Планината ... : Cредонозо

В Разложкото поле тъй си го наричат – Средонозо. Една много фина мраморна гирлянда, различна от съседните ребра на мраморните циркуси, с многото си остри скали и изненадващи сривове на билото си.

Мерак ми е отида и на мраморните връхлета в началото й, с накацалите на тях мури....

но всеки път Средонозо го започвам по един и същ начин:

Казахме вече, че първо се спи с върха , за да влезем напълно в калъпа на пиринските възприятия. Под него, има едно място, което е нагледно на поемата „ на Ирин Пирин тревата.....“ Тук склонът е обратен – южен, с мека,тънка и дълга, но гъста трева, лукс тип Хепи дрийм , лягаш и на залез си гледкаш захода на деня и целият циркус и билото към Баюви дупки.

Дотук звучи добре, но има и още – такъв контраст няма никъде другаде в мраморните пирински циркуси. Тия южни полянки завършват със стена, която не се вижда, защото е пълна от дебела и дълга 150 метра пряспа, събираща лавини чак от върха Баюв.

Таз пряспа, никога не съм я виждал стопена, скачам през нея и отивам за половин час до Белият извор, позволявам си да сложа едно име на таз безименна красота.

По пътя, в богатото южно слънце / наклонът продължава да е обратен на северният циркус /срещаш всичката красота на пиринските цветя, които тук хем са много, хем се редуват поне 15 вида.

На връщане, избирам друг по-скалист път, за да видя още цветя, страдам от floralis nenasitis, тежка форма на нелечима цветна лакомия.

Вече с прясна вода от извора, прас още едно ледено фрапенце. А и жегата вече е такава, че като гледам врабчетата как пърхат в снега

си викам аз не мога ли:

Кеф, жега и сняг, отпивам кафенце с мед и трия крачета в топлия снег /за тоя номер селски краци преди казваха: Що идваш в магазина за обувки, дипломатичести куфарчета продават отсреща !?/.

Те тоа сценарий, не мога да изляза от него, повтарям го всяка година , ей така еднообразно, проваля всякакви други планове. Не мога да го откажа, като стар тутунджия качака....

През цветни градини които ако си ги мерим , няма да стигне цял метър снимки, поемам на север и излизам на Средонозо

Скоро след това започва участък с гладки наклонени плочи, който върви километър нагоре малко под билото му.

Обувките гъвкаво хапят мрамора нагоре,

докато стигна дълбок улей срязал билото. Само от това място, се вижда третият доказан, но най-неизвестен вечен бял масивен снежник в Пирин,

който е захранван от много лавини и се е вкопал под отвесната стена на най-трудното връхле на Средонозо,

Оставих тежката раница под едни скали и по лют, но нетруден улей /почнаха да ми липсват/ се спуснах връз него:

Този снежник е интересен с това, че е на чомперек – моренният му праг е по дължина, защото лавините го бият странично, а не в предният му край, където и отидох:

Тука гледам, има празно място, я да скоча да видя .... вътре започва пещера отначало снежна, после синкаво-ледена:

Уредих се най-после със собствена къща, па макар и снежна

Което е една алегория, колко са преходни всички човешки щения и алчност, като прашинка във вечното време, като августовски сняг.....
За съжаление бях си оставил челника на билото, и не влязох нататък, където започва мрака. Не е опасно, леда е много стабилен отвътре. Слабото ми фото, не може да пресъздаде ни най-малко красивите палитри на фирна...Пещерата се виеше като змия, на снежника отгоре имаше повтарящо пътя й понижение и заключих, че е с дължина около 50-60 м. и завършва на това място в скалата:

Не съм очаквал такова нящо – е не е като големите алпийски пещери, но си е наше, пиринско снежно пещерче.....Другия път ще си взема някаква сериозна светлина и ще отида и по-навътре.

Върнах се на билото на Средонозо :

Оттук започва последната част, равномерна и приятна

Ташунко Сапа ако го дзърне би надал боен вик : WOW! Може и с кон да препускаш по него. Допреди 5-6 години, го минавах с тичане, сега карам по-кротко. Неусетно, право и диретисимно както викат на Ботушо значи, се излиза на върха Баюв.

Много лека стана задачата, та на места влизам в трудни отвеси, за да видя красивите еделвайси.