2.10.2017 г.

Последен... и най-красив! Краят на Меру...

       На залез, излезе вятър, облаци...Щях да изкачвам още един връх, но с тази огромна раница, нямаше как да стане.
       Уж станах рано, по изгрев, а не ми се тръгва от прекрасното място....

     Времето пак се затишило след вчерашното разваляне, ласкаво ме гледа насреща Кутело със снежника:

    Изтягам се  в чувала на тераската, издълбана в склона, и премислям...за да се върна, трябва да сляза първо до големият снежник под Църна могила...после следва изкачване чак до върха на Кутело по ръба му, щото не ми се затъва в сипеите под него с тежката раница...после отново слизане от Кутело до Големият и Малкият казан... пак си е много път,  на идване го минах  и няма да ми е по сърце...а дали не мога да пробвам  да изпълня първоначалният план... е не става, с тая тежка раница... още излежаване, и най –после след 8 ч, стягам багажа , навързвам втората раница върху голямата и тръгвам надолу....стига ми толкова...някои неща не стават само с желание....обръщам се да се сбогувам с неизпълненото катерене, най-красивият път от всички изкачвания на върховете на Пирин, така го помня от миналата година... не може, няма да  стане... и ей така както го гледах, не издържах, обърнах и поех към него....отново  връх  Бански суходол от изток !!!
    Тежко е с този  багаж, но ще опитам. Най- красивият, въздушен път, но е и труден – даже дивите кози не стъпват там. Затова по него има толкова еделвайси. Неслучайно го нарекох миналата година, полет с птиците. От северната страна  на върха има колония алпийски врани, които през 15-20 мин,   със свистене прелитат над мен и сякаш ме поздравяват.
     Не съжалих за тази промяна, тъй като както всеки път , Пирин показва различните си лица, колкото и пъти да минеш през едно място, все ще те изненада. Докато стигна до началото, се напих на воля с красивите цветя в площадките на сипея:



      Едиствената срещната тази година пиринска теменуга :  

      Достигнах  края на сипея, а пространството отгоре постенно се зае  от  грамадата на стенището на Бански суходол, оттук право и само нагоре, 400 метра е денивелацията:

   Започва се...оттук нагоре други цветя няма, вече сме само еделвайси, но не се оплаквам: 


      Тази година цветчетата са много по-малки по размер от миналогодишните, лоша суша е...Набирам височина:

     през еделвайса, галяма красата такая:


   Има и едно друго зелено растение, много убаво си се обаждат с мрамора:

      И достигам до средната част –  гладки плочи, с участъци  без грам цепнатина по десетки метри в тях ... Затова е тук кърпеняка саломон – наклона е страховит, снимката не е обработвана или накланяна. Тревата сочи надолу сигурно от постоянните лавини по тези гладки плочи:
   
     Единственият захват и сцепление тук  е сухата, мека подметка на свинемона, която захапва на 100%. Твърда или мазна подметка тук ще ми изиграе лош номер. За ръцете така и няма никакъв захват на стотици метри, та не ми пречи да се подпра с едната, и с другата да прасна  снимка : 
   Излизам на ръба, където е тоже страховито. В тази скала вече от север, гнездят симпатичните планинските врани, мои другари през деня:

    След още стотина метра  стигам по ръба стигам  до мястото, което ме беше отказало миналата година, като оглеждах пътя. Тук е площадката с голямата туфа еделвайси, място за водопой от снежна вода,и пачивка. Ето ги пак, след година време се срещаме:
   
     Насреща пък , е познатият ни вече улей на Кутело...Сега като гледам снимката, това местенце  много не прилича на площадка, но след преминатите  наклони под него, приех го за такава. Проблемният участък над това местенце,  може да заобиколи по един много въздушен и дълъг траверс към средата на стената.
     После от средата на стената, отново се излиза на ръба.Но с тази огромна раница, не става. Излезе и хубав бриз на пориви,  само при едно залитване в траверса  ще си мамата трака...а и по траверса има притеснитеснителни  места без процеп, само гладка скала....Траверса е право напред, а краят му не се вижда на снимката...после наобратно..:

     Оставям идеята за траверса, и гледам, гледам нагоре една 30 метрова отвесна скала... ни хватка, ни стъпка:


    Сетих се за думите на Ренан, третият от свръзката на  Меру :
 „Конрад и Джими се изправяха пред участък, който мислех, че е невъзможен за изкачване  и път през него няма. Навлизаха в стената  и намираха миниатюрни грапавини, които ги извеждаха нагоре и нагоре.“
    Верно ли бе, пич ! Не се ли е**ваш ти с простите хорица от Балканите ?!. Няма как, човека го е казал, ще пробвам начина. Друго решение и без това нема . Ръбът вдясно е по – неотвесен, но е много нестабилен, клатещи се скали които ще тръгнат заедно с мен надолу,  и между тях надвеси по 3-4 метра , та пътят ми е нагоре и в средата на фотката. Ако еделвайсите помагат, имаше много на това място...
    В пълно съсредоточаване, тука се играе на върховете на пръстите само. Раницата , ти Гълъбо, раницата ми..... как тежи и дърпа надолу........стигам до една стабилна грапавина в надвес. Я да се хвана за нея и прасна едно фото....

.... да ама фотото се получава само надолу, мога да извъртя само леко врата и освободя едната, дясната ръка: 

    По такива люти места характерно за еделвайсите е , че растат хоризонтално напред и в редки случаи, даже надоле с цветовете...

    Надолу пък каква зверска  страхотия е, виде се целия ми пат:

       Това му е красотата тук – въздушно е , в полет си . На Вихрен, Кутело и Баюва дупка / тя беше най-опасна , с надвесите и  с парчетата камък които ти остават в ръцете /, та  на тия първи  три върха от Меруто имаше една малка помощ от това, че получаваш насреща в погледа си  нещо като земя, тъй като  движението в голямата си част е по камини и улеи. Това е измамно, знам, но въпреки това е някаква  илюзорна възможност за подкрепа. А тук ....си  като в отворена книга на 75 градуса си, в улея на страниците на книгата.
    Чувствам се  като прани гащи на простор – ветрееш се, и  на стотици метри, навсякъде е атмосфера. Книгата тук е отворена на 150 градуса от ръба, спускащ се шеметно надолу. Но пък скалата е много стабилна и здрава.
    След трудният участък, нагоре към върха  стана по-приемливо. Стигна се Бански суходол и по подсичащата пътека, надолу към Кабата и Казаните.
       Това беше, моето Меру. След лошо обездвижване и проблеми,  едно завръщане в Пирин, така както го разбирам аз – диво и непредвидимо. Три премиери / имам предвид мои и скромни,  разбира се / по  четирите исполина на Мраморният дял, всички те се оказаха различно красиви. Заслужаваше си....моето Меру в моят Пирин!


Няма коментари:

Публикуване на коментар