Пресякох Средоноса под Голямата стража, северно / южното пресичане го правих предните години след Стражата, по един улей,
който излиза на снежника на Средоноса / . Мястото е много хубаво :
Тук леко и хоризонтално, вървя близо до стената – там са най-интересните пещери. Няколко пъти съм ги
подминавал на 5 метра под тях, без да знам че ги има. Местността е като
швейцарско сирене: лабиринт от каверни,
мостове, малки пропасти, преспи : няма видимост повече от 20-30 метра. Сега пак не уцелих пещерите, излязъл съм направо до големият, третият снежник на Мраморният дел :
По площ е същият, но от
едната страна е изтънял минимум с 12-15 метра – съдя по един червен белег, който въобще не се виждаше краят на август 2015 г./ годината с двуметровият мартенски снеговалеж /. Белегът е в червеното кръгче. Надолу от белега до снега има 4 етажа на къща:
Разгледах го отвсякъде снего,
и реших да се върна до пещерите. Този път плътно до стената, ги намерих .Сякаш
капсула на времето, никаква промяна в тях : снегът и ледът са същите : явно се
пълнят от голяма лавина всяка зима, която лавина ги пълни догоре, до гърлото им, и после прелива надолу по склона.
Най-интересната зона е много малка – 50 Х 50
метра , в която са събрани началата на три скално- ледени образувания :
Пещерата с пресния сняг, започващ от самия й вход и водещ стръмно надолу в нея до изгубване от поглед:
Вторият й
изненадващ вход на 20 метра надолу , по който се натъкнах преди години на тази системка от пещери: както си ходиш равното място, изведнъж те среща със сняг някакво дъно :
Вторият вход, гледан от снега в пещерата:
Мислех да хапна в
пещерата с пресния сняг, вън беше жега, но скоро ми стана много студено вътре, вижда се дъхът ти / и това в горещ ден /, а е и страшно влажно. Докъде стига надолу
този снежен език, така и не се вижда – навътре става отвесно. Не съм любител на мрачните царства и излязох на палещото слънце.
Пред пешерата има направени зидове, предполагам от някои отегчени от чакане на другарите си пещерняци. Доста, а и безмислен труд е кипял, но сторено е вече:
Непосредствено започва един процеп, който рискувам да го мина по малки цепнатини в отвеса , а малка грешка тук би ме изпратила във фризера долу за вечно замразяване на Средоносо.:
Снегът отдолу е продължение на много интересното снежно образувание отгоре, което може да се стигне и снима, само ако стъпиш на мостче от раздробен камък , до което рискувах да отида по този начин. Образувало се е мостче над процепа:
Надолу е фирн, който се спуска в дълбока
каверна, може да се проследи 30-40 м. надолу как се превръща в черен лед. Там
обаче няма светлина и не може да се заснеме с любителско фото. Минаването около
него е много опасно и става по това нестабилно мостче, което възседнах за да снимам – паднеш ли от него, черният лед те поглъща
в бездънната цепнатина. Дано да не става нещо такова, че няма къде да се хвана на гладките скали / освен за палците ?! / :
Между тия каверни, разцепили камъка,са и прекрасните цветя, за които също съм тук:
Спомени .... а ме чака главната задача за деня – стената на Баюва дупка. Гледам я каква е полегата от север, лесна , си казвам – Е, най - после така нещо лекичко... тръгвам на зиг –заг, едни големи като къщи камъни, които са се разцепили от основата:
Нагоре
още по - голям гофретник / правещ нещата, които ще останат
хевентуално под него, смачкани като
гофрети /:
и изведнъж – бум, тряс ! изненада!!! Глей сеа
кво стана !!! Сногшибна ме без предупреждение, изникна от нищото, без да
подозирам че я има – люта пропаст, разцепваща цялата стена, която изведнъж изпари всичко лесно досега...
Къде, къде е възможно...право нагоре, какво е там не знам, но друг път няма. Ха вляво, ха вдясно, излъгах началото, но стигнах до 30 метра абсолютен гладък отвес, само на върховете на пръстите... по едно време трябваше да се приложи люлеене да се изхвърля над два надвеса, за което бех чел само къ става....
Най-после отгоре, над този
изпотяващ участък. Добре дъ ге, че бях без раница, иначе нямаше как да стане.
Нагоре...тая стена е
странна, не прилича по нищо на другите четири големи стени на Мраморният дял.
Мокра, тъмна, струи вода от камъка – това е от многото малки преспи в големи каверни , които са навсякъде вбити в
стената. Уж наклона не е голям, но няма стабилна скала, а слоисти плочи, всички
под наклон навън и надолу, искат да те изхвълят надолу като че ли....камъкът навсякъде е под ъгъл, който е много неудобен
за хващане.
Хващането.... опитваш се да хванеш все едно гол автомобил, тия плочи са все
по няколко метра. Хубаво, разперваш ръце и се хващаш някъде, но натиснеш ли,
ръбът се чупи като вфафла и камъкът остава в ръката ти...Та внимателно с хващанията,
подпирам се тук - таме. Учудващо има и много кал, не от пръст, а утайка от разтвореният
камък. Той не прилича много на мрамор, а е някакъв рехав силикат. И навсякъде допираш до хаотични пропасти, на юг :
Нагоре пък мрак:
Чудех се защо този връх е наречен така. Като го изкачих от северната страна, разбрах, че много вярно име е
дал народа на върха – Баюви дупки. До върха беше все така – от една понорна пропаст в друга дупка , и така до самият
връх:
Мрачно, с тъмна красота, като луюнен пейзаж. Уалкинг он дъ муун, както изпя и Стинг скоро
в България. Красивото Царство на хаоуса, това е Баюви дупки....
Няма коментари:
Публикуване на коментар