18.07.2018 г.

Юлски Пирин

          Толкова е свеж Пирин, след обилните валежи. Намери се слънчева пролука / сполука в облачните дни, и ето ме на път към Джамджията.Свежо, свежо....цветята са чудни:







     Изпречи се първата стръмнина, нищо страшно няма, що се плашат хората толкова от тоя маршрут....


       Долу под скалния ръб, има и подсичаща пътека. Но ще мина по самия ръб, да видя готов ли съм за трудностите , което ще ме срещнат през  следващите дни. Най - отгоре, виждаш и преминаваш през чудни форми на скалите:

    Показаха се свенливо и първите за сезона еделвайси. 

     Колко ли време още  ще оцелеят..... търгашите на спортни забавления са  окепазили  и това място.

    Все по скалният венец, достигам до връхната му кота, която обикновено се подсича ниско долу:
     От тази скална кула, след  слизане до ясно изразено понижение на билото, като че ли пътят е само към вр.Вихрен...дали?!
       Хвърлям се вдясно и надолу...Минавал съм го, но сега е различно. Валяло е много и сипеите са много ронливи и неустойчиви....затова завивам към стената, по-точно краят на Голямото Стенище на Вихрен - Триъгълника. Първо има един снежен улей, който ще кажеш нищо особено...Като се набиеш в него и стигнеш да средата му, виждаш че надолу едно подхлъзване ще е смъртоносно :
Отгоре пък, ако изчатка некой камик : 
Затова каска, и едни полу-котки, които не са кой-знае какво, но с повече внимание и бавно копане на стъпки, се преминава. Ужасно е копането на стъпки без ледокоп,  с обувки - тялото  остава само на задния крак, който не може да е неподвижен, а прикляква в унисон с ритането на копаещия крак, трябва да се сгъва  постоянно, по 10 пъти на стъпка ....Прибавяме и раницата, 12 кг с всичко в нея... и след 10 стъпки, съм се запъхтял яко....как да е, издържа се. 
    След снежният улей, продължавам по насечената надолу стена, която за сметка на това е изградена от масивни блокове.
   Разходка по Снежника, където не съм сам - козите са навсекъде, секогаш....Една снимка извън тривиалното - процепите в горната му част :
И една обща :
Стражите, надничат весело :
И тука стигам до целта на цялото това упражнение. Беше един слънчев, хубав ден на юли , май че 2006 година. След дълбок сняг на Пирина през зимата, спретнах едно катерене, ама се оказа жестоко катерене, през цялата лавина Палашица, ча от началото и...грешка, започвам следобяд ....коприва, адска жега, нагоре направо каталясване....Палашица е безкрайна. С последни сили стигнах на една малка седловина, под Кутело. Там чудо - една пряспа се проточила от върха, та ча 500 метра надолу, от нея тече чуден поток и се излива в една пещера....страхотни цветя на полянката, свежо утро и големи гледки....това беше целта ми. Викам си тая година  снегът е доста, може да се повтори, времето е същото...и от заслон Казана, бавно, с тежката раница, излизам на тази малка ледникова долинка, най-високата в Пирин след тези от двете страни на Полежан. То е зачатък на долина, циркуса не се е развил достатъчно.           Ето я , но снегът вече се е почти стопил, но  няма поток...Едва ли всичко пак ще се повтори, сега сме други, други сме били, пее песента :  
   Но на мястото на потока,  израсла дебела, буйна трева за полягване, малка компенсацийка. Курдисвам чувала и покривалото, без палатка....на 2600 м.н.в. тази вечер е  страшен студ, че и вятър...Времето е преобладаващо, казваше един синоптик...
Насреща, ча до след  залеза, се бяхме вторачили ненаситно, Пирин, козите  и аз :





Тази малка, прекрасна долинка, закачена на 2600 м.н.в :
    Тежка нощ, изнежени сме от офисна работа, стрес...Целия схванат, неготов, както квалифицират жените човек, не изпълняващ техният сценарий в живота...да не сме готови, щото и температурите отидоха към нулата. Идва ми еретичната мисъл сутринта да се връщам...Ласкавото утро, отново долинката :
И щъкащите наоколо симпатяги, бавно ме разубеждават
Ще продължавам....раницата тежи като олово,  а отново няма и вода, щото мислех че ще хвана течащия поток в тази долинка. Та по стар навик, отново на сняг, от близките няколко преспи :

И си казвам леко - леко, яваш - яваш ще се катеря към Кутело. Насреща, красотите са преобладаващи:
 Отново, малката долинка, тоя път ще я снимам до отказ : 
Цветята в Мраморният дял са по-малки, с къси стебла, няма много почва  откъдето да порастат. Но са очарователни, постоянен спътник  : 

Надничам от билото  в долината на Кутело...големи преспи и там : 
     И така в притома, дрямка от монотонното бавно изкачване по склона....Тегаво, тегав кеф...нещо не ми е добре така, няма екшън,няма искра ....и  Пирин как ме чу, прас... отново поднесе изненада ! Това място съм го минавал толкова пъти, но малко по-надолу , или встрани  от билото. Сега августовският път от миналите години е един километров венец от фирн, който няма как да се премине с допотопните котки и без ледокоп. Но...Но!!! Изведнъж  от нищото изскочи един път на козите , който не съм подозирал че го има. Разсича стената в един естествен разлом. Не се вижда колко е стръмен този процеп, защото слънцето е право в него и няма сянка : 
Е....ЕЕЕ...Санчо салама, дръж лекото....баста лекото, ша са фърлям. Вижда се и козя пътечка, първо в пряспата, после и напред, която води до интересни места.
Влязох в процепа, страхотно место, отгоре е надвиснала огромна стена. Процепа има и надвесени тавани, да пазят от камици ако решат да падат  :
Надолу тоже сногсшибиращо :
Стигам пряспата с козите стъпки и се подготвям за преминаването й :
След лесното начало, пряспата стана по-стръмна. При пресичане на такива пряспи, не може да се ходи надолу, защото задният крак, който не бие стъпка в момента, трябва да се сгъва много, и като нищо ще се сгромолясам  по стръмният фирн. Даже и водоравно не става, а леко нагоре. Пряспата ми се стори безкрайна, че и стръмна стана пущината:
Каталясах, краката ми се схванаха. Срам не срам, викам си ще възсядам билото за почивка, и там ще мисля как да продължа :
Добре че бях с дебели наполеонки отдолу, та спасих от  вкочаняване карантията...Сетих се за вица за чиляка  на моста, дето си бил макарите с едно паве...и колко хубаво му било, като не уцелел .....Некъде се твърдеше че сняг можел да бъде само 30-40 градуса наклон. Де да беше така  .... Остър като нож ръб, от двете страни отвес, поне 80 градуса си е тука. Ако падна в процепа в сянката, надолу е поне 10 метра, така ще си остана там поне месец.... Но ръбът беше много стабилен и здрав, затова го избрах. И те така, на ръкавици изкарах 20-30 метра, педя по педя,  баш на Конче, та след това стана по-неотвесен фирна  и спъпих на котките отново. Краката беха починали и стигнах финала.
Вече се поуспокоих и поогледах. Отгоре, още един ред фирнов венец. Над него е скритият страничен рид  на Пирин, без име, но много красив :
    Вече воден от козята пътечка, стигам до краят на този сипей, и надничам в познатата долина под Кутелите. Там летният път го няма, всичко от върховете до долу е само фирн, тук-там едва прекъснат на 50-100 метра. Цели снежни язовири, долното  и второто фирнови полета  са почти слети:
Снежни простори , каменопади, лавинни потоци , Мер дю сняг, голяма работа! :
Козите се кефят и те : 
Нагоре към Кутелите, третото фирново петно, тоже огромно :
Между тях, останало едно - единствено местенце за преминаване, притиснато фирна,  от снимката отгоре , към пропастта , водеща до долните фирнови полета. Тук таме скали, тук там някоя стеничка :
Все покрай ръба на пропастта:
Но даже и малкта свободна от сняг площ, дава изобилно чудесните цветя. По билото не можеш види това :






 И стигнах до тоя лек тупик....Сега накъде ?

верно накъде ........пътища много, но ръбът на Кутело го бях минавал само в мъгла, а днес е чуден ден. Там ще е, но как да стигна ....нещо ми светна! Значи тонове дърти и юноши Батмани, сборная  советские разведки - блядъй и девкоблядки, железни жълти херкулеси високи кинта и половина, всичко туй го знаем как преминава по парапети на небостъргачи / небоскреби. Залепи изпотен гръб и с миши стъпки по парапета вперьод ....та един българин не може да премине ли през тая ферата!?   
Един поглед назад : 
Стигнах и до огромна отвесна  пещера, не се вижда дъното:
И скоро през един процеп, се провиде Снежника :
Целия ръб нагоре, е нацепен на места с големи процепи. В един момент, нещо ще се отцепи, и то хиляди тонове...революцията изяде бързо своите деца, Пирин ще изяде след много време,  своите върхове....
Ей го и Снежника:
В горната му част, интересни форми :
Ръбът, в идеално време и лек ветрец, е много приятен. Редуват се стръмни и по-равни участъци:
Нагоре :
     Вдясно , е малка част от оня километричен улей, който имах щастието да го премина целият миналата година, сега запълнен с повече снежец : 
Достига се на място, където стената на върха отгоре освен откъм Снежника / там ясно си е отвес / и от другата страна става стръмничка и се вбива в ръба - тъй нареченото " Място за лекуване на страх от пропасти " . Мастото е точно  две педи, на които се посядва и си гледкаш, хем се лекуваш без пари :
Круши тук не раздават, та пак подхващам нагоре. Насреща :
На другата страна :
Неусетно, се наближи и най-високата част:

В шеметните скали, красотата се е впила неистово. Всичко расте напред, като на балкон/е/. Няма еделвайси, но другото стига :  





 На върха на Кутело, едни чехи леко  се стряскат, като излизам от нищото откъм север, със съдрани гащи и яке както си му е реда, леко/ може и нелеко, ако се стигне до диагноза от оторизирани лица / изкрейзил трапер...Те идват чак от майната си / не филибейската лесна густо - майна, а ча пражката /  със самолет, за да видят Пирина. На другият ден па се засекохме. Насреща е Вихрен с много приятни облачета, но там е тълпа, та тръгвам от премката вдясно :


Този път решавам да не слизам по първият улей към Влахинска, а да карам водоравно, изглежда близо. Но ..1, 2 , 3 та чак 12 улея се преминаха. Никак не съжалявам, природата тук е непокътната :

На места се преминава през такива щекотливи места, които са ми любими, през пряспата и насреща в процепа :

Виждаш и интересна геология , ивици мрамор в шисти :


Или кристалчета, е не са од вида тип "най-добрият приятел на жената" , но за мен са си О.К. :


По едно време, абе нещо се променя в пейзажа, нещо ту се показва ту изчезва,  и виждам че една глава ту се подаде, ту се скрие, кериз си прави :


Долу е красотия, къде ще ги видиш тия неща по пътеката през Вихрен :


Та чак на 13 -тия овраг, се получи деректен излаз към 
целта :


Горната част, откъдето слязох беше бая стръмна, та каската си седи на главътъ, некое камъче се ще се намери да се сурне:


И изведнаж, се оказваш в приятната предзалезна прохлада на това чудно място. Как да се навреш в някаква хижа....не мога да разбера и да мъкнеш палатка и пак да се набуташ в опиканата хижна близост....някакъв стаден комплекс ли е, какво ли е ... ай донт ноу... разни хора, разни разбирания...аз не понимай.



Опънах дисагите до туй чисто като сълза поточе, което извира от дълбокото горно езеро :


и.....тиха Валхала.... с часове обикаляне на валхалата....


Сутринта е ....пиринска мамка му, няма друго какво по-хубаво да се каже :

Красивият свеж поток минава през тихаците Влахински :

Страхотна местност са тия тихаци, със стрелкащата се, играеща  рибка в тях:

Освен цветя, има и хубава зеления :

Къде се пръкна, та вирее и коприва на таз височина, 2500 м.н.в. :

Нависоко, класическата снимка на Влахинската долина, но в свежо зелено:

Долу бяха ора с палатки, които бързо се стегнаха и ме настигнаха. Бяха същите чехи от предният ден. Жените натоварени като катъри, чудно с по-голям багаж  от мъжете си, мъкнат дисаги и не гъкат. Били две сестри, ми казаха.  Ей такива жени ни требват, да опъват каиша, не модерните ни лигави цуцери! Пошпрехахме , после те поеха в някакво зверско темпо. Аз не бързам заникъде, кеф и гледки :

Надолу след превала, большая пряспа :

Класическото чешме до езерото:

Тука, па чехите се опънали. Викат фанали самолет от Чехско, за да дойдат. казвам им Пирин е болест,  която не прощава, винаги можеш да получиш пристъп на пиринска треска.


Тихака точно под езерото не требе да се подминава :

пий,  туй свежо пиринско.........