21.01.2017 г.

елмази от Пирин - реките Бела и Влахинска


   Да ходиш  по една планинска река по течението й, независимо дали отдолу или от изворите, е различно от това по билата. Сякаш виждаш една проекция, какъв искаш да е живота ти - бистър, да се изпълва и засилва...при реката се получава, при нас е различно.
Не е пранирано да се хване баш началото на реката, включваш се където може, но ходиш все по водата, без да се съобразяваш къде е пътя. По-труднодостъпни и неизвестни на Пирин са Ретиже в средното течение, Газейска вече е труднопроходима, Бъндерица, и....много са. Една от достъпните  за осъществяване е Василашката - там има едва забележима пътечка по нея от хижа Демяница право нагоре покрай водопадите :





   Насищаш се на грохота на водата, на чистите струи, все едно ставаш част от реката

А тук е едно ходене, което непланирано разкри пред мен  красотата на реките Бела и Влахинска. При Бела, изненадите бяха големи.
В добрите стари времена, един петък следобяд приключих работата в Банско и отпраших  към Бела река. Тогава нямаше още такива хубави карти, и ориентирането къде да се отклоня от пътя към х.Яворов беше по усет. Там пътя си е за джип, но това мпс беше вече за бракуване и не го жалих, докато излязох още 2-3 км след разклона. Пешачката по земната следа на тоз пат, излязох  и на Бела река. Тя е интересно пиринско феноменче...тече сред гранитни чукари  и гъсти гори, но над нея някъде от високото, връх Окаден й праща лавини, които докарват в леглото й мраморни камъни, които после реката заобля. Изглеждат така, сякаш някой ги е редил нарочно, и  ги има само в коритото на реката. Разложчани заради тези камъни са я кръстили Бела :

След туй се възлиза на широка местност, в която се събират няколко долини  от всички посоки. Бившите ледници са се  тласкали тук от запад, север, и  изток, и са оформили една огромна морена от наслаги, която после се е превърнала в широка километри долчина, обрасла с гъсти гори и треволяк. Диво и красиво е.

Нагоре заорах доста и в клека на вр. Гърбец, и чак след много тежки километри клекинг за да ме пусне от хватката си,  взе пущината,  данък от  каскет и фанелка, измъкнати от ластиците на раницата.

Зърнах чак на стъмване  долу под мен  Даутовото езеро, където и преспах досами водата.

Утрото беше бляскаво, та направо тържествено. Слънце, слънце...годината беше много снежна и по Пирин си имаше доста преспи. 

Много освежаваща е планината в този период – изобилна вода, зеленина и цветя. Винаги и можеш да се натъркаш с хубав снежец за освежаване.
По широкият му слънчев и тревист гръб, изкачих личният връх  Даутов, отидох и до следващият връх Безименен.

 Под тях, са дивите гори на Джинджирица, голяма красота.
Върнах се обратно и все по билото, което на места доста се стеснява, а и се появява тук там клек.
Но в сравнение с вчерашният многочасов  див клекинг и то в изкачване на баир, беше все едно ходене по  булевард.
Откри се една много скрита кресловидна долина, която също праща големи лавини към Бела река.

 Излязох на билото под Албутин, което тук не прилича на главно  било на Пирин , а се забива в северният каменист склон на върха,  след  красивият циркус и местност Неврузум.

 Няколко дни му требват там на чиляк, трудно се откъсва от тия девствени долини и красоти. Изкачи се личният връх Албутин, и после надолу до събирателният превал на главното било към рекичката Разложки суводол. Оттам се вече навлязох в към долината на Влахина реко. Сега в подробната карта на БГ Маунтийнс има пътека, но тогава знаех за нея. Избрах за ориентир едно разклонение на мраморното било, което започва от най-високата точка на вр. Баюви дупки. Водоравно без пътека , на височина около 2400-300 метра, много приятно се подсече началото на мраморният дял. От юг също имаше големи преспи, остатък от лавините, буйни потоци и сняг за разхлаждане. 

Дивата местност, е много ласкава и  богата на цветя, треви и жужащи бръмбари. Но тогава нямаше хубави фотки, а кадрата някак си ги пестях, че бяха малко.Доста от тях се и загубиха.
Излязох на рида и по него, вече надолу през много красива мурова, смърчова и накрая борова гора, описани от Дидо и Митко

 през характерни борови дървета

стигнах до Влахинска река близо до кошарите с големите кучища. Поздравихме се с дежурните по огъня  овчари и по реката, по реката се започна изкачване към езерата. Реката тук изчезва на места, затрупана от големи мраморни  блокове, натрупани от лавините, които падат чак от километри нагоре, от главното било. Сигурно са едни от най-големите в Пирин. Минава се близо до водопадите на Влахинска, образувани от падът на реката между две отстъпления на стопилият се в древни времена ледник. Излиза се и в красивият голям циркус, който като всички езерни циркуси в Пирин, е резултат на последното , малко четвъртично заледяване, завършило преди около  10 000 г. Големите заледявания преди него, за тласкали леда чак в долините в ниското към ниво 1300- 1600 м.н.в., които долини са били гладки, без задълбавания. Именно на това малко заледяване, дължим морените и  езерата в просторните циркуси. То е имало няколко отстъпления, които са формирали два основни „етажа“ езера в Пирин - на 2200 и на 2450 м.н.в.. Разбира се, в зависимост от отстъплението на леда, има и много вариации на езерата, една от които е мястото на три от  Влахинските  езера : едно до друго, но тъй като 2 са образувани от  малък ледник успореден  до основният, всичките различни:

 Това място има голяма сила – навсякъде вода, зеленина и цветя. Винаги по възможност преспивам на него, за да го усетя напълно – на залез, на изгрев... чудни гледки към върховете от Мраморният дял, Вихрен, Муратов и Гредаро.





 Ела в планината на това място , вземи красотата му, пази го и без да оставиш следа или замърсяване, си тръгни по живо по здраво... 





През долното  езеро преминава реката. Горните две езерца  са образувани от страничен малък ледник, спускал се от върха на Гредаро, който бавно и лежерно, се е хлъзгал почти хоризонтално, за да образува горното дълго езеро. 

Между двете дълги езерца има красив моренен насип, превърнал се в дъхава поляна.

Накрая страничният ледник се е прибрал близо до Гредаро, но е образувал ни е оставил малкото дълбоко  езерце под него.

 Дивите лавини, бягащи по шеметният улей от върха,  понякога до лятото оставят в него острови от лед, фирн, пръст и начупени клекови клони. Това в средата му е такъв временен остров:

Следващият ден, през Вихрен и билото,






 пак се върнах на изворите на Бела река. Хванах потока и все по него

 В един момент, въпреки че беше краят  на юли, долината плътно бе затворена даже и под 2000 метра от лавините на Окаден. 

Вървеше се по плътен дебел фирнован сняг, 

докато стигнах до най-красивото и диво място през тези дни – вече в гората,  снегът дълбок над 10 метра, първо се стигна до един водопад 

След него фирнът стана още по дебел, реката не се чуваше под него :



вървя по дебелия покров, а гледам пред мен въздух, няма нищо ... оказах се на ръба на  страшна и отвесна, дълбока  пропаст, в която фирнът се сриваше от стотина метра и разбиваше в дъното й. Цялата долина беше отсечена, а дебелият сняг беше прикрил шума на голям водопад. Фотото се е изгубило , и това е повод пак да се отиде на това диво място.Такъв висок водопад в отвесни скали, другаде не съм видял в Пирин. Тези водопади никъде не са отбелязани на картите, нито съществуват снимки на тях, та това са "Тайните водопади" на Окаденска река.
Излазих много трудно скалите надолу близо до водопада , и отново се върнах покрай Бела река до изходното място .


Чудните езерца отново:

Няма коментари:

Публикуване на коментар