Слизане с диви кози

         Тия добичета, са много симпатични, чисти и ненатрапчиви същества. В големите жеги тази година  през август в Пирин, от към 14 до 18 часа търсех сянка и се скатавах под някой голям камък. Сутрин се става и ходи  от рано, няма проблем с ранното ставане, и тъй като не съм в хижа, още от зори съм на "зелено" и изкарвам 6-7 часа ходене, после дълга почивка. След падането на слънцето, още 1-2 часа до крайната точка. А и  по принцип, това търчане в планините, да се гонят първо транспорти,  ама непременно да се качат еди колко си върха и да се стигне до не знам къде си за точно определено време от 1-2 дни, не го разбирам. Опитах се да го правя преди време с други хора, не ми допадна  и се отказах. Хамалогия без никакъв смисъл, по този начин, нищо не разбираш и не усещаш от планината. И 10  дни да изкарам по тази система, не мога да я сравня със само един от "моите" дни.

       Та в тези продължителни следобедни  почивки, ме навестяваха дивите кози. Удобно подпрян на раницата зад гърба и  седнал с изпружени краци, разлабвам.По принцип хапвам много малко, в планината и при физически натоварвания съм малко наобратно устроен - губя апетит за ядене. То не може да се наплюскаш , напиеш с ракии, бири и после да ходиш. Обядът е чак при завършване на основното ходене, което ходене се прави сутрин та чак до 14-15 часа, на бодро и гладно. Обядът е от два-три листа сухар, 150 гр. риба, чиста- без никакъв сос, скилидка чесън – много помага при безводие-и толкоз. Баста с това ядене, станахме роби на шкембетата си. Сутрин – нищо, даже нескафе / студено с мед / не ми се пие вече и го замествам в повечето случаи  с 2-3 чаши вода за разсънване – не че някъде наоколо има чаши, но така е приказката , де. Много я обичам, пиринската и рилската вода. Не минавам до поточе или езеро, без да ги опитам – ако е чиста, разбира се. Ако огладнея случайно  през деня и имам вода подръка – малко бадеми с мед. Вечер в базовият лагер – отново сухар и риба. Цялата храна е общо не повече от 2.5 кг, за всички дни. Спартанско, дето се казва, малко да се пречистя. Накрая, едно 2-3 кг тегло ги няма, това е добре. Даже прибори за храна не се носят за икономия на тегло - гребе се  със сухарчето, което остава, се обира по арапският метод.

        Без да мърдам много, с часове ги гледах козите и козлетата. Ако си неподвижен, те навлизат в твоята зона, без да подозират че има чиляк до тях. Всяко движение  обаче го фиксират, имат силно периферно зрение. Така че да се заснемат от  непосредствена близост не става по този начин. Аз и нямам претенции и такава техника, да се укривам и маскирам някъде, да ги дебна с пръст на копчето. Кефът беше да си седя и да ги гледам. По някое време, като се стягат да си тръгнат от мястото, мога да им щракна някое фото - както се случи, но те веднага засичаха движението и се подплашваха. Накрая на моето  Меру, козите усетих, че малко посвикнаха със силуета ми и не бягаха от мен, докато не стигна на стотина и по-малко  метра от тях.

        Така в часове непосредствена близост  разбрах, че женските кози разговарят със свирене, което прилича на свистене. Отначало мислех, че това е свистенето от полета на планинските врани, което много си прилича по звук. Но в един момент го усетих , че точно лекото единично и среднопродължително свирене е начинът на общуване на женските кози помежду си и с малките им.

       Те пък, малките, са още по-големи симпатяги. Вече на краят на лятото,  скачат повече от майките си на дължина и височина,  по –пъргави са, което ме учуди. Не се отделят от майката на повече от 20 метра.

       Мъжките кози, се движат отделно, но близо до стадата от женски и малки. Сега точно чувах и техните продължителни призиви – не са така силни като в чуждоземски планини, тихички,  но са настойчиви, продължават по няколко минути. 

     Другите живинки в тази обширна местност  са прилепчета, които излизат вечер от многото пещери. Малко са на брой, но ги има постоянно. Пърхат си така наоколо, радват се на живота и не пречат на никой.

     Освен възкачванията, слизанията в тази обширна  област на циркуса Бански суходол, също са много красиви. Единствените две места за слизане за в близост до Източният жандарм / условно го наричам така, с който връх завършва ръбът на Кутело/. Близо до него е кръстеният условно : Добрият улей , открит случайно след едно нощно лутане в търсене на път надолу. Средните височини на цуркусите винаги са най-стръмни, а този циркус от хаотични стени, това важи още повече. Нагоре е възможно, но я опитай да слезеш по същият път надолу...не става. 

 “Добрият улей“... дали е много добър, не знам, със сигурност е много по- ожесточен от рилските улеи, има и няколко надвеса в него, които те вкарват в насрещните му стени. Но е добър, защото е възможно да се слезе по него до „долната земя“:

   

Поглед към него от "долната земя" :

Той отвежда до една много приятна козя пътечка, на която си правех срещите с козите, по икиндия / пладне/. Пътечката действително е прокопана от козите:

     Другото място  за слизане е пак условно наречен Белият улей, започващ в началото на  Котешки чал. Той е безкраен  сипей, от големи ръбати мраморни блокове и камъни, се обръщат внезапно и прас! - в глезена. Затова по-удачно го минавам в близост до основната скала. Не изглежда много стръмно, но се слиза с лице към скалата. Наблизо е Западният жандарм, отделен от Бански суходол.В краят на сипея, са разположени като скални гъби, много удобни прикрия от палещото слънце.

 Вода има навсякъде, в тази обширна и обезбирена, както биха я характеризирали някои юнаци, местност. Чиста, така вкусна, дали ще е от сняг в пазвите на баирите : 

или извор в мрамора:

няма насита на пиьеньето й.

Баюви дупки

      Пресякох Средоноса  под Голямата стража, северно / южното пресичане го правих предните години след Стражата, по един улей, който излиза на снежника на Средоноса / . Мястото е много  хубаво : 

    Тук леко и хоризонтално, вървя близо  до стената – там са най-интересните пещери. Няколко пъти съм ги подминавал на 5 метра под тях, без да знам че ги има. Местността е като швейцарско сирене: лабиринт от  каверни, мостове, малки пропасти, преспи : няма видимост повече от 20-30 метра. Сега пак не  уцелих пещерите, излязъл съм направо  до големият, третият снежник на Мраморният дел :

      По площ е същият, но от едната страна е изтънял минимум с 12-15 метра – съдя  по един червен белег, който въобще не се виждаше краят на август 2015  г./ годината с двуметровият  мартенски снеговалеж /. Белегът е в червеното кръгче. Надолу от белега  до снега има 4 етажа на къща: 

     Разгледах го отвсякъде снего, и реших да се върна до пещерите. Този път плътно до стената, ги намерих .Сякаш капсула на времето, никаква промяна в тях : снегът и ледът са същите : явно се пълнят от голяма лавина всяка зима, която лавина  ги пълни догоре, до гърлото им,  и после прелива надолу по склона.

     Най-интересната зона е много малка – 50 Х 50 метра , в която са събрани началата на три скално- ледени образувания :

   Пещерата с пресния сняг, започващ от самия й вход и водещ стръмно надолу в нея до изгубване от поглед:

   Вторият й изненадващ вход на 20 метра надолу , по който се натъкнах преди години на тази системка от пещери: както си ходиш равното място,  изведнъж те среща със сняг някакво  дъно :

  Вторият вход, гледан  от снега в пещерата: 

    

       Мислех да  хапна  в пещерата с пресния сняг, вън беше жега, но скоро ми стана много студено вътре, вижда се дъхът ти / и това в горещ ден /, а е и страшно влажно. Докъде стига надолу този снежен език, така и не се вижда – навътре става отвесно. Не съм любител на мрачните царства и излязох на палещото слънце.

    Пред пешерата има направени зидове, предполагам от някои отегчени от чакане на другарите си пещерняци. Доста, а и безмислен труд е кипял, но сторено е вече:

 Непосредствено започва един процеп, който рискувам да го мина по малки цепнатини в отвеса , а малка  грешка тук  би ме изпратила във фризера долу за вечно замразяване на Средоносо.:

Снегът отдолу е продължение на много интересното снежно образувание отгоре, което може да се стигне и снима, само ако стъпиш на мостче от раздробен камък , до което рискувах да отида по този начин. Образувало се е  мостче над процепа:

Надолу е фирн, който се спуска в дълбока каверна, може да се проследи 30-40 м. надолу как се превръща в черен лед. Там обаче няма светлина и не може да се заснеме с любителско фото. Минаването около него е много опасно и става по това  нестабилно мостче, което възседнах за да снимам – паднеш ли от него, черният лед те поглъща в бездънната цепнатина. Дано да не става нещо такова, че няма къде да се хвана на гладките скали / освен за палците ?! / :

  

Между тия каверни, разцепили камъка,са и прекрасните цветя, за които също съм тук:

     Спомени .... а ме чака главната задача за деня –  стената на Баюва дупка. Гледам я каква е полегата от север, лесна , си казвам – Е, най - после така нещо лекичко... тръгвам на зиг –заг, едни големи като къщи камъни, които са се разцепили от основата:

   Нагоре  още по - голям гофретник / правещ нещата, които ще останат хевентуално  под него, смачкани като гофрети /:

и изведнъж – бум, тряс ! изненада!!! Глей сеа кво стана !!! Сногшибна ме без предупреждение, изникна от нищото, без да подозирам че я има – люта пропаст, разцепваща цялата стена, която изведнъж изпари всичко лесно досега...

Къде, къде е възможно...право нагоре, какво е там не знам, но друг път няма. Ха вляво, ха вдясно, излъгах началото, но стигнах до 30 метра абсолютен гладък  отвес, само на върховете на пръстите...  по едно време трябваше да се приложи люлеене да се изхвърля над два надвеса, за което бех чел само къ става....

Най-после отгоре, над този изпотяващ участък. Добре дъ ге, че бях без раница, иначе нямаше как да стане.Трудно, по-трудно...и някой МС сигурно, бая ще се почесва  по врата като мене, преди да се реши:

Нагоре...тая стена е странна, не прилича по нищо на другите четири големи стени на Мраморният дял. Мокра, тъмна, струи вода от камъка – това е от многото малки преспи  в големи каверни , които са навсякъде вбити в стената. Уж наклона не е голям, но няма стабилна скала, а слоисти плочи, всички под наклон навън и надолу, искат да те изхвълят надолу като че ли....камъкът навсякъде е под ъгъл, който е много неудобен за хващане. 

  Хващането.... опитваш се да хванеш все едно гол автомобил, тия плочи са все по няколко метра. Хубаво, разперваш ръце и се хващаш някъде, но натиснеш ли, ръбът се чупи като вфафла и камъкът остава в ръката ти...Та внимателно с хващанията, подпирам се тук - таме. Учудващо има и много кал, не от пръст, а утайка  от разтвореният камък. Той не прилича много на мрамор, а е някакъв рехав силикат. И навсякъде допираш до хаотични пропасти, на юг :

Нагоре пък  мрак:  

Чудех се защо този връх е наречен така. Като го изкачих от северната страна,  разбрах, че много вярно име е дал народа на върха – Баюви дупки. До върха  беше все така – от една понорна  пропаст в друга дупка , и така до самият връх:

 Мрачно, с тъмна красота, като луюнен пейзаж.  Уалкинг он дъ муун, както изпя и Стинг скоро в България. Красивото  Царство на хаоуса, това е   Баюви дупки....