Ропалица 2022

    Миналата година, остана недовършена една идея - Ропалица  http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=152134#152134  И ето ни  тук една сутрин, година по-късно. Мога да поема това предизвикателство - а с други не става така. Преди 2 години застанах отново под източната  стена на Бански суходол. По пътят до тази  стена, който е през трудни участъци - най-вече  улеят на Котешки чал,  усетих, че нещо вече не е наред. Няма го вече този моментален рефлекс, като ходенето по въже, който трябва да го имаш  поне 10 пъти при токова изкачване без въже - моментално да вкараш противотежест, за да запазиш равновесие при някое приплъзване. С голяма раница е още по-трудно. На тази стена, всяка грешка те води надолу в нищото...помислих, помислих, пък си казах - няма да стане. Каквото е било, няма да го бъде повече. Обърнах гръб и се прибрах по обиколният път. Може би е по-важно да можеш да спреш, когато трябва, отколкото да ...

   И отново по меките пътеки на Рила. Отбиваме се в кантона да подаря едно огромно стъкло домашна ракия на стопаните му, които миналата година ми помогнаха със закъсалият автомобил. 

 Дарчето е вече на години, опитвам се да се съобразявам се с нея. Но видили ли, че се подготвя раницата в София, разбира, че ще се ходи някъде и радостта му е голяма.   Денят е много горещ, и я плискам час по час с вода:

Хубавото в тази долина е, че гранитът не е почернял от лишеи като на Мусала, а е бял, като пиринският:

Водопадът е само бледа сянка на същият при пълноводие, но пак е много красив

Предишното лято ме измъчи раницата 55+10 Салева, която е с черен гръб / като я купувах други нямаше / , който се нагрява като фурна, а и няма проветрение. Досега не бях пробвал дали другата раница Лове 45+10 ще може да събере багажа - палатка, шалте. Дара също има багажче - допълнителни 2 кг - заради нея взимам двоен спален чувал с тегло 2.1 кг /не търпи да спи отделно в планината хайванчето/ , храна. 

   Ловето глътна всичко, като куцо пиле - домат. Даже остана място. Хем раницата е 0.5 кг по-лека от Салевата, хем има и проветрение на гърба. В тези жеги е несравнимо по-комфорно:

Долината е много проветрива, няма комари и мухи, които тормозят на облаци в дълбоките северни гористи долини на Манастирските езера или Ретиже. В тази южна долина няма прагове, ледникът навремето се е стопил наведнъж и изкачването е много равномерно 

 Култово място:

Целта ни беше един лабиринт високо в долината, хаос от моренни хълмчета под билото на Юрушки чал - Песоклива вапа. Те остават от оттеглянето на последните малки ледници, точно под върховете. Предчувствах, че мястото ще е чудесно, както се и оказа:

Извори на много места

4 разхвърляни езерца

Обаче, появиха се малко комари и мухи. Те особено тормозят Дарчето, като налитат да го хапят по носа.  Изкачихме се още по-високо, където видяхме мястото за нощувка - една проветрива долина точно под билото, където комари нямаше

В краят на деня, ни изненадаха любители на свободата, които се рееха цял час точно над нас

Източна Рила, от това чудесно място

Сутринта  рано, по тази скрита долинка, изкачваме билото на Рила и посрещаме рилски джулай :

Поглед към Мусала:

Към  Пирин имаше мътилка, видимост нямаше добра

Обратно надолу по зелените полянки

По пътят ни надолу, влизаме в тази част на скритата долинка, която не се виждаше вчера. Там се оказа най-красивото езеро:

По поточето, излизащо от това езеро :

Излязохме  отново в основната долина на Ропалица

Доста бързо достигнахме до каскадният път, което мислехме да стане за цял  един ден, и съм 13 часа поехме към долината на Якорудските езера. Там е доста неприятно, чалгаджиите  със скари са цели сюрии. Измъкваме се веднага нагоре. Досега съм минавал само по билото на Рила, тази долина е много просторна, равна  като плато:

Неусетно се достигат езерата:

Но нагоре ядохме голямо дърво. Такъв каниняк и на Пирин няма. То едно че стръмно, а по-лошото е, че пирамидки за насочване  има във всички посоки, от които само една е що-годе вярна. Дара се измъчи, аз с раницата също. Едвам издеянихме тия сипеи, не можем да почиваме постоянно ни нападат мухи и комари. Чак на билото ни оставиха.

Привлече ни едно място с огромна пряспа, дебела 5-6 метра 

Курдисахме се до това езерце, обаче пак се появиха отнякъде комари и мухи. Та се изтъпанихме на самото било, там по се търпяха, но пак има. Затова извадих чувала, да е удобно за рягане, и се закрихме презглава с покривалото, защото Дара много я хапят мухите, и то по носа. 

По едно време съм заспал, доста умора се натрупа, но  нещо леко зачука по покривалото. Отвивам - капки дъжд, на небето лека пелена, но се вижда и слънцето. 20.00 часа. Отзад обаче, на 20-30 км зад тази пелена, застанали неподвижно една маса дебели километри  нагоре облаци. Мамка му и късмет, а го даваха по всички прогнози, че няма да има и капка дъжд тези дни по Рила. Другият ден щяхме да ходим към Канарата - Синьото езеро, и оттам да се приберем на 4-тият ден. Обаче .... навързвам детайлите. Мухи и комари хапат, като на дъжд. Хич няма да мога и да мигна, с тези надвиснали облаци, като знам каква гръмотевична буря  преживяхме миналото лято в подобна ситуация. По тия камъни над Якорудските езера,  в тъмното, няма да можем да слезем към Трещеник. И по едно време, баста викам си, за 10 минути натъпках раницата и отпрашихме обратно надолу. По светло се свлекохме бързо по камъняка, а беше ми излязла една болка в глезена, ама мина. Като е зор...към 10 чаза бяхме до колата. Е точно се качихме и засветка и загърмя точно по билото на Рила, където бяхме преди няколко часа. Шибаното е, че пътя към Якоруда не съм го минавал никога, а табели други такива няма, там разклонения бол. Навигацията не работи. И обратно по целият Каскаден път. През 10 минути светкания над нас, гръмове не се чуваха вече, там билото е далече. По този път обаче не може да се кара с повече от 15-20 км в час, като бързаш, ще останеш без гуми и джанти. Глобата беше една срязана гума. Има едно много шибано място преди Казанската река, цялото е с отвесни скали и от двете страни, а е поне километър много опасно.  Гледам как се навъртат километрите бавно, дано бурята и дъждът не ме стигнат точно там. Издеянихме го, пътят в тъмницата ми се стори безкраен, час и половина. Някой заек току прибяга  пред колата. Язовиро Белмекен, оттам надолу към Сестримо. Тъмница пустота. Над Рила светкаше постоянно, чак до прибиранетото ни по магистралата. 4 часа постоянно гръмотевици. Спасихме се поне от бурята. 

-----------------------------------------------------------------------------------Въпреки малкото време, което благоволи да ни отдели Рила, отнесохме си лика на прекрасните рилски цветя. По скалите над Якорудските:

Рила .....

Вода и минзухари 2022

          

      Трудно се стигна дотук. Едно изтощително изложение в чужбина, където се работеше от 6 до 22 часа, а в някои случаи до 3 сутринта. Транспортиране, сглобяване на щанд, миене по 3 пъти на мострите от мръсотията на траспорта, десетки административни проблеми в чужда държава, където няма физически контакт, за да получиш каквото и да е, даже паркинг - попълваш  по интернет десетки  графи, плащаш и имаш баркод за О.К. някаква услуга. Побърках се от пароли. Ток не можеш да получиш,  боклук не можеш хвърлиш, без да попълниш програма. Хората от всичко  правят пари, без даже да те виждат, всичко става през нета. И това още преди началото. После срещи с над 500 евпорейци - шваби, шляхти, маджари, скандинавци, инглизи, много власи, молдова, сърбе, - всичкото Европа, африканци / те се представиха като най-културни, но нямат пари /, латиноси, араби, канаки, малайци, китайци, монголка даже имаше, какви ли не. По средата ме тресна един вирус, ама така ме хвана - кръв течеше от гърлото ми, каква беше тая страшна работа...накрая си загубих гласа, а започва още по-тежката  работа по разглобяване, комплектоване, опаковане обратно за България. Отново програмите, попълваш през пароли и получаваш О.К. Всеки ден започва с шофиране 1.5 часа и завършва с шофиране 1.5 часа по страшно напрегнати 5-лентови могистрали, а и шофьор съм на групата. Няма кой да ми помогне, за лекар и не помислям - стисках зъби, последните 3 дни залитам, но няма кой да ме отмени. Поел съм задачата и аз отговарям за изложението, защото знам как се прави и на мен е възложено. Имам 1-2 фигуранти около мен, но освен най-прости задачи, само  ми пречат, и ще объркат нещата, ако решат да свършат нещо самостоятелно. Дават им се прости задачи -  прави А или прави Б.
      Как да е, прибрах се. Мислех за 24 май да съм  при минзухарите, но след курс с антибиотици, още съм слаб, усещам се като парцал. Чак 2 дни преди следващите почивни дни ми просветна и тръгваме. 
      За да имаме силици и да се възстановяваме, за спане съм оборудвал комфортно задната част на автомобила, свалени седалки. Така и нося малка раница с багаж, не се мъкне всичко на гръб. Рано сутринта излизаме на Белмекен.

     Оттам целта ни е Казана и Якорудските езера, по много приятният път по деривацията:

      Обаче гризвам дървото...даже не едно, а няколко. Още отначалото на пътя ми направи впечатление колко много паднали дървета има. 5 км бяха идеално изрязани, после ..избутвах 1,2..10 дървета, така 2 км. И стигнах до място с паднали наведнъж 5-6 ели. Давам обратно. Айде обратно избутване на старите дървета, щото те жилави, корените им в земята и се върнали в старото положение. Другият участник не помага, не се е цанил за това, защото това е Дара :

      Побелява вече Дарчето , изравнихме се по години - влиза в 10-тата си година  тези дни, но още е с голяма енергия и хъс за ходене. няма да ставаме по-млади, ще правим, каквото можем... 
       Доста изтощен, след това избутване, решавам този ден да е в долината към вр. Белмекен. Много вода в потоците, едновременно  дебели преспи и лято. Стигаме до тлъст поток, който кръстих Златия, защото целият е  в слюден пясък, който блести: 

          Дара през такива потоци я взимам на ръце, щото е 30 см високо и може да го повлече течението.  
Голям кеф, Швейцария ли ....?

      След няколко км. лятна зеления, става по-зимно и реката изчезва и нагоре 2 км, до самото било, под снежно легло:

           Излизаме на билото и малко по-надолу, да видим какво е от север. Там има по-малко сняг, защото навеите се падат от запад и хващат повече южните склонове

         За по-интиресно, вървим на запад малко под билото и влизаме в една странична долина. Преспи по 5 метра дебели, дълги с километри:

      На 100 метра надолу - изведнъж от зимата влизаш в лято, голям кеф:

     Навсякъде потоци, вода, много свежа вода. Скриваме се на сянка да дремнем 2 часа в колата, че станахме в 4.30 сутринта. 

        Събуждам се и почвам да премислям, кво вадис, дъ ге, след като предварително нарочените за посещение, хубави близки места в  Рила са блокирани, къде да се ходи...привечер поемам на път, няма да е близко...подкарвам каруцата през Белмекен, Юндола, по Места, та през Банско, стигаме Демяница. Добре, че е светло до 22 часа, пътят се оказа доста. Спим на комфортният дюшек, и сутринта правя табиет : 

       За Дарчето, наградка. Новото по пътя е, че навсякъде има хубави, нови мостове:

    

   Хижа Демяница...там Дара се среща с едно свое другарче,с което се знаят от 7 години, добродушен голям ретривър, който я вижда от 200 метра,  и с радостен лай се спуска да се поздравят и подушат. Забелязъл съм, че кучетата - тия добронамерени душици, с години не забравят нищо, знаят си се и мислят един за друг. 

       От хижата право нагоре има една малка пътечка, директно по Тодорин поток. Не я ли е минал някой от вас, много е загубил. Никъде не се вижда така ясно буйната пиринска вода - толкова буйна сега, че чак я ушещаш как бие през земята вътре в теб: 

Диво място, където исполинските мури падат и бавно умират в буйната вода:

         След последният водопад :

изведнъж проломът изчезва и направо стъпваш на зелената поляна на Тихаците

После езерото

Долината на Тодорка е разкошна, широка. Насреща са снежните северни  склонове 

     А около нас са любимите на  Дидо лилави, лилави полета:

Дарчето настръхва, аз не съм ги видял, още по-малко тя да ги е видяла, щото е на 30 см от земята. Но чува вибрациите и души по въздуха. И аз ги виждам най-накрая:

Достигаме на едно любимо място

                   Сещам се за далечната 1977 година, когато в 5 сутринта се изсипахме от теснолинейката в Банско, а непознатият мраморен Пирин пламтеше от изгрева. През Банско, пешачката по прашният мраморен път, дойдохме дотук. Имаше малко сняг, само шапката на малка Тодорка беше съвсем бяла.  

 Качихме я и се спуснахме на бегом  по големите камъни към Вихрен. Нямахме умора и си мечтаехме на глас  как ще отидем в Алпите и Хималаите - покрива на света. 45 години оттогава. Глупости. Това е покрива на света. На покрива на моят свят  съм, смятам, че е по-красив от Хималаи, Алпи и други екзотики. Повече от това не ни трябва и оставаме на това прекрасно място, в едно   дълго, дълго безвремие , и зареян в гледката, се събудих от мислите си в краят на деня :

Дара също си почива на припек, приятно хладно е, та му давам по "братски" полара си за постелка. Долче вита:

Така изглеждат минзухарените полета, те са над 2400 м.н.в. Няма още зеленина, само минзухар. Преди дни е било под снега. 

Само 100 метра надолу е лято. Спускаме се по буйната река

до Бъндеришка поляна. Изнесохме се там на постоянно лагерче - колата служи за бивак. Така се носи само малка раница...малка, пак има доста багажец - дрехи и храна за мен. На  Дара също се носят вещи, поводи, награди, едно кучешко якенце, ако застудее. 

На следващият ден се очаква разваляне на времето следобяд, затова сме към близка цел : Валявица.  Буйни води :

тиха вода на Тихаците :

 и пак буйни води

Рила в рамка насреща

Един различен поглед към водата - малко под изтичането на Валявишкото езеро: 

Тук минзухарите са малко, просто няма много поляни. Има само на едно място

Тръгваме нагоре към езерата под Дженгал / Момин двор. Дара води през снежни полета, нагоре са само скали и сняг 

Първото езеро задръстено от лед: 

Снежно-ледено - водно :

Намерението беше да се стигне до горното езеро, но пред него има доста стръмен снежен склон, около 200 метра ходене / вертикално е 70 /  което без котки, ще е проблем. Хлъзгахме се още преди долното езеро, та избирахме по -равни участъци, на зиг-заг в снега.

Поседяхме, погледахме. В тази стръмна долина няма вятър и интересно, въпреки че наоколо беше 2 метра сняг, тук ни беше най-топло, през всички тези дни. Снежна жега се получи. 

Връщане. Намирам симпатичен бръмбар, целият се е вцепенил, горкият.

 Взимам го и го нося 500 метра до една топла поляна. Свестява се в шепата ми и плъпва по тревицата по живо, по здраво. Такива моменти са ми много хубави. Смятам, че една от най-отвратителните черти на българина е да руши и убива без нужда. Даже деца, тъпчат яростно  гъби. Дали са отровни или не / тъпчат и ядливите / няма значение. И отровна да е, тя си има значение, защо я тъпчеш....Види змия - гони я да я убие. От малки стават скотове. Направили нещо хубаво - пейки, парк - първата му работа е да го разруши. Защо бе, простако, в къщи така ли рушиш и тъпчеш...Разбирам разумно да ловиш нещо да се наядеш...Тръгнал на лов да трепе животни за кеф.

Стига , че в България повечето неща са негативни. 

Най-красиво  място запомних, изтокът на Валявишкото. 

Надолу ни валя няколко пъти дъждец, а като се прибрахме в колата, точно в 18 заваля проливно, както го прогнозираха по Метеоблу.

Акцентите от тези три дни, които ми остават в съзнанието:

Рила, изтокът на буйният поток след 2 км в снежният овраг 

Златният поток :

Пирин, Тодорин поток 

Типицки води

Демянишка вода 

Полежанска вода 

 воден свят, буйна вода. Мятаме се привечер в каруцата и се дотъркаляхме до нова, последна долина. Утре е последният ден - който може да спори с Тодориният ден, кой беше по-хубав...

         Тук е интересно едно образувание - сцепен голям камък, точно през средата на който е намерила път Бъндерица 

Тук нямаше много минзухар, само една туфа колкото за снимка, но пък с лични върхове:

Оттокът на Бъндеришка езеро, по който минава пътеката за Муратово. 

Буйната вода е красива, но плащаме постоянно данък  цена за красотата й. Такива бродове минаваме по 5-6 на ден с Дара. То е 30 см високо и няма как да ги мине само, водата го повлича по течението. Взимам го на ръце, но пушината се извива на всички страни, дърпа се, забива нокти. Не мога да минавам по камъните, ще се хлъзна и пребия, а избирам по-дълбоки, но равни места с видимо дъно, където пресичаме. Вода до коляно, влиза в обувките отгоре . Отделно има и мочурливи участъци. Решението - всеки ден по един чифт обувки за смяна, които чакат в колата. Със съхнене не става, не могат да изсъхнат за 1 нощ. 

Излизаме на Муратово. Идеалната минзухарова тераса - само на едно място, но пък какво!

Курдисваме до изворът в западният край на езерото на цялоследобеден айляк

През час правим боси  расодки по косата на езерото 

Потокът кротко шуми, гони лоши мисли, времето стана безкрайно - имах чувството, че от няколко години сме на това място... пълна пиринизация 

Акценти на водата:

Тодорин поток. Даже да си съвсем близо, усеша се как неравномерно  бие и пулсира в скалата, преминавайки през пролома:

                          Тодорини улуци