елмази от Пирин - реките Бела и Влахинска

   Да ходиш  по една планинска река по течението й, независимо дали отдолу или от изворите, е различно от това по билата. Сякаш виждаш една проекция, какъв искаш да е живота ти - бистър, да се изпълва и засилва...при реката се получава, при нас е различно.
Не е пранирано да се хване баш началото на реката, включваш се където може, но ходиш все по водата, без да се съобразяваш къде е пътя. По-труднодостъпни и неизвестни на Пирин са Ретиже в средното течение, Газейска вече е труднопроходима, Бъндерица, и....много са. Една от достъпните  за осъществяване е Василашката - там има едва забележима пътечка по нея от хижа Демяница право нагоре покрай водопадите :

   Насищаш се на грохота на водата, на чистите струи, все едно ставаш част от реката

А тук е едно ходене, което непланирано разкри пред мен  красотата на реките Бела и Влахинска. При Бела, изненадите бяха големи.
В добрите стари времена, един петък следобяд приключих работата в Банско и отпраших  към Бела река. Тогава нямаше още такива хубави карти, и ориентирането къде да се отклоня от пътя към х.Яворов беше по усет. Там пътя си е за джип, но това мпс беше вече за бракуване и не го жалих, докато излязох още 2-3 км след разклона. Пешачката по земната следа на тоз пат, излязох  и на Бела река. Тя е интересно пиринско феноменче...тече сред гранитни чукари  и гъсти гори, но над нея някъде от високото, връх Окаден й праща лавини, които докарват в леглото й мраморни камъни, които после реката заобля. Изглеждат така, сякаш някой ги е редил нарочно, и  ги има само в коритото на реката. Разложчани заради тези камъни са я кръстили Бела :

След туй се възлиза на широка местност, в която се събират няколко долини  от всички посоки. Бившите ледници са се  тласкали тук от запад, север, и  изток, и са оформили една огромна морена от наслаги, която после се е превърнала в широка километри долчина, обрасла с гъсти гори и треволяк. Диво и красиво е.

Нагоре заорах доста и в клека на вр. Гърбец, и чак след много тежки километри клекинг за да ме пусне от хватката си,  взе пущината,  данък от  каскет и фанелка, измъкнати от ластиците на раницата.

Зърнах чак на стъмване  долу под мен  Даутовото езеро, където и преспах досами водата.

Утрото беше бляскаво, та направо тържествено. Слънце, слънце...годината беше много снежна и по Пирин си имаше доста преспи. 

Много освежаваща е планината в този период – изобилна вода, зеленина и цветя. Винаги и можеш да се натъркаш с хубав снежец за освежаване.

По широкият му слънчев и тревист гръб, изкачих личният връх  Даутов, отидох и до следващият връх Безименен.

 Под тях, са дивите гори на Джинджирица, голяма красота.

Върнах се обратно и все по билото, което на места доста се стеснява, а и се появява тук там клек.
Но в сравнение с вчерашният многочасов  див клекинг и то в изкачване на баир, беше все едно ходене по  булевард.

Откри се една много скрита кресловидна долина, която също праща големи лавини към Бела река.

 Излязох на билото под Албутин, което тук не прилича на главно  било на Пирин , а се забива в северният каменист склон на върха,  след  красивият циркус и местност Неврузум.

 Няколко дни му требват там на чиляк, трудно се откъсва от тия девствени долини и красоти. Изкачи се личният връх Албутин, и после надолу до събирателният превал на главното било към рекичката Разложки суводол. Оттам се вече навлязох в към долината на Влахина реко. Сега в подробната карта на БГ Маунтийнс има пътека, но тогава знаех за нея. Избрах за ориентир едно разклонение на мраморното било, което започва от най-високата точка на вр. Баюви дупки. Водоравно без пътека , на височина около 2400-300 метра, много приятно се подсече началото на мраморният дял. От юг също имаше големи преспи, остатък от лавините, буйни потоци и сняг за разхлаждане. 

Дивата местност, е много ласкава и  богата на цветя, треви и жужащи бръмбари. Но тогава нямаше хубави фотки, а кадрата някак си ги пестях, че бяха малко.Доста от тях се и загубиха.

Излязох на рида и по него, вече надолу през много красива мурова, смърчова и накрая борова гора, описани от Дидо и Митко

 през характерни борови дървета

стигнах до Влахинска река близо до кошарите с големите кучища. Поздравихме се с дежурните по огъня  овчари и по реката, по реката се започна изкачване към езерата. Реката тук изчезва на места, затрупана от големи мраморни  блокове, натрупани от лавините, които падат чак от километри нагоре, от главното било. Сигурно са едни от най-големите в Пирин. Минава се близо до водопадите на Влахинска, образувани от падът на реката между две отстъпления на стопилият се в древни времена ледник. Излиза се и в красивият голям циркус, който като всички езерни циркуси в Пирин, е резултат на последното , малко четвъртично заледяване, завършило преди около  10 000 г. Големите заледявания преди него, за тласкали леда чак в долините в ниското към ниво 1300- 1600 м.н.в., които долини са били гладки, без задълбавания. Именно на това малко заледяване, дължим морените и  езерата в просторните циркуси. То е имало няколко отстъпления, които са формирали два основни „етажа“ езера в Пирин - на 2200 и на 2450 м.н.в.. Разбира се, в зависимост от отстъплението на леда, има и много вариации на езерата, една от които е мястото на три от  Влахинските  езера : едно до друго, но тъй като 2 са образувани от  малък ледник успореден  до основният, всичките различни:

 Това място има голяма сила – навсякъде вода, зеленина и цветя. Винаги по възможност преспивам на него, за да го усетя напълно – на залез, на изгрев... чудни гледки към върховете от Мраморният дял, Вихрен, Муратов и Гредаро.

 Ела в планината на това място , вземи красотата му, пази го и без да оставиш следа или замърсяване, си тръгни по живо по здраво... 

През долното  езеро преминава реката. Горните две езерца  са образувани от страничен малък ледник, спускал се от върха на Гредаро, който бавно и лежерно, се е хлъзгал почти хоризонтално, за да образува горното дълго езеро. 

Между двете дълги езерца има красив моренен насип, превърнал се в дъхава поляна.

Накрая страничният ледник се е прибрал близо до Гредаро, но е образувал ни е оставил малкото дълбоко  езерце под него.

 Дивите лавини, бягащи по шеметният улей от върха,  понякога до лятото оставят в него острови от лед, фирн, пръст и начупени клекови клони. Това в средата му е такъв временен остров:

Следващият ден, през Вихрен и билото,

 пак се върнах на изворите на Бела река. Хванах потока и все по него

 В един момент, въпреки че беше краят  на юли, долината плътно бе затворена даже и под 2000 метра от лавините на Окаден. 

Вървеше се по плътен дебел фирнован сняг, 

докато стигнах до най-красивото и диво място през тези дни – вече в гората,  снегът дълбок над 10 метра, първо се стигна до един водопад 

След него фирнът стана още по дебел, реката не се чуваше под него :

вървя по дебелия покров, а гледам пред мен въздух, няма нищо ... оказах се на ръба на  страшна и отвесна, дълбока  пропаст, в която фирнът се сриваше от стотина метра и разбиваше в дъното й. Цялата долина беше отсечена, а дебелият сняг беше прикрил шума на голям водопад. Фотото се е изгубило , и това е повод пак да се отиде на това диво място.Такъв висок водопад в отвесни скали, другаде не съм видял в Пирин. Тези водопади никъде не са отбелязани на картите, нито съществуват снимки на тях, та това са "Тайните водопади" на Окаденска река.
Излазих много трудно скалите надолу близо до водопада , и отново се върнах покрай Бела река до изходното място .

Чудните езерца отново:

Събиците - Разложки суводол

 Рано една сутрин, ей ме куцукам по пътеката над х. Яворов. За да щадя левия крак, който ми е и водещ, правех малки миши стъпки с него. Съжалих още при първите стъпки, че не взех щеки. 

Пътеката достига след 40 мин. до място над гората , където реката за малко се показва-там улево през няколко сипея, се отива към Стъпалата /Събите / . 

Исках да го разгледам този феномен на природата, но не издалеч от пътеката, а сакат или не ...право през средата! Да се отъркам и ожуля в тия Пирински „заби“, та да ги запомня.... 

Големите Стъпала са 9, както ги изброих, но те се разделят на десетки красиви кули и кулички, като орлови гнезда,качени едно над друго, които се откриха при страничен поглед върху тях: 

Влизам през портата на улея.

 Той изглежда непристъпен, защото винаги е сниман странично. Няма снимка в интернет отпред на Стъпалата, за да се види действително какъв е улеят. 

Имах съмнения дали ще мога да го премина, но форумничката Меги е минавала от там. Скиори също са го спускали. Оказа се напълно равномерен, без особени трудности за преминаване улей, може би по-лесен от Рилските такива. 

Но е много страшен с надвисналите над него масивни мраморни стени.

 В улея все пак има много надвеси и малки пещери, които да служат при заслон от каменопад, който е единствената опасност в него. 

Изведнъж улеят зави рязко на 90 градуса, и после отново още един път на 90. Чудих се дълго време, това не е нормално за улей, остатък от ледниковият период, които улеи следват посоката надолу.

 По едно време ми светна, защо е така и как въобще са се образували „Събиците“. Още в началото на улея видях, че насипът в основата му е от зелен камък

 подобен на гранит, и само малък кулоар в него е от мрамор. В началото на улея преобладаваха отчупените големи мраморни блокове. 

по-нагоре, дъното е от дребин каминяк :

Непостижими, тези красавци ме поздравиха издалеч:

 

Бях си подготвил и ново алпийско оборудване, тънки работни ръкавици за 1 леф   , за някои по-трудни места през тези дни. 

Установих, че са непотребни, когато стане напечено, по -добре малко кръв по пръстите, а не да се изхлузиш от някоя хватка. 

Стъпалата са резултат не толкова от ледниковите процеси, които смятам че са само страничен фактор в образуването им. Уникалният си вид те дължат на тези пластове мека скала между мрамора

 която по-лесно се отнася надолу по склона от и сега действуващите процеси за мразово изветряне, това замръзване / стопяване в много дни от годината на водата в скалата, която я разрушава. Мраморът според много трудове за глациалните процеси не само в България, е много по-устойчив даже и от гранита на това влияние, тъй като не задържа вода в себе си. 
Горната част на тези пластове от зелен камък е вече отнесена и това е образувало върховете на Стъпалата, а в долната част процесът продължава. Някои улеи са по-малко развити, и то не в наклон характерен за ледников процес, а улеят се образува там където е меката скала. 
Улеят, избран от мен за преминаване, е най-дълбокият и с най-големи отвесни стени. От един надвес точно в средата му, капеше и вода 

В пълна и прохладна сянка, се изкачих до горната част на улея, където някой прясно е просякъл клека и се излиза на билото. 

Към слънцето ! Улеят е надолу:

Нагоре, през наклонена грапава скала, се излиза на билото:

И все по него

А това как се е получило, кажи бе Пирине   ? Голямо е ! 

Тук нещо ми се обърка, отсреща трябва да е Средоноса, а го няма.... Заблудил съм се, тъй като отдолу от х. Яворов се вижда, че вдясно от Стъпалата има само улей обрасъл с клек, а това си е цяла ледникова долина с много по-висок от Стъпалата рид от изток преди следващият истински Средонос на циркуса Баюви дупки. 

Там беше и най-ниско разположеният видян сняг на Пирин в тези дни, чак в горският пояс, остатък от голяма лавина. Тази стара ледникова долина е притиснала Стъпалата към бившият основен ледник идващ от посока запад , те са де факто нещо като Средонос на долината на Разложки суходол.Изкачих се все по билото до вр. Каменитица, 

която е образувана от 6 коти, всички мраморни , само най-високата от същият зелен камък.От изток е равно плато с трева, която е изсмукала всичката вода в тази суша и цветя няма , което изведнъж пропада в страховитите северозападни мраморни стени. 

Добих по-голяма увереност в ходенето, след като кракът не ми създаваше проблеми, и както апетитът идва с яденето..... що да не видя и това очарователно малко циркусче, задълбало се под главното било, между вр. Каменитица и вр. Разложки суходол .... Там са цветята сега, в тези пусти на глед сипеи: 

И тук имаме малко Средоносче, до което отидох. То се оказа най-върлият връх / не единична скала както има такива в Ушиците, от другият си край е голям връх/, която съм виждал на Пирин. Връхната му част скоро ще падне: 

До него започва страховит кулоар, но отпред пък е идеална площадка за лагеруване, с гледка към върховете.

 Голям ден, голяма красота се получи.