Пирин в началото на юни

    Само  2-3 седмици след пролетното пълноводие в края на май месец,  планината съвършено се променя. 
По долината на Демяница, , още в ранно утро закрачихме нагоре от Тодорова орница. В лек воал, забулени са Газеите ....

  
     Реката, не е толкова голяма като друга година, снегът е бил  много малко в Пирин :

Изкачваме се по водопадите на Василашка река, където има едва забележима пътечка.

                        Дарчето, водач, пазач и другарче :

             Насреща, през мурите , прозират Стражите : 

    Стигаме до последният скок на водата , преди излизането на поляната на Тихаците :

                   Дара много се радва на тревицата, даже си пасе редовно от нея : 

                     В циркуса пък ни посрещат водопади от ...... цветя! 

          Минзухарите имат нова  смяна, и тя красива ! 

   Излизаме на Тодорините очи, и Дара се разтрепери от вълнение, втренчи се   - видя дива коза! Иска да я подгони, но затова е вързано, че кой знае в коя долина и колко часа  ще избяга да преследва  козите : 

       То изглежда неголямо, но е много здраво кученце... не се дава на никое животно да го надбяга...гледал съм го по какви отвесни скали се катери без да мисли след козите, не е истина откъде минава ...оттогава, след няколко "подвига" и изчезвания с часове, през които са го видели чак на до 15 км от мястото на изстрелването си след животните, е вързано през деня, само сутрин  и вечер се пуска да обикаля.
    
    Видя ни Тодорка с очите си, па рече: 
- Ле-ле, жива да не бях! Къде се губите, бре! Ти, големия серсемин, си виновен, внимавай да не ти турна един Пиринекзит, да се видиш в чудо! Ама хайде, холан сте ма уважили, че ви пуснем ладовина! 
И опа, пусна климатико волуме на мах, жегата изведнъж изчезна и стана ладовина. 
- Живо здраво, Тодорке, виноват съм, как поминуваш ти? 
- Тегло черно ме е налегнало, чада, каквото и по турско не е било. Чорбаджия с аргати, снагата ми надупчи с железо, пиърсинг до пиърса....И за срамотия, камера турил на www.banskoski.com деня и нощя от цял свят ма зяпат. 
- Пази боже, Тодорке, времената са такива, сляпото прогледна! 
И оттам, по една много красива долинка, само по тревица, упътвани от малки пирамидки, та на върха. 

Направихме пълен траверс на Тодорка като слязохме по скалните блокажи на източния ръб. Дара си няма глас да надигне: Ето направих и аз една кучешка премиера, няма ли спонсор едно чувале храница да осигури...ама скромно е, радва си се на живия пирински свят и е доволно. Като торпила минава през големите камъни, едва я удържам. 
На върха беше гъста мъгла, изкачихме го и Дара води надолу, през каменните морета  

            Смрачи се , прикапа 

От много години, се каня да отида до Къркъмските езера и да слезем през много красивата Къркъмска гора/казват го банскалии/, но изходихме целия ръб отгоре до върха на Къркъма и гледахме за пътека - няма, а клека е страшен. Тръгнахме право надолу към Василак – оказа се, че има доста клек и там, и то по много стръмен наклон , та по циркусния праг водоравно обратно , та пак на потока изтичащ от Тодорини очи. Всяко излизане извън пътеките се отплаща – по целия ръб наблюдавахме играта на множество пъдпъдъци, които там са свили гнезда. 
И навсякъде – цветя, много цветя. За някои е важно латинското им име, но можеш ли всичките да ги запомниш. Още по- красиви са цветята с пиринските върхове над тях, които ги пазят безмълвно... Нарекох си всички тези цветя къркъмчета.... 

На другият ден, минахме през няколко километровото ждрело и стотиците водопади на Бъндерица. Реката ту намаляваше, ту пак излизаше от мраморните понори. Играта на цветовете на мрамора и водата са феерия, която трябва да се види. Чудиш се кое да снимаш по-напред , но с фото не става да се предаде туй натуралменте : 

Майски Пирин

Скоро пак ще дойде това време на Пирин....когато всичко, снегът, слънцето, водите, цветята ...влизат в един период на оптимистичен звън. Това е в краят на май.
Планчето беше да посетим Василашката долина и източния склон на Вихрен, които от моя опит по северните склонове на Пирина, са с възможно най-малко сняг след лютата зима. Пиринското майско пълноводие на реките е особено красиво и планината е много интересна сега, случиха се и два хубави по прогноза дни и искахме да се любуваме на кристалните води на Демяница и Бъндерица , както и на водопадите по скалните улеи на върховете , които ще изчезнат бързо, както и са се появили.... 
Отпътувахме по тъмно от София, и рано – рано преди Слънчо бяхме на поляната с малкото зелено параклисче на Демяница. 

По реката, стигнахме Юленски скок, там има направена хубава дървена тераса, която не си спомням преди да я е имало.

Реката...пяна, стъкло, пяна, стъкло.....е няма такива като пиринските реки през май месец! Слънцето проби и заигра с водата . Свежест и прохлада, а Юленски и Демянишки скок са целите в облаци воден прах.

 Видяха се остатъците на 3-4 лавини, падащи от Върла. 
Стигнахме разклоненият на 4 ръкава от пълноводието Къркъмски поток, по който мислехме днес да се върнем. 

Минахме мостчетата на реката,  които а-ха да ги залее водата 

От хижата зацепихме не по главния пат, а право нагоре по Василашка река, има малка пътечка. Мястото е уникално и си заслужава който не го е видял, усеща се как водата бие в каменната основа като.... сърцебиене. Трудно е да се опише, снимките говорят повече.... 

На едно място пътеката беше залята доста надълбоко от реката, опираща в голяма скала , и Дарчето спря, сега кво ша праиме :

ами хоп-метнах Красавицата и я пренесох като у филмите....дай боже всекиму такива работи. 
Отсреща се чуваше Газейският поток :

След 300 метра денивелация, скок след скок на водите, сред вековни мури ,

Последен водопад : 

И  се излиза изведнъж на равната поляна на бившият  висящ ледник : 

 излязохме на Тихаците....чисто, уникално място. Лъхна ни един мирис на хвойна, мура и сено, а водата пълна с малки пъстървета, само както Пирин го може....Като се сетя за прехваляващите Алпите, където от 7 дни през лятото шест са дъжд,кал и лед, а седмият е мъгла, не издържа никакво сравнение с красотите на нашият Пирин...

   Седнахме на долното езеро, наблюдавайки контраста на Зимата – сняг от Типиците и Възела до самото езеро, огромни снежни козирки по билото и брутално-снежни навети улеи. При нас Лято – слънце, топлина , отвсякъде текат игриви потоци / за разлика от един друг грозен паток, който добре че не стана /. 
В тези контрасти на мощното пробуждане на водата и живота, на стремежа им към слънцето, намирам най-красивото на майският Пирин. Затова сме тук. 

  Нагоре.....там ни срещнаха едни минзухарени полета, лилава феерия..... една лилава  естрадна кака щеще да ни завиди ако знаеше какво е. 

    Излязохме на билото под Тодорка, вече навсякъде сняг. Насреща върховете, още във властта на зимата . За обратния път избахме снежен улей над самата река/няма страшно снегът е много и е здрав/, който ни изведе от по-ниското от Тодорините очи /грозно е да се каже долното Тодорино око, нали? /, и избягвайки камъните, около които може да има пропадания, много бързо излязохме на потока над вторият Василак, който е почти напълно замръзнал. Големи птици си бяха направили лагер в дивия му южен край, единственото тревно петно без сняг наоколо и със свободна от лед вода, една от тях се къпеше в езерото, но беше далеч и не можеше да се различат какви са. 

Седнахме да се любуваме на Възела, който е най-импозантен от тази си скална страна, и блестящата снежна малка Тодорка. Пийвахме на воля от вкусната, слънчева пиринска вода... На езерото, пак съзерцавахме страховитите Типици и Стражите отстреща: 

    Красавицата се поумори, не може да катери дълго по камънак и затова Тодорка не беше в плана ни / а как ми се искаше !/, затова мислехме да слезем през Къркъмската долина. Но ни спряха не снежните улеи по които лесно бихме се спуснали / снегът навсякъде, и на ниско и на високо, беше фирнован, само горният 5-10 см слой омекна следобяд/, а това че навсякъде тези улеи забиваха в километър и повече клек, едва показващ се от снега. Не съм го минавал, не знам пътя и го оставихме за друг път. Така да си имаме едно място, на което не сме били на Пирин, което да ни извика друг път да дойдем при него.... 

    Оказа се , че минаването на реката / на изкачване бяхме винаги отдясно на нея в посока Тодорка / е проблемно за Дара  и отново на ръце..... хубавиня! През старата мурова гора, хвърлихме взор към Мозговишката порта и Валявишки чукар, целите в сняг, и наобратно. 
Тук ни споходи малко премеждие. Мостчетата бяха отнесени /в хижата разбрах, че имало още един здрав мост наблизо/ и вече през дълбока до над коляно буйна вода, а носех и доста събрани пластмаси /какъв изрод трябва да си за да се изходиш на такива райски места!?/.
Сложихме пластмасите в кошчетата в хижата, малко поне да помогнем на Пирина да се очисти от простаците, и надолу....реката беше доста повече придошла след слънчевия топъл ден, и още по красива. Дара  суха като барут, аз мокър и жвакащ, весело си ходиме надолу до пенливата река. 
Спахме в колата, даже си постлахме чаршаф. Бяхме спрели на метър от едни много удобни маси, Дарчето  заспа моментално, аз останах да водя нощен живот: подреждане на багажи, просване на мокри дрехи, и так дале... 

На сутринта изчакахме да ни огрее слънцето, прибрахме леглото и багажите, и бихме камшика към Бънцерица. На пистите, вдигнахме голям заек. Тук да спомена, че целият първи ден видяхме само двама туристи, на връщане имаше една група младежи, явно решили да дишат мухъла на хижа Демяница. Екстра е , че по това време нява комари на мястото, което спахме, а през юни е ад там и не се търпи. Още по зле е по Ретиже, там имах чувството че комарите искат да ме вдигнат и завлекат на удобно за угощение място.... 

     Минава се през процепи по 5-6 метра на пътя през лавините :

   На хижа Вихрен учудващо имаше 3 български и 3 влашки/похвално!/ коли. Питаха ни как се стига до Окото, класически кашкавал туризъм. Като видях отгоре обаче какви снегове са натам.... Ние тръгнахме нагоре към Джамджиевите скали, и правилно, навсякъде другаде снегът си стои. Не срещнахме никой по пата. 

Дзверът се набира , та трудно може да се спре, затова е на каишка : 

Отново гледки, гледки......уникални са водопадите по улеите на Тодорка, които също скоро няма да ги има, лавините от които са по-големи от Вихренските, въпреки че досега ми се е струвало обратното. Вихренска вода ни посрещна с един безкраен слънчев скок на водите си:

На Вихрен, малко сняк, както винаги : 

Каквото и да пиша, вие сте минавали от там и си го знаете. Една случка обаче, беше много интересна: 
В много стръмен снежен улей, беше полегнала коза с изправена шия и глава, която не мърдаше много време, помислих си: пострадала е и е легнала да умира. Минахме точно срещу нея, на ок.200 метра, и тя се скри от погледа ни, докато седнахме да гледаме малкият Казан , Вихрен и Кутело от другата страна на билото. 
На връщане, вече козата лежеше неподвижно. Тъкмо нагласих фотоапарата с увеличение да видя какво се е случило, и се видя, че това е голям камък, на който явно козата се е била подпряла, а тя беше се дисъпирвала нанякъде.....Точно в тоя момент, от скрито място наблизо в скалата , изскочиха 4 кози майки с малки козлета и затичаха по снежния улей. Майките останаха неподвижно, а козлетата започнаха игра по снега, скачайки радостно и диво, три къси поскока един дълъг с извит гръб, и така пет минути непрекъснато. Невероятно представление, толкова естествено и красиво, което ще помня винаги, подарък пак ни направи да ни изненадаш , ей Пирине,Пиринееее....! 

Който не е видял майският Пирин, много е загубил...