Трудно се стигна дотук. Едно изтощително изложение в чужбина, където се работеше от 6 до 22 часа, а в някои случаи до 3 сутринта. Транспортиране, сглобяване на щанд, миене по 3 пъти на мострите от мръсотията на траспорта, десетки административни проблеми в чужда държава, където няма физически контакт, за да получиш каквото и да е, даже паркинг - попълваш по интернет десетки графи, плащаш и имаш баркод за О.К. някаква услуга. Побърках се от пароли. Ток не можеш да получиш, боклук не можеш хвърлиш, без да попълниш програма. Хората от всичко правят пари, без даже да те виждат, всичко става през нета. И това още преди началото. После срещи с над 500 евпорейци - шваби, шляхти, маджари, скандинавци, инглизи, много власи, молдова, сърбе, - всичкото Европа, африканци / те се представиха като най-културни, но нямат пари /, латиноси, араби, канаки, малайци, китайци, монголка даже имаше, какви ли не. По средата ме тресна един вирус, ама така ме хвана - кръв течеше от гърлото ми, каква беше тая страшна работа...накрая си загубих гласа, а започва още по-тежката работа по разглобяване, комплектоване, опаковане обратно за България. Отново програмите, попълваш през пароли и получаваш О.К. Всеки ден започва с шофиране 1.5 часа и завършва с шофиране 1.5 часа по страшно напрегнати 5-лентови могистрали, а и шофьор съм на групата. Няма кой да ми помогне, за лекар и не помислям - стисках зъби, последните 3 дни залитам, но няма кой да ме отмени. Поел съм задачата и аз отговарям за изложението, защото знам как се прави и на мен е възложено. Имам 1-2 фигуранти около мен, но освен най-прости задачи, само ми пречат, и ще объркат нещата, ако решат да свършат нещо самостоятелно. Дават им се прости задачи - прави А или прави Б.
Как да е, прибрах се. Мислех за 24 май да съм при минзухарите, но след курс с антибиотици, още съм слаб, усещам се като парцал. Чак 2 дни преди следващите почивни дни ми просветна и тръгваме.
За да имаме силици и да се възстановяваме, за спане съм оборудвал комфортно задната част на автомобила, свалени седалки. Така и нося малка раница с багаж, не се мъкне всичко на гръб. Рано сутринта излизаме на Белмекен.
Оттам целта ни е Казана и Якорудските езера, по много приятният път по деривацията:
Обаче гризвам дървото...даже не едно, а няколко. Още отначалото на пътя ми направи впечатление колко много паднали дървета има. 5 км бяха идеално изрязани, после ..избутвах 1,2..10 дървета, така 2 км. И стигнах до място с паднали наведнъж 5-6 ели. Давам обратно. Айде обратно избутване на старите дървета, щото те жилави, корените им в земята и се върнали в старото положение. Другият участник не помага, не се е цанил за това, защото това е Дара :
Побелява вече Дарчето , изравнихме се по години - влиза в 10-тата си година тези дни, но още е с голяма енергия и хъс за ходене. няма да ставаме по-млади, ще правим, каквото можем...
Доста изтощен, след това избутване, решавам този ден да е в долината към вр. Белмекен. Много вода в потоците, едновременно дебели преспи и лято. Стигаме до тлъст поток, който кръстих Златия, защото целият е в слюден пясък, който блести:
Дара през такива потоци я взимам на ръце, щото е 30 см високо и може да го повлече течението.
Голям кеф, Швейцария ли ....?
След няколко км. лятна зеления, става по-зимно и реката изчезва и нагоре 2 км, до самото било, под снежно легло:
Излизаме на билото и малко по-надолу, да видим какво е от север. Там има по-малко сняг, защото навеите се падат от запад и хващат повече южните склонове
За по-интиресно, вървим на запад малко под билото и влизаме в една странична долина. Преспи по 5 метра дебели, дълги с километри:
На 100 метра надолу - изведнъж от зимата влизаш в лято, голям кеф:
Навсякъде потоци, вода, много свежа вода. Скриваме се на сянка да дремнем 2 часа в колата, че станахме в 4.30 сутринта.
Събуждам се и почвам да премислям, кво вадис, дъ ге, след като предварително нарочените за посещение, хубави близки места в Рила са блокирани, къде да се ходи...привечер поемам на път, няма да е близко...подкарвам каруцата през Белмекен, Юндола, по Места, та през Банско, стигаме Демяница. Добре, че е светло до 22 часа, пътят се оказа доста. Спим на комфортният дюшек, и сутринта правя табиет :
За Дарчето, наградка. Новото по пътя е, че навсякъде има хубави, нови мостове:
Хижа Демяница...там Дара се среща с едно свое другарче,с което се знаят от 7 години, добродушен голям ретривър, който я вижда от 200 метра, и с радостен лай се спуска да се поздравят и подушат. Забелязъл съм, че кучетата - тия добронамерени душици, с години не забравят нищо, знаят си се и мислят един за друг.
От хижата право нагоре има една малка пътечка, директно по Тодорин поток. Не я ли е минал някой от вас, много е загубил. Никъде не се вижда така ясно буйната пиринска вода - толкова буйна сега, че чак я ушещаш как бие през земята вътре в теб:
Диво място, където исполинските мури падат и бавно умират в буйната вода:
След последният водопад :
После езерото
Долината на Тодорка е разкошна, широка. Насреща са снежните северни склонове
А около нас са любимите на Дидо лилави, лилави полета:
Дарчето настръхва, аз не съм ги видял, още по-малко тя да ги е видяла, щото е на 30 см от земята. Но чува вибрациите и души по въздуха. И аз ги виждам най-накрая:
Достигаме на едно любимо място
Сещам се за далечната 1977 година, когато в 5 сутринта се изсипахме от теснолинейката в Банско, а непознатият мраморен Пирин пламтеше от изгрева. През Банско, пешачката по прашният мраморен път, дойдохме дотук. Имаше малко сняг, само шапката на малка Тодорка беше съвсем бяла.
Качихме я и се спуснахме на бегом по големите камъни към Вихрен. Нямахме умора и си мечтаехме на глас как ще отидем в Алпите и Хималаите - покрива на света. 45 години оттогава. Глупости. Това е покрива на света. На покрива на моят свят съм, смятам, че е по-красив от Хималаи, Алпи и други екзотики. Повече от това не ни трябва и оставаме на това прекрасно място, в едно дълго, дълго безвремие , и зареян в гледката, се събудих от мислите си в краят на деня :
Дара също си почива на припек, приятно хладно е, та му давам по "братски" полара си за постелка. Долче вита:
Така изглеждат минзухарените полета, те са над 2400 м.н.в. Няма още зеленина, само минзухар. Преди дни е било под снега.
Само 100 метра надолу е лято. Спускаме се по буйната река
до Бъндеришка поляна. Изнесохме се там на постоянно лагерче - колата служи за бивак. Така се носи само малка раница...малка, пак има доста багажец - дрехи и храна за мен. На Дара също се носят вещи, поводи, награди, едно кучешко якенце, ако застудее.
На следващият ден се очаква разваляне на времето следобяд, затова сме към близка цел : Валявица. Буйни води :
тиха вода на Тихаците :
и пак буйни води
Рила в рамка насреща
Един различен поглед към водата - малко под изтичането на Валявишкото езеро:
Тук минзухарите са малко, просто няма много поляни. Има само на едно място
Първото езеро задръстено от лед:
Намерението беше да се стигне до горното езеро, но пред него има доста стръмен снежен склон, около 200 метра ходене / вертикално е 70 / което без котки, ще е проблем. Хлъзгахме се още преди долното езеро, та избирахме по -равни участъци, на зиг-заг в снега.
Поседяхме, погледахме. В тази стръмна долина няма вятър и интересно, въпреки че наоколо беше 2 метра сняг, тук ни беше най-топло, през всички тези дни. Снежна жега се получи.
Връщане. Намирам симпатичен бръмбар, целият се е вцепенил, горкият.
Взимам го и го нося 500 метра до една топла поляна. Свестява се в шепата ми и плъпва по тревицата по живо, по здраво. Такива моменти са ми много хубави. Смятам, че една от най-отвратителните черти на българина е да руши и убива без нужда. Даже деца, тъпчат яростно гъби. Дали са отровни или не / тъпчат и ядливите / няма значение. И отровна да е, тя си има значение, защо я тъпчеш....Види змия - гони я да я убие. От малки стават скотове. Направили нещо хубаво - пейки, парк - първата му работа е да го разруши. Защо бе, простако, в къщи така ли рушиш и тъпчеш...Разбирам разумно да ловиш нещо да се наядеш...Тръгнал на лов да трепе животни за кеф.
Стига , че в България повечето неща са негативни.
Най-красиво място запомних, изтокът на Валявишкото.
Надолу ни валя няколко пъти дъждец, а като се прибрахме в колата, точно в 18 заваля проливно, както го прогнозираха по Метеоблу.
Акцентите от тези три дни, които ми остават в съзнанието:
Рила, изтокът на буйният поток след 2 км в снежният овраг
Златният поток :
Пирин, Тодорин поток
Типицки води
Демянишка вода
Полежанска вода 
воден свят, буйна вода. Мятаме се привечер в каруцата и се дотъркаляхме до нова, последна долина. Утре е последният ден - който може да спори с Тодориният ден, кой беше по-хубав...
Тук е интересно едно образувание - сцепен голям камък, точно през средата на който е намерила път Бъндерица
Тук нямаше много минзухар, само една туфа колкото за снимка, но пък с лични върхове:
Оттокът на Бъндеришка езеро, по който минава пътеката за Муратово.
Излизаме на Муратово. Идеалната минзухарова тераса - само на едно място, но пък какво!
Курдисваме до изворът в западният край на езерото на цялоследобеден айляк
През час правим боси расодки по косата на езерото
Потокът кротко шуми, гони лоши мисли, времето стана безкрайно - имах чувството, че от няколко години сме на това място... пълна пиринизация
Акценти на водата:
Тодорин поток. Даже да си съвсем близо, усеша се как неравномерно бие и пулсира в скалата, преминавайки през пролома:
Тодорини улуци
