Забравените Богове

       През годините се чудех, защо толкова ме влече тази най-дива, самотна част на Пирин. Леко приличаме ли си, по дивотията и нуждата човек да е сам понякога...Има нещо духовно, нещо силно първично в това  точно място....дали е истина, не знам, но този ден открих, защо поне за мен  се оказа така.
       Козята пътека се провира през невероятни места, за да ме изведе в циркуса под Кончето:

      Хоп! - среща  със  симпатична госпожа:

       Пътеката на много места има сривове, дамите са буйни и скокливи и не се съобразяват с човешката логика откъде трябва да минава пътеката:

    Този път решавам, за разлика от преди месец, да следвам друго, по-високо разклонение на козята пътека. То забива в много стръмният ръб на Източната стража. През един ситен и лесен за преминаване клек, който тук даже помага да се задържаш на големият наклон, пътят на козите е незабележим, по средата: 

    Бях се притеснил, щото напред нищо не се виждаше, а наклонът стана трудничък за странично ходене...дядо Саломон хапе камъка, ама все пак...Изведнъж отвесният скален ръб, който скрива вторият, среден циркус в тази  долина, този под Кончето, при достигането му изчезна. Надвисна над мен отвесната, 200 метрова стена на Източната стража на циркуса .Излизам  на нещо като широк равен портал - входът на циркуса, една много уединена  площадка под голям надвес:

     Добро място е, но само за почивка, защото е възможно най-северна сянка и сигурно в ъгъла слънце не огрява, а само там е безопасно от случайно падащи камъни. Ни тъща, ни данъчни както е думата зад океана, ни  жена могат да те открият в това тайно свърталище. Оттам вече се влиза в циркуса. За да разгледам от друг ъгъл Кутело, преминавам този път по ново трасе  в дясната  част на Големия процеп на Кутело. 

     Ей, всеки път установявам, че само на 50 метра в Пирин, нещата са изумително различни. Синоними за мен на Свободата, Скала и Атмосфера  са ми спътници :

      Тук не е никак лесно, но раничката е с нищожно тегло и не ме тегли в нищото:

    Поглед надолу, по новото трасе излизам на Процепа, надолу е неговата  първа третина. Това е и най-трудната част - началото му, освен оня Траверс на Боговете точно в средата на пропастта над снежника . По тия настръхнали скали вдясно на снимката беше първото изкачване:

     
     Сега преминах вляво по ръба на процепа, на горната снимка. Вътре в самият процеп не става за ходене, камъните са живи, както много сполучливо ги определя Иван Динков-Проклетиев, и с много остри ръбове. И да няма свличане, достатъчно е някой камик  да се обърне и те удари по кунките.

     Идеята ми беше оттам да отида на ледника под Кончето, но....си казах я пак да отида  до мястото на устата на Бога, който винаги е бил Перун, по името на планината...

      Бях си дал нещо като обещание, че дойда ли отново тук, значи съм здрав и още мога съм това, което искам да бъда...та ще принеса някакъв дар на Перун. Странно е мястото, тихо и толкова далече от суета, ламтеж за постигане на цели, за което преминаваш през съдби и насаждаш егоизъм. Богатството е тук, в този вълшебен, забравен ъгъл от леденото минало на Пирин...Сами излизат в главата ми имената на нашият  старобългарски Тангра... и Один, северният бог  нарочвам на баща ми, отдавна не е между живите,  в чужбина навсякъде го бъркаха, че е викинг ... Нямам нищо ценно, не съм се подготвял, то и няма нужда... важно е вътре какво изпитвам...ще оставя малко храна, тя ми е малко и нужна, затова ще се лиша от нея, пък после ще гладувам...

      Един път ми попадна библията и от интерес прочетох  няколко места в книгата...то е чужда, изкуствена работа....не е моят начин на разбиране на света. Нямам нищо против църквата, тя е постигнала  единственият път за спасението, оцеляването и обединението на българският народ през робството. Но никога  не е моята било моя вяра. Не съм религиозен, религията ми идва  неразбираема и схоластична. Но имам дълбоко в себе си една силна привързаност към Свободата, Природните стихии, Силата и Вечността и винаги съм ги отъждествявал като  Перун, Тангра и Один. Нашият народ,  и аз сме израсли от славяните, прабългарите и северняците, които са били били силни, когато са вярвали в своите Богове. Когато ги загърбват,  ни съсипват предателства, отрови и братоубийства...Даже и най-хубавите  и истински български  обичаи са от  тези варварски времена, не могат да ни присадят литургии, причастия и не знам какво си....

    Оставям за Перун, Тангра и Один, по малко за всеки....

     в знак на уважение, поздравявам ги заедно и поотделно, и ги каня да вземат от моя скромен дар. Луд ли съм или не, но си казваме и по една приказка, наум с тези богове:

      Рекоха Перун, Тангра, Один:

 „Благодарим ти страннико, че се отби и ни уважи с Вярата си. Благодарим ти и за даровете, които са скромни, но от сърце. Защото ние сме изоставени от народите си, които прегърнаха други богове...Не ги корим, такава е писано да бъде съдбата ни...Но ние бяхме сами тук....нашият народ сега са  само дивите кози. Ти ни даде малко от най- важната  за нас храна, духовната Вяра. Още има хора, за които ние сме живи и чрез тях и ние  живеем. Живей скромно, в разбирателство и уважение към света и себе си, доколкото можеш. Пожелай си прости неща, за които да ти помогнем.“

     Думам им аз, Ангел :

    „Мои Богове, Перун, Тангра, Один, открих Ви тук и радвам се на срещата ни. Голяма чест ми правите, че цените моето скромно идване и внесох искра за духа ви. Пожелавам Ви сила и вечност в този тих Олтар, където живеете. За хората на които държа и всички добронамерени хора, за мен,  пожелавам много години здраве, късмет, добруване и да се сбъднат добрите ни желания.“

     Отвътре ми дойде, че силата на момента е кратка и спонтанна, та трябва да се обърна и си отида от туй място. Боговете - гръмовержци са рязки и кратки в общуване, не търпят лигави псалми и дълги поклони. Отдалечих от Олтара. Изведнъж, точно на пътя  си виждам един розов пирински кристал....вземам го в ръка

    Толкова бях търсил кристали, и това ако не е знак от Перун... След няколко минути, един до друг като поставени от някой на една равна скала, още два кристала, този път бели...Тангра, Одине,  Вие ли ги сложихте на пътя ми....враните на Один ли бяха...

     Чудех се дали да ги взема, щото аз и да намеря кристал само го гледам, не искам да изнасям нещо без нужда от Пирин,  но Боговете казаха....вземи ги и да бъдат при теб, това е част от нас...другаде никъде  в околността, на километри не видях  и следа от кристали. Кажи после, че е случайност...или пратениците на Один - планинските врани, най-вероятно са донесли отнякъде лъскавите кристали.

     Обърнах се към Олтара и се изумих отново. Строго и грубо каменно  лице се открои в скалата, на него приличат великденските  колоси :

     Преди месец минах под него, без да подозирам, че го има. На всеки 50 метра, Пирин открива нещо различно от себе си...

     Първо се наложи слизане, после  изкачване до един  уединен връх, отделен от стената на Кутело, който е точно над Снежника. Бях набелязал мястото още преди години, дойде му времето.Много интересно и приятно място. Колкото трудно беше да се достигне върха му, толкова  отгоре пък за награда е равно като балкон,  и изнесено пред стената, та няма опасност някой падащ камък да те нацели. При преминаването ми през големият процеп преди месец, много внимавах да спирам само под надвеси, където има някаква защита. 

               От това връхле , се открива за различен поглед  във всички посоки:

     Нагоре е Големият процеп на Меру, не този дълбокият вляво, а гънката право нагоре вдясно към върха, където преди месец се мина:

       Снежника вече е със стопено снежно наметало и има  ясно видима долна, ледена и движеща се част:

       и горна акумулираща. Точно тук, слънцето се скри зад Кончето...

     От площадката, идеята беше да сляза директно в горната част на Снежника и да се разходя по него, но първо, имаше 50 метра доста стабилен отвес. И да сляза през него, краят на леда откъм Кутело се  оказа най-стръмен в сравнение с другата част на ледника, и не може да се премине без котки.

  Така че логичният път за връщане беше първо да се изкача   обратно през  Олтара на Боговете, който още беше в слънце. Тъй като бях се зарекъл на всяко посещение да ги уважа, второто даруване и добрите пожелания се осъществиха отново, само час – два след първите такива...

  

     Планински врани, вестителите на Один, вече бяха му занесли от  първите дарове, но някак си  чисто и много подредено го бяха направили. Напуснах Олтара на Боговете с  пожелание да   идвам на поклонение при него всяка година. Той последен изпрати слънцето от долината...

  

    

    После се запътих  по виа диагоналис, пак нов път за мен , директно под снежника и циркуса. Наслаждавах се на снежните преспи и  челните морени, разхвърляни на различни места от последните ръкави на леда преди стотици години.

   След няколко километра, достигнах до моята площадчица на насрещният склон на долината, под Западната стража. До настъпването на тъмнината, се гледахме с Пиринските Богове и техният Олтар, които бяха точно насреща. Точно в средата са  на Големия процеп, точно в центъра на Пиринското Меру. Доскоро, те бяха скрити в масата на скалата, докато случайно / или не / се открихме.

    В настъпваща мраморна нощ, във въздуха витаеха оживелите духове на древните времена...Първични, истински и силни, Боговете са тук .... това е същината им - вечните сили на камъка, снега, въздуха и слънцето, с които властват над този техен последен, скрит свят...