Слизане с диви кози

         Тия добичета, са много симпатични, чисти и ненатрапчиви същества. В големите жеги тази година  през август в Пирин, от към 14 до 18 часа търсех сянка и се скатавах под някой голям камък. Сутрин се става и ходи  от рано, няма проблем с ранното ставане, и тъй като не съм в хижа, още от зори съм на "зелено" и изкарвам 6-7 часа ходене, после дълга почивка. След падането на слънцето, още 1-2 часа до крайната точка. А и  по принцип, това търчане в планините, да се гонят първо транспорти,  ама непременно да се качат еди колко си върха и да се стигне до не знам къде си за точно определено време от 1-2 дни, не го разбирам. Опитах се да го правя преди време с други хора, не ми допадна  и се отказах. Хамалогия без никакъв смисъл, по този начин, нищо не разбираш и не усещаш от планината. И 10  дни да изкарам по тази система, не мога да я сравня със само един от "моите" дни.

       Та в тези продължителни следобедни  почивки, ме навестяваха дивите кози. Удобно подпрян на раницата зад гърба и  седнал с изпружени краци, разлабвам.По принцип хапвам много малко, в планината и при физически натоварвания съм малко наобратно устроен - губя апетит за ядене. То не може да се наплюскаш , напиеш с ракии, бири и после да ходиш. Обядът е чак при завършване на основното ходене, което ходене се прави сутрин та чак до 14-15 часа, на бодро и гладно. Обядът е от два-три листа сухар, 150 гр. риба, чиста- без никакъв сос, скилидка чесън – много помага при безводие-и толкоз. Баста с това ядене, станахме роби на шкембетата си. Сутрин – нищо, даже нескафе / студено с мед / не ми се пие вече и го замествам в повечето случаи  с 2-3 чаши вода за разсънване – не че някъде наоколо има чаши, но така е приказката , де. Много я обичам, пиринската и рилската вода. Не минавам до поточе или езеро, без да ги опитам – ако е чиста, разбира се. Ако огладнея случайно  през деня и имам вода подръка – малко бадеми с мед. Вечер в базовият лагер – отново сухар и риба. Цялата храна е общо не повече от 2.5 кг, за всички дни. Спартанско, дето се казва, малко да се пречистя. Накрая, едно 2-3 кг тегло ги няма, това е добре. Даже прибори за храна не се носят за икономия на тегло - гребе се  със сухарчето, което остава, се обира по арапският метод.

        Без да мърдам много, с часове ги гледах козите и козлетата. Ако си неподвижен, те навлизат в твоята зона, без да подозират че има чиляк до тях. Всяко движение  обаче го фиксират, имат силно периферно зрение. Така че да се заснемат от  непосредствена близост не става по този начин. Аз и нямам претенции и такава техника, да се укривам и маскирам някъде, да ги дебна с пръст на копчето. Кефът беше да си седя и да ги гледам. По някое време, като се стягат да си тръгнат от мястото, мога да им щракна някое фото - както се случи, но те веднага засичаха движението и се подплашваха. Накрая на моето  Меру, козите усетих, че малко посвикнаха със силуета ми и не бягаха от мен, докато не стигна на стотина и по-малко  метра от тях.

        Така в часове непосредствена близост  разбрах, че женските кози разговарят със свирене, което прилича на свистене. Отначало мислех, че това е свистенето от полета на планинските врани, което много си прилича по звук. Но в един момент го усетих , че точно лекото единично и среднопродължително свирене е начинът на общуване на женските кози помежду си и с малките им.

       Те пък, малките, са още по-големи симпатяги. Вече на краят на лятото,  скачат повече от майките си на дължина и височина,  по –пъргави са, което ме учуди. Не се отделят от майката на повече от 20 метра.

       Мъжките кози, се движат отделно, но близо до стадата от женски и малки. Сега точно чувах и техните продължителни призиви – не са така силни като в чуждоземски планини, тихички,  но са настойчиви, продължават по няколко минути. 

     Другите живинки в тази обширна местност  са прилепчета, които излизат вечер от многото пещери. Малко са на брой, но ги има постоянно. Пърхат си така наоколо, радват се на живота и не пречат на никой.

     Освен възкачванията, слизанията в тази обширна  област на циркуса Бански суходол, също са много красиви. Единствените две места за слизане за в близост до Източният жандарм / условно го наричам така, с който връх завършва ръбът на Кутело/. Близо до него е кръстеният условно : Добрият улей , открит случайно след едно нощно лутане в търсене на път надолу. Средните височини на цуркусите винаги са най-стръмни, а този циркус от хаотични стени, това важи още повече. Нагоре е възможно, но я опитай да слезеш по същият път надолу...не става. 

 “Добрият улей“... дали е много добър, не знам, със сигурност е много по- ожесточен от рилските улеи, има и няколко надвеса в него, които те вкарват в насрещните му стени. Но е добър, защото е възможно да се слезе по него до „долната земя“:

   

Поглед към него от "долната земя" :

Той отвежда до една много приятна козя пътечка, на която си правех срещите с козите, по икиндия / пладне/. Пътечката действително е прокопана от козите:

     Другото място  за слизане е пак условно наречен Белият улей, започващ в началото на  Котешки чал. Той е безкраен  сипей, от големи ръбати мраморни блокове и камъни, се обръщат внезапно и прас! - в глезена. Затова по-удачно го минавам в близост до основната скала. Не изглежда много стръмно, но се слиза с лице към скалата. Наблизо е Западният жандарм, отделен от Бански суходол.В краят на сипея, са разположени като скални гъби, много удобни прикрия от палещото слънце.

 Вода има навсякъде, в тази обширна и обезбирена, както биха я характеризирали някои юнаци, местност. Чиста, така вкусна, дали ще е от сняг в пазвите на баирите : 

или извор в мрамора:

няма насита на пиьеньето й.