и крясъци в хижа.
Лазим бавно нагоре, сто стъпки – почивка.

 Едвам качихме билото, този път по стръмни тревисти склонове на рида , който се спуска от главното било към езерото. Разведри ни една манатарка, която си оставихме да сее наследство 

 За нагоре става, но за слизане стръмната трева е по-коварна от камъни.. Чудех се как да продължим – куцукането на Дара само показа пътя - не по билото, а ще слезем в долината на Бистрица. После реших да съкратим слизането – да направим диагонал под Ченгелчал. Добре карахме по едни полянки, Дара бързо се възстанови и отново  взе да настръхва и трепери от възбуда, както когато види дивеч. Викам й Дарче, това е стадо овци / тя като стана на две години вече ги различава и не закача крави, коне и прочие домашни добитъци /. Нещо не е наред, си казах, и вярно!!! - озовахме се пред най-голямото стадо диви кози, което съм виждал. Бяха особени, светло бежови на цвят, затова се заблудих че са овци. „Сложи си очила, балък, като не виждаш“ – щеше да ме скастри Дара, ако можеше да говори...



А Дарчето винаги след такива случаи, ми се оплаква по 2-3 минути със специфичен вой, как така не съм я пуснал да гони дивеча....След малко му минава и отново ситни в тръст напред.
И както си шляпаме по хубавите поляни,  в един момент се усетих, че нищо не виждам под мен – значи ще е прекалено стръмно. Върнахме се на пътеката, която даже не е и пътека, а една  срината урва, но проходима. От такива хвойни и скали ни отърва, нямаше да има минаване през тях. Билото само на Дебели рид, пък беше и  цяла сутрин в упорита мъгла. Късмет извадихме. Пътя ни заведе и дова прекрасно място на реката, което нямаше да видим по друг начин.


Таз река ще да е много красива,  да я мине така човек по течението и надолу. Някой ден....
Изтощението вече е голямо, но поне поляните са по-равнички и напредваме бавно през долината. Излезе един овчар и казва – Ша има проблем, аз съм тръгнал надолу, но горе съм оставил със стадото да го пазят, много лоши кучета. Викам му - няма страшно, ша са разбиргаме с тях. За всеки случай сложих 5-6 камъка в джебовете.
И след километри, човека се оказа прав - изведнъж стреснахме глутница от 4  каракачанки, която се беше заслонила под едни камъни. Да беха само мъжки, нищо няма, но  с глухо ръмжене ги поведе към нас  една женска. Всички са три пъти по-големи от Дара.
И тук стана така, както винаги съм се учудвалл, Дарчето колко е тактична и как знае да се държи във всяка ситуация. Не се уплаши, а както винаги когато някой или нещо  непознато се приближава към мен, излезе 2-3 метра отпред  да ме пази. Глутницата се доближи с ръмжене, Дара не трепва. И изведнъж нададе сърдитата си бигълска тирада – тя е всичко друго но не е  лай, нещо средно между вой, пеене и ... Каракачанките я гледаха  така минута, сякаш не вярваха на очите си...после всички  стотина  ръмжащи зъби се прибраха и започнаха да се душат с Дара.  Женската и един от мъжките приятелски ни изпратиха километри нагоре по реката до края на стадото, което се беше разпростряло по цялата долина. Сякаш да се похвалят, какво голямо стадо имат и колко важна работа вършат. Ей, кучетата имат много  повече акъл и възпитание, сравнено с ширещата се   диващина напоследък между хората...
Отново сме на същото място, на Аргировото езеро, мъглата от билото се вдигна, слънцето пече немилостиво. Чак към 19, поемаме нагоре към превала за Поповото езеро. 

Ето го и него. Нямаме сили за нещо повече освен да стигнем до голямото езеро, а планът беше да спим на Полежанското и оттам през Газейското и долината му, да излезем на Демяница. Не можахме да стигнем и до горните Валявишки езера, да видим изгрева на Джангала. Където  ни бяха силиците, до там.

Сега обаче, останахме на ниско езеро и трябва да се борим с орди комари, които ни връхлетяха в тихия циркус. Установихме се на една височинка над Поповото и като финикийци, по най-бързия начин се навряхме в бивак чаршафа, без даже са сетим за ядене, било от изтощение, било защото тонове комари с изплезени езици, кръжаха и жужеха  наоколо.
След топлата и влажна нощ, отново километри нагоре-надолу покрай стръмният бряг на  езерото.


 Излязохме в тихакът на потока от полежанските езера, който е най-големият и дълъг, досега видян от нас.



 Красиво място, неусетно преминаващо в още по-красивите Бански езера.

През долината на Валявица, на изпроводяк чак под езерата, на една урва ни срешна ухаеща машерка, та напълнихме едно платнено торбе за зимата. Така завърши, хубавата ни расодка по пиринските езера.



Няма коментари:

Публикуване на коментар