17.12.2016 г.

Снежниците на Пирина

   
.... През  2015 г. ми дойде една шантава идея , провокирана от лекцията, изнесена от английският журналист-природолюбител от в-к Гардиън Пол   Браун                           http://www.bluelink.net/novini/lednitsite-na-balgariya-kak-ni-zasyaga-globalnata-promyana-na-klimata.html    
 Реших   да извърша обхождане  и наблюдение по всички постоянни снежни образувания в мраморният дял на Пирин. Ей така през годините, все си минаваме покрай тях и си казваме : колко свежест има в това чудо на природата, а са и най- южните снежници  на Европа.

     Дали ще оцелеят и колко, какво се случва  с тях, се опитах да разбера. 
Без да претендирам за научност, постоянните снежни образувания в 4 циркуса на мраморният Пирин са : 
1. Масивни открити бели снежници – 3 в 3 циркуса
– Казана, Бански суходол, Каменитица 
2. Фирнови нискоразположени снежници , голяма част от които са потънали в мраморен трошляк и са невидими 4 основни и около всеки от тях по няколко по- малки , в 4 циркуса – Кутело, Бански суходол, Баюви дупки и Каменитица.Различен е този в най-източната част на Бански Суходол, който е съставен от 4 стъпаловидни снежника, разположени в една  пропаст, които поемат лавини преминаващи от горните към най-ниският:
 На горната снимка не си личат истинските им размери, когато ги приближиш, виждаш че всеки е от хиляди куб.метра   сняг.
3. Снежни и фирнови тапи в понори и пещери - в 3 циркуса : Бански суходол, Баюви дупки и Каменитица. 

   Следях по няколко часа процесите в и около всеки от тях, обиколих ги във всичките им краища, влизах от горната им подхранваща страна, отстрани, удаде ми се да вляза даже под тях, пих от водата им, спах до тях. Открих изумителни места  в Пирин
,  за които не съм предполагал че ги има.

 Три дни, но беше най-интересното ходене и голям сатисфекшън, от много години в тази планина.
 Още рано сутринта по пътеката към Големия Казан, имаше толкова хора/похвално, повечето младежи/, че ако бяха облечени в
униформи-маовки, те ти готова масовка за филма за Великия поход на кормчията. Тежестта на раницата с всичкото спартанско оборудване пак отиде над  критичните 14 кг за предстоящото скалолазене, за това напълних само 1 литър от Вихренската вода, за което после горко съжалявах. Рискувах да разчитам само на снега, което ми изигра лоша шега и от обяд нататък ме мъчеше жаждата.... Малко и да си затрудня задачата, да проверя готов ли съм за това което съм намислил.... та свих по ръба с Джамджиевите скали. Минаването без подсичане отгоре по зъберите, ме срещна освен  с много и красиви еделвайси,

и с деца с каски, които един татко издърпваше по скалите. По –нагоре двойка туристи споделиха, че  качват Джамджията по 10- 15 пъти в годината.
Но не този ръб беше затрудняването. Дотук бях послушен и полуредовен ходач, но на това място  
 облякох жълтата фанелка на кандидат за  ФК „Четвърти километър“ и се спуснах по големия улей, който изглежда непристъпен, но се минава нормално

По някое време го оставих и влязох по към стената на Вихрен, в непристъпни на пръв поглед, хаотични скални пасажи. След като преминах през трудна пропаст/ и добре че беше плитка / с ронливи неустойчиви стени,

  появиха се проходими коридори през скалите, които ме отведоха  до стената Триъгълника.

Така убих два заека – хем си ходех на сянка , хем излязох в горната част на снежният венец 

козирката около големия Вихренски снежник, която в много безснежни години се стопява.

 Оказа се, че в този улей през деня се крие  голямо стадо диви кози,

 за които снежника е и единствен източник на вода. Те, доста свикнали с хората, се качиха малко по стената Триъгълника, а някои даже ги мързеше толкова, 


че си останаха легнали на снега.
Венецът тази година е много масивен, и твърдо фирнован, та не се мотах мотах много по него да не улетя по леда. 

Разгледах го и леко-леко се присламчих пак все по сянка, в основата  на фирна точно е втвърдено и се върви много по-лесно отколкото метър по-надолу, където е насип от чакъл.
Отвреме на време се изкачвах и до връзката на снега със скалата, да позяпам какво става и там :
 Излязох на  най-известният  снежник на Пирин – Вихренският. Тази година също е много наедрял  от мощните лавини, провокирани от огромният 3-метров мартенски снеговалеж, точно на който бях свидетел в Пирин пролетта. Сложих на главата един полар - малко поне да ме пази от падащи камъни, и изкачих снежника до бергшрунда



Отгоре, такава грамада е надвиснала: 

която бомбардира снега с големи и малки камъни.....целият е надупчен от тях.
Огледах, душих и обходих  навсякъде дебелия хубав сняг. Фунията е интересна за изкачване, ако отгоре от върха  туристите не хвърлят или бутат камъни. Тука, както и Триъгълника, не е по-трудно от стената на Бански суходол, та се замислям тая красотия дали да не я опитам някога.....  

бих преминал вляво, в центъра е опасно от каменопади, които са страшни на това място, и всеки преминал в буря през Казана, ги е виждал и чувал. Моята философия на преминаване през тези стени  е да не оставям щети на природата и растителността, които са  най-интересни точно по тези места и затова така ме привличат.Гледам след мен да не остават никакви  следи - клинове, чукане с чукове, не дай боже винтотверти и други такива простотии, които обръщат планинарството на зидаро-строителство. Катеря където преценя, че мога да се справя, по този единствено възможен за мене начин. С  късмет, освен мраморният дял, преминах така през годините  доста места на Стражите, Яловарника, Башлийски и Бъндеришки чукар и други.  Вече се обзаведох с прастмасова каска/шлем покрай работата ми, е не е точно алпийска, а строителна, но засега това са ми финансовите възможности. Тези каски  са общо взето един  и същи вид, но строителните  имат козирка околовръст отвсякъде, което е предимство пред алпийските.
    По средата на снежника, се получи фифти/ фифти огряване от слънцето, интересен ракурс, хоп-една стъпка си на слънце, хоп на сянка.

Нататък....през заслон Казана,

 без пътека, по много приятни зелени  поляни се излиза на седловината между Палашица и най-източният връх на  Кутело. Мястото е прекрасно за лагеруване през юли

 с много цветя и изгрев, при който като на длан се виждат околните върхове.Тогава голяма пряспа чак от върха се спуска дотук с поток вода накрая си. 
През процеп на билото от този Кутел към Палашица, който съм преминавал много пъти 

започна нещо като Виа Кутелата...на 2500-600 м.н.в. има водоравна хаотична плетеница от скални коридори под 4-те коти на Кутелите, която свършва чак при ръба на крайният западен Кутел - 2908 м.н.в. над снежника на Кончето. 
Този път преминах през по-висока хоризонтала,

 която сега преминавах за пръв път. Оказа се и най-интересна, редуват се леки  и по-трудни скални пасажи като този, 50% от пътя е в такива процепи, пътя тука е в средата на снимката.... 

Преминах над циркуса Кутело, в който също има постоянен сняг. Оттук не си личи много, но в безснежната 2016 г., от Безименен се вижда голям фирн в дъното на циркуса. 

Започна жажда.....а снегът е долу, тук няма и няма. 
На някои места се редуват скални преминавания и улеи от натрошен мрамор, които са коварни – стъпваш в тях и......всички тръгнахме за Пловдив....потъваш и надолу.....

минават се само на бегом. Разминавахме се с големи банди  от четириноги приятели:
Най-после сняг и вода! 

 Да ама не - оказа се, чак на другия ден. Този снежник не се вижда от билото, но също е много масивен и никога не се стопява.

 Това е цяла поредица от постоянни снежници – този е най-горният, следват два междинни които не се виждат от това място, те  се намират след пропаст под него. Утре ще ги обходя подробно. Оттук и от  главното било се вижда само най-големият фирн на дъното на долината: 

Излязох на ръба на големият Кутел  срещу Кончето . Сега не, но следващата  година го сефтосах и този ръб.

И ето го големият снежник под Кончето! Мястото е обратно на нормалният изглед от седловината Кончето към снежника. 
Непознат изглед към Кутелите над мен:
Оттук по едни характерни кулички на ръба:

се опитах да сляза надолу в Бански суходол, защото наоколо няма място за спане, само каминяк. 
Започна драпане , то не бяха  улеи, то не бяха скални участъци, много внимателно и вече с лице към стената, хватка по хватка, проба – а половината от хватките мърдат...тежката раница Салева е неудобна, заканил съм се да я сменям. Ако я притегнеш кам гърба, няма проветрение, загрява те като радиатор. Ако я отпуснеш, се мята наляво-дясно и те засилва към отвесите точно  да се издрусаш  когато започва отвеси, че даже и надвеси.... ще се пребия ако продължа. 
Обратно на куличките, още един участък се пробва, същото...кошмар. Пак изкачване към билото и ново слизане в друга цепнатина....останаха още 50 метра до циркуса.... пълни отвеси отвсякъде, раницата като индикатор го показва, отлепяйки се от гърба....не става, няма изход, на другия ден като погледнах откъде се бях опитал в тъмнина и пълна умора да сляза, ми се изправиха косите . Стигнах до средата на това място  :

 И последен  процеп се пробва.....след часове нагоре- надолу осъзнах, че няма път за слизане, и трябва да се кача обратно към подвършието за лагеруване до единствената шепа трева, която все пак бях набелязал. Добре, че изкачването е по-лесно от слизането по този страшно нестабилен терен, но вече 15 часа бях на крак, стъмваше се и започнах да залитам.... не ми беше до снимки, с последни сили се добрах до спасителна площадчица 5Х5 метра, надвиснала над пропастта. 
Жаждата чак сега ме подсети,че от много часове не се е пило вода, извадих бутилките, но снега си седи сняг, в стреса не се сетих да сложа бутилчоците в отделението за вода на раницата да се стопят малко от топлината на гърба....та сега ги гушнах под полара.

 През нощта се стопиха само няколко глътки, една по-водна консерва ме спаси. Площадката беше малко в стил Валтер Бонати,  доста наклонена и имаше вероятност в просъница да се спусна скоропостижно надолу, та използувах един голям камик , над който опънах бивак-скруча/собствено производство/ и се поотпуснах... Изненадващо имаше мобилна връзка, навсякъде до тук. Опитах се да поспя, но всичко-стелка , чувал, се плъзваше веднага надолу по наклонената гладка туфа трева до камъка, и от усилията по запъването с краци в него, само се въртях като шугав ...нагледах се на красивото пълнолуние поне....към 2 часа, ми дойде идеята се хлъзна и да седна на тоя камик, и чудо..някак си и надуваемата стелка на гърба  се нагласи, раницата идеално ме подпря отзад и съм заспал седнал като куче в каруца....Утре – или трябва да избера лесното- качване ръба на Кутело срещу Кончето до върха, който ръб изглежда лют, но е лесно проходимака обаче се отклонявам от идеята на това ходене да съм близо  до Снежниците, а и няма вода никъде по ръба. Другата възможност е - обратно по целия път дотук.... стана нещо съвсем друго обаче...

..................................................................................................................................

Утрото....
пищен пирински джулай...забравяш всичко трудно дотук, а и всичката лошотия на света е останала долу в мътилката... 

С една ударна доза снежно /всичко требе да е снежно, по изключение може и ледено, иначе излизаме от правилатазнаете  как е / кафе-фрапе   , и забогатял с цели литри вода от стопеният вече сняг в бутилчоците, живота ми стана направо розов. Казах си – тръгва се рано, има време, ще се бие пак целия път оттук обратно до превала между вр.Безименен и вр.Кутело, оттам ще сляза, минавал съм го. Така идеята на това ходене - да не се минава отгоре-отгоре по Кончето, което си е далече от снежника под него, се запази на 100 %, което е важно. 
В долината на Бански суходол ниско долу в клека,на километри под моята  тераска, имаше опънати и 10-15 оранжеви палатки, май са спелеолози и те си правят кефа значи, всяка година все на това място май идват. 
И както си пиех кайвето и се поразтъпках на терасата, стана чудо! Вчера не гледах в пропастта, тъй като изглеждаше навсякъде отвесно и безнадеждно за преминаване, особено в режим на  спускане. Да, ама не - 
един хубав скален лавинен пролом, който не се вижда от по-високото, където вчера беше маршрута, разсича пропастта , и право извежда точно на долните снежници.

Бих си камшика и се метнах в пролома, гладен за хубаво чисто спускане, и той се оказа един десерт от много удобни големи и добре зацепени каменни блокове.

В долната част проломът стана по-трудничък и гладък:

И настана голям кеф - излязох на огромен мраморен  амфитеатър. Такова място няма другаде в мраморният дял. Погледнато отдолу, мащабите на скалите са импозантни. Те затова сме тука! Бившият ледник е имал огромен ледопад, сега открита като подкова пропаст , и пак се е създавал след него:
Това е вторият голям снежник, който е продължение на горният. Лавините скачат през него от горният и достигат до най-големият основен фирн в дъното на долината.
 Днес ще внимавам, си рекох, да не взема да падна някъде здраво, без да знам че най-опасният капан скоро ще щракне..... 
Но сега безгрижно, се отдадохме на петзвездните удоволствия на Кутело спа: кеф ти сняг за вода / всички бутилки с вода  ги изгълтах сутринта като дърта камила на кладенец /, кеф ти сняг за миене на зъби, кеф ти сняг така хубаво да се натриеш в започващата високопланинска жега, кеф ти тен....убавиня  

Въобще в цялата местност, ако някой друг малоумен реши да се трепе по тия чукари, много по-добре е да се избира по-стръмен път, но с големи блокове и здрави хватки, отколкото уж по-равен , но с малки блокове / половината се движат, и винаги трябва да сте готови за лицева опора, за да не се изкълчи глезен/ или дребен трошляк, който не е опасен, но много се затъва.Обувките си ги прежалете още преди да сте влезли в него, като шкуртка ги яде. Тук- таме се виждат и поутъпкани пътечки, бе пътечки са ама кози....Четириногите приятели избират вярно най-равните места , и предпочитат все ситен сух трошляк на каменна основа ....след 3-4 крачки хлъзгането не е опасно, но е сигурно. Тия видове терени, се сменят през 10 минути, избора понякога е ограничен, но го има. Ей го това миниатюрно ченгелче, в средата е скалният пролом:

И ето ни на втората цел – подкаменните фирнови петна. 

Стари австрийци, с които съм шпрехал, визирайки местността с по-ниските върхове на Залцкамергут / идентична с тези места на Пирин /, упорито наричат тези снежни образувания „кар” /въпреки че буквално е грешно, но и върховете там са наречени на стари стопени ледници/ и уверено твърдят, че това е „място, където доскоро – 50-100-до 200 години, е имало съществуващ ледник”. По подобен начин ледника Корал Велета в Сиера Невада, Испания, стопил се в 1911 год, още се води съществуващ, благодарение на едно такова фирново подкаменно петно . 
В първият ръкав на Бански суходол, който е една фуния под Безименният връх , има 2-3 такива петна. Сега, с учудване установих, че те са обединени в огромно фирново чудовище, дълго около 800 -1000 метра, и дебело най-малко 40 метра в средата, най-голямото снежно собразувание в момента в Пирин, много по-голямо като площ и по-обемно от постоянните снежници. 



Това е средата му, надолу следва още 200 метра от него:
Още две-три години с такъв обилен сняг, и ледникът  би  потекъл  отново. Достигнах  до челната му морена:
 Това е нормално за месец юли в снежна година, но не и за това време на годината.Тук е била лятна ски-писта и влек за водещите българските скиори - алпийци, преди да зае.ат това място се изнижат тихомълком към гнилите капиталистически  курорти по Алпите. И по-добре, тогава не е имало пластмасови опаковки, та мястото се е запазило относително чисто. Сега не ми се мисли какво сметище би се получило. Ето го средната част на долният, трети фирн, горните два не се виждат оттук:
Колко малки изглеждат:

Но нагоре по склона , те отново се откриха, както и  стената между двата горни снежника:

Вече се появиха и пирамидки, но се отклоних от тях към основната цел днес – Големият снежник, вкопал се под Кутело. Ето го... 
Моренни валове 
От пресен бял мрамор:
Нагоре през циркуса

Към стената на Кончето и  снежника. С основание той се води ледник – има акумулираща горна част с характерни цепнатини, 

и фирнова средна част , която  сега почти не се вижда от пресният сняг на лавините, Снежника е много по-стръмен и твърд от този под Вихрен /той е с по-мек сняг и гледа на изток / – едно е чисто северен и е на повече сянка, второ е и на по-високо. 

Доста викове на хора се чуваха от Кончето, затова не посмях да се кача до бергшрунда. Планът ми вчера беше да спя до тоя снежник и на лунна светлина или рано по изгрев да го изкача, след 10 часа е опасно, някой бабаит ще запокити камъни да види кво жа стаа ей кат ги хвърля, и до там съм. Е не стана сега , друг път.

Венецът на Големият снежник, който също е постоянен, в посока към Бански суходол:
Чуката на Бански суходол?: 

И Кутело си има такава 

Цветята също са тук: 



Оттам, бях решил да уважа третия ръкав на Бански суходол, който от главното било само свенливо загатва за себе си.... В него е и второто по големина снежно фирново поле в Пирин в момента, отново на мястото на няколко вечни фирнови петна



Най-интересните за деня процепи и кули по ръбовете му, бяха в него. Интересни да, но като тръгнах да преминавам през тях, доста се озорих

Нагоре в скрит отвсякъде невидим улей, се появи и нов кандидат за вечен бял снежник – много на сянка, много дебел фирн, много високо: 
И след него си казах – оттук до премката на Котешки чал се вижда, много е лесно и е сипей, целият открит. По-интересно ще е да премина право нагоре:
Времето се смрачи . Я да пробвам право нагоре се вижда един обещаващ улей...
 
неусетно се изкачиха 100 м, после стана по-трудно още 30 метра с лице към стената. Наклонът се увеличи, раницата отлепя от гърба, но чувам вече вятъра на билото....но и през цялото време камъните в улея бяха много нестабилни, някои ми оставаха в ръцете....изкачих се през тоя нестабилен каминяк до входа на тая дупка: 

....и разбрах че трябва да се връщам, от най-опасното място, толкова отвесно беше, че даже не можех да се наведа да погледна надолу да не наруша баланса и раницата да ме повлече, 20 метра опипом само на пръстите на краката , от три опита при два стъпките пропадат....кошмар. За капак и бях си забравил фотото на врата, когато малко терена стана не толкова отвесен, пак не можех да виждам къде стъпвам чак додолу.....уф....измъкнах се . 
Тук точно преди билото, теренът на планината е различен от всички места по маршрута - тъмен, малко зловещ и Дракулски....няма лошо, добре е да има малко и друга страна, не само бяло....


Много отвесно е навсякъде 
Вместо да се връщам надолу към Котешки чал, реших да не губя височина и поне един час обратно слизане/изкачване. Избрах един друг процеп наблизо, оказа се също толкова труден, но поне със здрави хватки. Как съм го качил това: 

Вие ми кажете, аз не знам. Излязох на главното било, погледнах към мястото на преминаване, егати дзверската  история се получи . По-трудно място не бях преминавал отдавна, от времената в един предишен живот, когато държах въже и клинове в свръзка:


Вече на главното било, влязох за слизане към циркуса Баюви дупки от първият улей / за да мина през фирновите петна / без да стигам до заслон Кончето. Циркуса е импозантен и равномерен, на дъното му има няколко вечни фирнови петна. 

 Навсякъде се виждаха кози пътечки....далеч от тях , както посочихме и по-горе, много са коварни: уж са по-равнички, но са  посипани с малки камъчета от копитата им, по които веднага се хлъзгаш на всяка втора - трета крачка.
Предпочитах да слизам по стабилни скали, в които подметките зацепват добре :


 Тук проблеми с водата няма, има таен чудно красив извор: 
 Той изтича от снежна пряспа високо над него, под върховете на Баюви дупки.
На равно луксозно тревно място, 
и пак разбира се до сняг/това по принцип беше задължително !!!/ с часове отпусках и наблюдавах захода на деня в красивата местност... 
..................................................................................................................................
Отново на всички, добро мраморно утро  ! 
Слънцето запали вр.Баюви дупки, и пак с хубаво снежно фрапе започвам новият ден. Тази долина е по-ласкава и гостоприемна от преминатите - поляни,треви, цветя, пътят е 90% познат и несравнимо по-лек и без опасности, сравнен с предните дни 
наблизо две големи стада хайванчета- кози безгрижно рупат тревица или лежат по снега на ладовина.Но да не забравяме задачата – на 5 метра от мен е една от най-упоритите пряспи в циркуса, нищо че е относително ниско, която събира лавини от чак върха и аз не съм я виждал стопена никога :
 
През цветни градини, излизам на Средонозо-тук контрастът  е забележителен, започва участък с гладки наклонени плочи:

Превалих билото, спуснах се по стръмен улей и навлязох в дупчестата зона......минавал съм в долния й край, докъдето сега не стигнах защото времето напредна. Там също има много понори с фирнови тапи, не съм ги виждал стопени. Те всички поемат лавините от Средонозо и може би това е причината да ги има. 
Неочаквано, попаднах на най-интересното място, за което не бях чул и предполагал...първо ме изненада дупка, дълбоко в нея нещо лъщеше на дъното...сняг, бял сякаш сега е валял...

Изведнъж се появи и това леговище: 

викам си я това ще е мястото на Баювото скривалище, просто усещам го че това е /прилича на скороизградено, но точно от това място има изглед към цялата долина, а и от него буквално можеш да скочиш, на метър от него в три посоки са три пещери в които потъваш за секунди....

Според мен грешно съседният циркус е наименуван така, там няма такива образувания / само един голям открит понор, има го в общите снимки /и места за криене, а и пътят е много по-дълъг и има много клек до началото му. Двата циркуса се събират в горският пояс, но Каменитица е по-близко до Разложкото поле, и от гората лесно направо и бързо се влиза в зоната на пещерите. 
Първо влязох в една пещера под самото скривалище, вътре студ, това ще да е бил фризера на Баю: 



влагата е такава, че фотьо се изпоти и не снима добре. Цветовете и нюансите са такива, че си трябва профифотографиране. Не може да се предаде и 5% от силата и уникалността на мястото. 
На 10 метра в посока север от леговището на Баю, е това образувание

На следващата година пак съм на него- ей го, същото си е. Въпреки малкото сняг, няма промяна в тези фирнови формирования :

В дъното му на над 20 метра дълбочина, ве виждаше да започва черен лед, потъващ в широката пропаст



Това пък също потъва стръмно в пропаст под него, а краят му не се виждаже:



Навсякъде наоколо са такива пещери, ех да имах един ден повече за тях, Стъпалата и билото на Каменитица....другия път ще започна оттук. 
Тоя Баю, според легендата не се счува да му се е случило нещо лошо, добре си е живял тука. В тия жеги, си има и снег за разлаждане, кеф ти скача долу - климатика на 5 метра... Мама меси, сетричката носи...  в потвърждение на мисията ни за вечният вековен сняг. Няма как от 10 километра да се мъкнат стомни и ядене едновременно, освен ако сестричката е имала някоя дружка за помощ, така и Байко да й напие водата, дето се вика. Ама малко е вероятно, за мъкненето де, за дружката може Баю да я е разлаждал като се зачерви, с водица от снег на место.
Изнесох се нагоре. Само от това място, се вижда третият ,най-неизвестен вечен бял масивен снежник в Пирин, който е в циркуса Каменитица, вкопал се под отвесната стена на Средонозо, захранван от лавини. Бях оставил тежката раница под едни скали на билото на Средонозо, та сега ми беше леко:






В предният си край снежника, гледам както беше извит като гърбав нос, процеп , ще пробвам да вляза:



Започва нещо като пещера, която се проследява 30 метра навътре, но там няма светлина за снимка, а челника бях оставил в раницата на билото - кой да предполага, че в тоз ярък ден ще му требе светлинка :



Изпълзях обратно


По улея нагоре:

Върнах се на билото на Средонозо : 
та по него право, диретисима както викат на Ботушо значи, на върха Баюви дупки
Мислех да подсека и изляза на Кабата, но вятъра изведнъж стихна, сякаш Пирин ми рече: пожалих те и тоя път в твоите лутания и не те оставих при мен в скалите си, сега мини връх по връх обратно, да видиш красотите ми, които ти показах, и отгоре...Направих го и беше чудно... 

По билото на Кутело се вижда колко малък и уязвим е Пирин, цялата планина се тресеше от бясното ръмжене на един хеликоптер от строежа на новия лифт отсреща. На поляната над Палашица, стадо диви козе замръзнали гледаха това сякаш с упрек: хора, спрете тия строежи, това изчукване и простотии по планината, ние къде да се дянем, да измрем ли... Още едно стадо,заварих по здрач в лабиринта между Казаните. Мислех че са последните...не, по тъмно на Вихренска вода, ме чакаше голям и красив самец, изгледа ме дълго на прощаване... ще идвам пак, приятелю, тия места са гросе арбайт.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------    Година - две по късно, как е хавата, какво старо ново по света...все същото, борба за пари и власт, по света ширещи се  проблеми и диващина. Ние да се върнем на снежниците:  
  Пиринските снежници в мраморният дял на Пирин, след задълбочените изследвания на българските учени - д-р Емил Гачев, д-р Петър Ножаров: https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=2&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwjnhtr_hb_RAhXpbZoKHXPpAgQQFgghMAE&url=http%3A%2F%2Fgeoinfo.amu.edu.pl%2Fsgp%2FLA%2FLA11%2FLA11_05.pdf&usg=AFQjCNGGgBHZ4FCph0Y9bP958BBipsxjnQ&sig2=L8ylzyqVAq5OcPhfw5R_hw 
както и  дрезденският учен д-р Грюневалд, са класифицирани като микроледници и официално са част от листата на ледниците в Европа: 

List of glaciers in Europe
Bulgaria[edit]
·         Banski Suhodol Glacier
·         Snezhnika (southernmost in Europe)[4]


    В изследванията им, за които Ведрин е дал много линкове,  са установили  във вътрешността на снежниците ледено ядро , както и постоянно движение и натрупване на челните им  морени без прекъсване от хилядолетия . Хактерно  за класифицирането им като  като ледници  е , че в изкопите им  на челната морена,  са устоновили  значителен натиск върху последната прясна  морена през  малкият ледников период 1300 – 1850 год, довел до изтласкване и разместване на вековни пластове с хилядотонни тегла   – сиреч  малките ни  ледници са се уголемили и тръгнали напред.
   Установената възраст от 100 години на леда на  сондажи до 11- 12 метра  в нашите ледничета са нормални за вечен лед, в смисъл че ледът се изтласква и движи  напред и надолу, като дъното на ледника също се движи напред, във всякакви по големина ледници в планините. Сигурно и в Алпите няма лед на повече от 200 години, след като до стотина години се "изплюват" в ниското тела на паднали в процепите в горната част на ледниците- Хилядолетен лед може да се очаква да има само в равнинните ледници на Гренландия и Антарктида, но не и в планините. Завирайки се в бергшрунда и процепите под фирна на нашите снежници, установих че те се топят по малко и отдолу. Не може да се очаква в тях да има лед на 200-300 години.
            Защо е ценно това наше богатство?
         Като ученик, така пишеше в учебниците по география : връх Триглав в Юлийските алпи, под който има голям ледник...:Един съставител  преписвал от предния, и така минали 80 години, а на място положението какво е? ледника в това време вече го няма :

             В измерванията проведени през почти пълното му изчезване през 2003-7 год, той е само 2.8 метра дебел и по-малък даже от Снежника на Вихрен, да не говорим от този под Кутело. В последните години е започнал по малко да се възстановява. 
Нашите ледничета са ценни, че са най-южните в Европа, и устояват на стопяването, споходило много големи ледници. Снежника и Кутелският имат и съвсем различен вид един от друг,  и начин на съществуване от ледниците в Алпите.


Няма коментари:

Публикуване на коментар