Едно голямо ... Кутелско

     По някое време по средата на нощта, мъжете които преминат определена възраст знаят , че колкото и да са уморени и заспали непробудно, трябва да станеш... С голямо неудоволствие се разопаковам от затопленото гнездо и бавно осъзнавам няколко много добри новини : дъждът  е спрял, а вятърът  е изсушил покривалото за спане и скалите на планината. И още – пестеливият досега хотелиер Бай Кутел  развързал кесията,разбираш ли, значи изкарал не 5-6, а милиони звезди на небето. Зарадван, опаковам  се  пак и удрям един хубав втори  сън .

Кървав пирински изгрев ....

в него сякаш са  душите  на Мара Бунева, Тодор Александров  и още   безброй загинали българи за свободата на тази земя, които  ни напомнят за себе си. Тези изгреви са ми винаги време на размисъл, на спокойствие, в което  високата планина се събужда и започва да грее.

  Стягам  без бързане скромният багаж, и глътка по глътка, си удрям бавно разтърсваща  конска  доза от ½ литър гъсто нескафе подсладено  с мед, което ми е и закуската. Хвърлям последен поглед на гостоприемните кутелски ямки :

 и в това перфектно време започвам програмата максимум, от която вчера почти се бях отказал – мислех да продължа водоравно по склона под Кутело който се вижда на снимката долу, какво, тоест както  направих миналото лято / обърках се с  филма/ :

да изляза на ръба му  и да го изкача от средата до върха. Да , но така изпусках най-трудната част, която е в основата му и която ще направи изкачването красиво, цяло, непредвидимо и рисково! Не, няма да изпускам нищо –  си казах и се запътих към основата на Кутело – едно слизане  от около 500 метра денивелация до основата на върха. През интересни скали, сипеи, пак скали:

но на различно място от пролома, през който слязох миналата година, достигнах до големите каменни полета с масивни блокове в дъното на циркуса Бански суходол, които още бяха в сянка :

  Там хоп – изненада ! Открих нещо което миналата година или е било затрупано от дебелите слоеве сняг на лавините върху  снежника / по-вероятно /, или съм го пропуснал  - последните останки от ски - спорта тип „военен комунизъм“, за който само съм чул от преподаватели във ВИФ в катедрата по ски, че  е имало такова нящо.През лятото тук е бил лагера на българските скиори – алпийци.Имало е постоянен моторен ски влек, който се е връзвал в горна точка за голям камък / като този на снимката/:

и се е местил в засимост от големината на  снежната покривка. Тук  е била лятната подготовка на   всички наши най-добри алпийци, на които до края на 60-те години е било разрешено да участвуват на състезания само в соц-страните и най-много в някоя балканиада. 

А сега  тук, в това диво място ....са само  следите на  времето  – освен железата полускрити под камъка :

 навсякъде наоколо се виждат и леко криви, явно дялани от клек, колове за алпийски  врати, които са изсъхнали, но интересно не гният. 
Оставям на мира призраците  на историята. Стъпих на снежника, който е много по-малък от миналогодишното му ниво. Ясно се виждат трите цвята фирн :

в средата слоят на новите лавини, които тази година са малко, миналогодишният сняг   улево, и вдесно и най-доле, ледената основа на снежника . На края му, под камъните се чуваха ясно няколко големи водни потока. Размера се оказа важен, не  е  важно само  да е голям, а  да е и спескан  / съда за вода, някой да не помисли друго .../ 

   Налях си вкусна снежна вода, само защото бутилчето беше плоско, иначе нямаше да мога да хвана тънката вадичка в леда.

  По надолу, хората от лагера на пещерняците е набил и тръба с помпа в един от подземните потоци , видя се и човек от тях, който любезно ме покани да си налея вода. Благодарих му за предложението, казах че имам вода  и продължих. Лошо впечатление прави, че около помпата има много натрошени пластмасови туби от минерална вода. Дали няма и  скрити  сметища  около лагера с палатките им след толкова години дейност? Кой знае....  El Chuncho,   сигурно. Успокоих се с една интересна структура на голям блок мрамор:

    И ето ме, пред целта – пълен траверс от основата, на ръба на Кутело:

  Но времето напредна, плановете ми бяха да спя на това място и рано сутринта да тръгна нагоре. Дали аз закъснях или времето бързаше .... важно , е вече съм тук. По лесен изглежда от Бански суходол, по равномерен ..... а се оказа друго:

     Започвам катеренето оттук. Всеки би помислил че логичният път е отдолу през сипея / жълтият път /, там е равно и по-лесно....само ако не сте минавали през такива  мраморни сипеи от  дребни трошляци, които стържат обувките така, че може и да си с парцали на краката на изхода им , а и са подвижни като блато. На такива места  ходенето  предпочитам  елегантно да следи процепите през стабилни стъпки и хватки  по зелените точки  / да се хванем за зеленото, както е думата /.

    Следваше кратко пресичане на сипей, точно където се събират жълто - зелените / нямаше ли такива музиканти ? / – 50 метра, то не беше затъване, то не бяха удари от камъняк, разбит и изпотен изгазих до твърда скала. Уж равни, тези 50 метра ми взеха здравенцето. Оттам продължих по зелените точки догоре, което е трудното място / червените точки бяха едно глухо отклонение с връщане, на което ще се спра впоследствие / .

Почивка. Нагоре  след още малко лавиране през процепи:

и дойде трудното, 70-80 метра само, но какви !....Надолу е така:

   Набелязах преминаване  вдясно, 20, 30, 40 метра, а хватките все повече намаляват, вече виждам края, но пред мен  20 метра нагоре и встрани  е съвсем гладка скала....

   А,а-а , Кутелски, излагаш се , толкова те фалих, че си бил гостоприемен, обявих вече и маршрута за по-лек  от съседа ти Бански суходол, какви са тия номера!? Обратно и надолу... но без въобще да се отказвам както при Бански суводол, и без да се връщам много, траверсирах улево. Няма леко, няма лабаво, но дадох най-доброто което мога по 70-80 градусов,  на места и отвесен наклон: 

    Има ли здрави и чести хватки, минавам.  Излязох от отвеса на нещо като гърбица, е тия 150 метра денивелация нагоре-надолу бяха даже по-трудни от Бански суходол, чисто катеренье. 

  Опита се лукаво да ме  излъже Кутело, че е лесен, а то си живо лазенье, но  по гърди....  Тук отново обувките ми, които са с мека подметка, поеха и дълбаха геройски във всички неравности, тази подметка се е получила като   нещо средно между катерачни еспадрили и туристическа обувка. Не знам дали производителя това е целил, но ми вършат работа, с твърд вибрам тук не виждам как мога да се покатеря. Обувките, въпреки че са „нови“ и  само на 3-4 ходения в мраморният дял, приличат вече повече на самоделни цървули  от кърпене. Пари за нови  нема, действайте.....

   Излязох от стената ....дали „победих“ не знам, но облаците със сигурност победиха всичко наоколо – залисан в катеренето, слънчевият ден се преобразил в мъгла на талази.

Ръбът не ми хареса така както този на Бански суходол  - равномерен е  , издухан е от камъни и растителност. 

   За изненада, цял ден нито един еделвайс – в долната част бе прекалено северно, сенчесто и отвесно, а в горната част по гладкият ръб   минават и диви кози / има барабонки /, които се предлолага  и пасат вкусното цвете. На тях е разрешено и не ги упреквам, те са си ммме-е-естни жители, добре че на някой хотел в Банско не му е хрумнала идеята за зелена салата с  еделвайси  или чай....Уж по леко, но като погледнеш надолу не е много равно:

  Добре че е мъгла, та не се вижда докъде мога стигна при грешка.На участък  от стотина метра, източната стена на Кутела притисна ръба до северните отвеси, ръбът се стеснява и вниманието е наложително.

  На това щекотливо място, точно над стената  е  издълбана  от природата една седалка в мрамора, като поръчана от Валтер Бонати, та седнах на нея  да погледам надолу, хем и да полекувам малко страха от пропасти.

    За такива катерения , оставям отдолу под панталона един архаичен  дебел чорапогащник  с надпис DDR/ ГДР/. Омекотява допира до студеният камък, тъй като на някои места за преминаване на гладки участъци, където има хватки само за ръцете,  използувам колкото се може по-голяма   част от тялото за притискане към скалата и създаване на триене.

  Периодично в ръба се появяваха и красиви процепи,

от които се хвърля поглед към северната стена и снежника. Вече близо до върха, заслоних се в едни скали за хапване , а и исках да остана и погледам по-дълго стената , снежника, Бански суходол и този ръб. Мъглата на много места си играеше , като  ту откриваше ръба:

ту го скриваше:

   Не беше никак  лесен и много въздушен, пак свободата беше  на върха на копието, Сервантес  ги  знае  тези истини.

Ни лук ял или мирисал, излязох на върха, окупиран от голяма група чехи. Които като културни хора се  наслаждаваха на красотата на Пирин, а не задаваха въпроси защо се появявам от нищото като изпаднал германец, с прясно скъсано яке и  панталони.

   След това изкачване, сега като се връщам назад по всички ходения в мраморният дял на Пирин, без да го планирам, постепенно за дузина години е станало следното : започнах от леката диретисима на източният склон на Вихрен, после Джамджиевите скали,  дивата долина на Бяла река / изцяло по реката /, Окаденски рид, Странето под всички връхове на билото. След това лавината Палашица, Равни чал и ръбовете на по-ниският, южен Кутел, после  Средонозо. Нататък Стъпалата , билото до Каменитица Черномогилски чал . По тези места, вече бях по няколко пъти, и  накрая стигнах до границата на възможностите си, без да използувам въже,  с тези три наистина доста трудни изкачвания към билото:

този с жълтите точки от 2015 год  в горната си част, беше най-трудният и опасният. Както и полунощното слизане 2015 год . по стената на Кутело.

Несъзнателно съм преминал почти  по всички основни  ръбове на Мраморният дял, а и доста се мотах по долините и снежниците. Голямо мраморно шматкане  се получи......гъста мряжа от преминавания, както биха характеризирали от Филибето, не остана място  непреминато. Изорах го целият мрамор, май няма повече какво да правя тук, ..... но само  за този сезон ! Набелязах още интересни преходи, а някои от по-старите ще повтарям, и малко по малко ще опиша всички. Влече ме това място....докато копието е в ръката, ще съм там.