Нощно, в търсене на пиринският кристал

      Стана случайно, през една тиха нощ на 2006 май  беше. При последният опит оттогава  за спане на заслон Кончето, след още  N- брой новодошли изморени хора, по-добре реших  да им освободя място и  тръгнах към 2 часа през нощта навън.  Вървя с челника в тъмното, по едно време един лъч, една мека светлина  изникна от нищото....Какво ще е това бе ? , си казвам , приближавам се , продължава да свети. Още го доближих,  посегнах към него малко предпазливо – не го знам гори ли, какво е – то студено. Вдигнах го и какво да видя – един много чист, като стъкло, планински кристал, голям колкото орех. Без да се освети, не отразява светлина. На места  има такива цели скали в мрамора:

но са жълтоляви, мътни. Тоя е много чист, само по малките жилки в него си личи, че не е стъкло. Тоест той е чисто стъкло, но природно.

     След изкачването на Големият процеп на Кутело, денят от обяд до привечер,  мина помощ на научната работа на хората, които изучават снежниците. Такъв беше и първият ден, преди изкачването на Вихрен, посветен на неговият снежник. Моят интерес също е голям в тази област – снимки на ригели, моренни валове, снежници...така цял дълъг следобяд., привечер достигнах моето местенце:

площадчицата с чуден изглед,на която  оттук нататък, оставях тежката раница през деня. Място за спане и чуден  релакс, метър на два . Там така удобно подпрян, като по поръчка от един камък, се наслаждаваш на хубавият изглед и залез:

   Но тази нощ се вдигам  в 3.30, и потеглям на челник. Първо за малко щях да вляза в пещерите наблизо, входът им е голям и точно на превала, лесно се обърква със слизането му. После – нагоре в третият ръкав на циркуса, под северната стена на Бански суходол, най - непосещаваната му и дива част:

Тук минеш край пряспа, после пак бял трошен камък... По-нагоре камъните стават малки и нестабилни, та избирам път точно в основата на стената. И тук ....става нещо, първо два , после още няколко, после 10 , 15 челника се насочват към мен! Какво става , по дяволите, дъ ге,  колко още идиота има в тая клисура, мислех че съм само аз !! Сигурно са спелеолозите, проблясва ми, ама как не съм ги чул, в тази тиха нощ се чува на километри...Защо всички челници са зелени?....Защо са все по два в близост? В този момент нещо зачатка наоколо, чу се тропот на копитца и загрях....това били диви кози! Така силно да им светят очите не съм вяервал, сега разбрах че светят  в ярко зелено, имат два кръга, точно като икономична светлина на челник. И както чух копитцата, така зачаткаха надолу  и камъните към мен...Прилепих се до стената, а камъните, малки вярно, свистят от двете ми страни....3-4   минаха доста близо до каската, приятелски огън.

    Тука  сменям посоката, към големият каменист улей, който е доста труден и опасен за преминаване, но друг път тук няма :

     Сняг нагоре също няма никъде, за разлика от други години, и така се оказвам без капка вода занапред. Взел съм само празни бутилки, защото денят ще е много дълъг и гледам да не нося излишно каквото и да е. Пресичам улея в началото му и изкачвам един скалист склон от 50 метра, която отвежда до  тревист пасаж, по който може да се подсече началото на Котешки чал. Не искам да изпусна изгрева , след като кристали няма, явно се вписват като редки неща, в графата на философските камъни.

      Билото на Котешки чал, не е така лесно за преминаване на тъмно. Мислех че съм закъснял, но все пак стигнах навреме. Започва се, здрачевината преди изгрева:

Самият изгрев над Родопа беше мътен, без отсечени  линии. В един момент, целият мраморен дял почервеня 

И после  грейна. Хубаво, та хубаво.....

    Колко време мина, не знам, доволно  и докрай се насладих на гледката, която от това място е най- лепша.  Оттам избрах  нов път, в два други варианта съм слизал надолу, хубави са , но сега започнах подсичане възможно най - близо под Котешки чал, за да разгледам стените и каменните му улеи. Играта на камъка и тук е цяло изкуство 

А улеите, по които стичат водите,  сногсшибират :

   Цветята и тук си ги има:

      Неусетно и много бързо, по този начин на траверсиране , завъртях цялата долина на Баюва дупка още по хлад, и преди да ме огрее слънцито,  вече бях на страната на Средоноса,  излязох на мраморното изворче. Но тази година снегът вече го няма, има само влажна следа, там където течеше вода.... А сега? – ще трябва да се ходи някъде до сняг, а наблизо ниенте такъв. Седнах да мисля уж / то какво има да се мисли / , и тогава благодарих на тая българска традиция – като не става нещо, не бързай, седни и помисли. На 100 метра нагоре по вертикала, час по час птички се спускаха до едно място. Стръмно беше до там, много не ми се ходеше, а жаждата ме мъчи вече...но имах предчувствие, изкачвам се и какая прелест здесь, струи бързо и  обилно в мрамора: 

    Вкусна, бистра вода. Друга пряспа, дава вода за изворче, което преди това не бях предполагал че го има. Прилича на долното изворче, по красотията на камъка. Останах и тук да се насладя на мястото, пиейки като камила - до отказ.

   Мраморният дял, има далечна прилика и навява спомен за Сахара. И там, и тук няма много неща, не е претрупано. Чисто е, нищо не спира погледа. Няма много хора. Водата е кът. Няма комари. Само нашите пирамидални върхове  исполини, са по-арни и  по- големи от египетските пирамиди. Те са били в същият сивобял цвят, преди да разрушат облицовката им от травертин.

И сред тераските с цветя под Средонозо:

Мъжкото цвете  е само 30 см високо тук... май стигат 

Пресякох Средоноса и....

Процепът на Големият котел / центърът на Меруто /

      или Кутело по трудния път

       Кой е този път .... един за някои зловещ, за мен прекрасен процеп / така ще го оставя като име, кулоар  е много чуждоземско /. Цепнатина, дълга до безкрай, най-дългата и права сигурно в Пирин... в която искам да се вбия, да се набера по нея. Точно тук е центърът на Мраморният дял на Пирин   – над снежника, както Каменица е средището на гранитният дял. Аз така го разбирам, други хора по друг начин могат да го разбират, няма да споря, свободно е поне за такива неща. 
      Перун сякаш с меч е разсякъл сърцето на Големият Котел / както е преводът му /, точно над снежника на две. Точно половината от върха и Котела / двата върха на Кутелите и Бански суходол / са  от едната страна, другата половина до нея.... Идеално права, тънка линия:

    Защо  точно от там...защото  съществува, привлича ме този процеп от много години.Оказа се много, много по-труден от Вихренският кулоар. Но ... и без това, не съм в списъка, както казват, леко нелегален, нередовен съм, тъй че един неуспех и отказ, би бил приет без някой да възрази. Публика си имаше - доста народ, който се припичаше на сняг лежерно долу под мен и ближеше сладолед, докато си блъсках главата над тях, как да премина:

    

    Въпроса е, че влезеш ли един път в процепа, връщане назад без въже няма, така че успокоението за отказване е колкото така да се каже, че го има.

    Сутринта спах под междувършието на Кутелите, та първо  слязох  един  по доста труден преход, с денивелация от 500 метра , а слизането е по- опасно от изкачването: 

 в долинният снежник ниско долу,  като налях водица от потоци вода в края му. Снежникът е доста голям, но топенето му предстои :

     Оттам – леко изкатерване по ръба на Големият Кутел в основата на източната  Игла, пазеща снежника под Кончето:

             Отново в една гостоприемна скална ниша , оставям раницата с дежурният надпис / той докрая на Меру съвсем пожълтя и се захаби, стана много автентичен /, а и резервните обувки да съхнат – тях ги нося само когато съм с голямата раница, за да не хабя ресурса на „катерачните“ / те са с различна подметка /. Двата чифта  обущета  могат дълго да спорят, кой е по – скъсан и кой е видял повече зор по камик, клек, вода и пек. Само се надявам този спор да не стигне дотам, че бос да остана по средата на този километричен процеп....

   Влизам в процепа, в самото му начало, поглеждам - точно 12 часа е, по случайност ли, що ли, но дойде дванайстият час значи, разбираш ли ... . Както и на Вихрен, и тук преминаването няма как да стане по дъното му, което изглежда по- равномерно, но ако стъпиш на него е подвижно – току виж тонове камък ме повлекат в нищото.

   Започвам и карамба!!! - много е трудно, а мислех началото на процепа да го пропусна и да се включа от снежника нагоре. Добре, че го започнах в самият вход, за да оценя трудността на цялото начинание. Не изглеждаше така трудновато, като го гледах отдолу: 

        

    

     Катеря все по левият, изглеждащ по-труден склон. В нещо като между страниците на отворена книга съм – като снимам това над мен ,наклонът на насрещната страница / в случая вдясно/  излиза сниман срещуположно, и не си личи стръмнината му. Реално, моят склон е по-проходимият:

    Не знам лесно ли е, но като хвърлям поглед надолу, егати лесното, под мен си гледам едни 1-150 метра вече отвесни....

        

       Изкатерих вече,  колкото целият кульоар на Вихрен -  дотук преминах  1/3 от процепа. Дойде втората третина, и настана  голям рахат, едно интересно явление. Стената над мен се изправяше все по висока и отвесна, но пък съм на сянка:

стана и  надвесена :

а се появи един нов процеп, по който под отвесната стена отгоре, лесно се вървеше. 

    Но оттам ако се спусне некой камик връз мене, няма и да го чуя....

И така стигам една грамадна, сногсшибираща както казват някои, и възлова надвесена скала, нящо като устата на Перуна, която е поне 30 метрова паст :

     И минавам точно през нея: 

     Доста е сърдит Перун, щото  както в този момент аха да настроя сенника на фотоапарата, и той се изплъзва от пипкавите ми пръсти / позамръзнали на сянката / и улетява в пропастта, като само леко почукване, продължило дълго време  ми сочи, че е поне 200-300 метра надолу. Друг път задължително ще му нося армаган на Перуна за късмет и берекет, на туй страховито място.

     Точно под големите надвеси, е и най-лесната 1/3 част на ходенето, което вече може да стане в централната  цепнатина. Поспирам и се дивя на чудните скали:

Тук и  цветята  растат наобратно,  протегнати  напред към светлината: 

Поглед надолу към „лесната“ третина: 

     А нагоре какви отвеси е, мале мила! :

    Излизам на слънце, срещу снежника и Кончето :

Още колко път ме чака...Тук преминавам от другата страна на брега / не в оня смисъл от албионският  анекдот, исках да кажа отсреща на десния склон на улея/ и  лесното свърши. Отново подхващам скалите, този път отдясно и на слънце.От Кончето има видимост към мен и току се дочува : Гледай, гледай отсреща има чиляк ! Остави го , тоя е луд ! - и подобни, които ме развеселяват, но не отговарям и дума - няма смъсъл да споря и въобще излишно да се вика в планината. След като бях свидетел преди два дни на дълъг спор с псувни   от човекопитеци, застанали  на  връхните точки Вихрен и Кутело,  успяваха бе, чува си се, половин час не се умориха да крещят и пустосват пред стотици други ора.

Нависоко не е жега на слънце, приятно е : 

Кулоара на Вихрен, където минават чат пат туристо-алпинисти, е почистен от камъни. За разлика от там, тук всички цепнатини обилно са залети докъдето може с трошляк:

За да се хванеш някъде, трябва леко да избуташ камъните вляво- вдясно с ръчичка. Добре че няма отровни твари наоколо и вътре в тия процепи, тъй като това действие  се повтаря стотици пъти :

И стигам до критичната точка, която ме притесняваше най-много по този целият път, като го планирах – прекъсването му точно над снежника. Мястото е  само 10 метра за преминаване, доста въздушно – за снимката  ша са извъртя само лекичко, фанат едната ръка за скалата:

 отдолу е само атмосфера, на горната фотка  под мен е точно снежника, но не се вижда, в пропаст е.

Над мен  тоже атмосфера:

И ако ми се завие свят точно тука, кой - Благой ли ще помага...?

Нагоре все вдясно, покрай  няколко фирнови преспи :

и още фирнови преспи, бера височина :

Като гледаш нагоре, уж не е много стръмно. Викаш си, я да седна да почина малко, спираш, поглеждаш надолу и установяваш, че е така стръмновато, че няма място за почивка седнал, а само на крак, с една ръка фанал се някъде. Чак към 2800 метра, над височината на Кончето, се намери място за посядане.:

Докрая си е все така – труден, наклонен процеп, който не те щади. Този път случайно засекох времето – 2,15 часа за преминаването му. Като за сакати ора бива.

Навсякъде, има и тук интересни цветя, но не еделвайси – те на чисто  северни склонове не виреят. Трябва им изнесена на слънце скала, но тук няма такава. Другарчетата им компенсираха:

Камък срещу цвете, срещу вечен сняг - не е ли красиво:

Излязох от процепа, чак на самия  връх на Кутело, който е горе вляво:

Те на това му се вика голямо набиране по   истински, див и  суров Пирин!