Cредонозо

В Разложкото поле тъй си го наричат – Средонозо. Една много фина мраморна гирлянда, различна от съседните ребра на мраморните циркуси, с многото си остри скали и изненадващи сривове на билото си.

 Мерак ми е отида и на мраморните връхлета в началото й, с накацалите на тях мури....

но всеки път Средонозо го започвам по един и същ начин:

Казахме вече, че първо се спи с върха , за да влезем напълно в калъпа на пиринските възприятия. Под него, има едно място, което е нагледно на поемата „ на Ирин Пирин тревата.....“ Тук склонът е обратен – южен, с мека,тънка и дълга, но гъста трева, лукс тип Хепи дрийм , лягаш  и на залез си гледкаш захода на деня и целият циркус и билото към Баюви дупки. 

Дотук звучи добре, но има и още – такъв контраст няма никъде другаде в мраморните пирински циркуси. Тия южни полянки завършват със стена, която не се вижда, защото е пълна от  дебела и дълга 150 метра  пряспа, събираща лавини чак от върха Баюв.

Таз пряспа, никога не съм я виждал стопена, скачам през нея и отивам за половин час до Белият извор, позволявам си да сложа едно име на таз безименна красота. 

По пътя, в богатото южно слънце / наклонът продължава да е обратен на северният циркус /срещаш всичката красота на пиринските цветя, които тук хем са много, хем се редуват поне 15 вида.

 На връщане, избирам друг по-скалист  път, за да видя още цветя, страдам от  floralis nenasitis, тежка форма на  нелечима цветна лакомия.

 Вече с прясна вода от извора, прас още  едно ледено фрапенце. А и жегата вече е такава, че като гледам врабчетата как пърхат в снега

 си викам аз не мога ли:

Кеф, жега и сняг, отпивам кафенце с мед и трия крачета в топлия снег /за тоя номер селски краци преди казваха: Що идваш в магазина за обувки, дипломатичести куфарчета продават отсреща !?/.

Те  тоа сценарий, не мога да изляза от него, повтарям го всяка година , ей така  еднообразно, проваля всякакви други планове. Не мога да го откажа, като стар тутунджия качака....

През цветни градини които ако си ги мерим , няма да стигне цял метър снимки,  поемам на север и  излизам на Средонозо

Скоро след това  започва участък с гладки наклонени плочи, който върви километър нагоре малко под билото му. 

Обувките гъвкаво хапят мрамора нагоре,

 докато стигна дълбок улей срязал билото.  Само от това място, се вижда третият доказан, но най-неизвестен вечен бял масивен снежник в Пирин,

 който е захранван от  много лавини и се е вкопал  под отвесната стена на  най-трудното връхле на Средонозо, 

  Оставих тежката раница под едни скали и по лют, но нетруден улей /почнаха да ми липсват/ се спуснах връз него:

Този снежник е интересен с това, че е на чомперек – моренният му праг е по дължина, защото лавините го бият странично, а не в предният му край, където и отидох:

Тука гледам, има празно място, я да скоча да видя   .... вътре започва пещера отначало снежна, после синкаво-ледена: 

Уредих се най-после със собствена къща, па макар и снежна

Което е една алегория, колко са преходни всички човешки щения и алчност, като прашинка във вечното време, като августовски сняг.....
За съжаление бях си оставил челника на билото, и не влязох нататък, където започва мрака. Не е опасно, леда е много стабилен отвътре. Слабото ми фото, не може да пресъздаде ни най-малко красивите палитри на фирна...Пещерата се виеше като змия, на снежника отгоре имаше повтарящо пътя й понижение и заключих, че е с дължина около 50-60 м. и завършва на това място в скалата: 

Не съм очаквал такова нящо – е не е като големите алпийски пещери, но си е наше, пиринско снежно пещерче.....Другия път ще си взема някаква сериозна светлина и ще отида и по-навътре. 

Върнах се на билото на Средонозо : 

Оттук започва последната част,  равномерна  и приятна

 Ташунко Сапа ако го дзърне би надал боен вик : WOW! Може и с кон да препускаш по него. Допреди 5-6 години, го минавах с тичане, сега карам по-кротко. Неусетно, право и диретисимно както викат на Ботушо значи, се излиза на върха Баюв.

Много лека стана задачата, та на места влизам в трудни отвеси, за да видя красивите еделвайси. 

После пак на Средонозо : почиваш и си гледкаш главното било, което започва да се показва

 Котешки чал

Каменитица

 и вечният сняг в троговите долини, които като легнали и вече примирени  змейове се вият надолу и заспиват в гората от мури...

Котешки работи

Преди да започне  този ден, посветен на мачките, в  хубавото утро, не мога да не отделя 1 час и да не посетя мраморното изворче в циркуса.

 То взима вода от една упорита пряспа  на източната стена на веригата върхове Баюви дупки, която, ако се стопява, това се случва само в късна есен. По пътят  до нея, се преминава през скални блокажи, редуващи се с тревни  ивици, осеяни с красиви цветя.

Тази година изворчето е много обрасло с водорасли

               за разлика от други години.

 Дали причината е, че  поради оскъдният  сняг не го е остъргала лавина, или високите температури.....Водата му пак  е много вкусна. Голяма наслада e да слушаш  шуртенето  на бистрата струя  и  да я проследиш стотина метра от пътя й в мрамора. Покрай водата, има много мъхове и друга тучна  зеления

Върнах се обратно, и вече по стръмни скални урви, се спуснах до огромен скален блок, остърган под прав ъгъл 

 Тук са се съединявали двете  разклонения на големият ледник - едното от Котешки чал, другото от Баюви дупки.Чиста, полирана  от леда скала, грамада  голяма колкото жилищен блок.

След това красиво място, навлизам в непозната земя. Наблизо е равна поляна, дом на диви кози. Днес хайванчетата ги няма, ако ги бях забелязал както друга година,  нямаше да ги безпокоя. Сега използувах липсата им, за разгледам техният дом.

  Оттук се започна изкачването.Наблизо е 
      
       стъпката  на  Гъливер ,  която  отдавна  исках

       да   зърна        отблизо.

 Импозантна е , на снимка се губи размера, но снегът в нея е колкото голям  тир. Голяма лавина, се спуска от склонът над нея и пълни. Колко надълбоко  достига....не се знае, но обикаляйки през десетки пещери в района, всички не свъшват с равно дъно, а задълбават много надолу в недрата на пранината. Тук бих вметнал, бай дъ уей, че изследователите на снежните преспи и ледничета в този дял на Пирин, са  търсили  най-старият фирн в този дял на планината  само във видимите големи снежници, което според мен е неправилно. Тези големи снежници са проточни формирования на лавини, които са подложени на техният натиск отгоре ежегодно.Старият фирн в тях, ако не се стопи в безснежна година, се изтласква напред от падащите лавини и тежестта на новият сняг. Завирайки се  докъдето мога  под дъното на снежника, в една временна пещера на един от трите големи бели снежника, разбрах че фирнът се топи и отдолу в основата си.

 Даже и така са установили възраст на фирна около стотина години на снежника на Вихрен. В заключение, аз бих търсил най-старият лед  на Пирина, в пещерите – няколко от тях поемат големи лавини, и масата лед и сняг в дъното им е защитена от топене и изместване. При  изследванията на пещерняци в тази част на планината, се намират и големи ледени форми. По-стар фирн от този на снежникът на Вихрен,  според мен има в  снежника под Кончето, който има много по - дълбоко  и чисто каменно легло  за разлика от чакъленото такова на  вихренският. Още по-стар лед би могло да има и  в заровените в мраморният чакъл три  безоотточни фирнови полета в ниската част на Бански суходол и Баюва дупка. Те са на равно място и потъналите им основи не  търпят натиска на лавините.

След стъпката на Гъливер, по един безкраен склон, без определена посока 

се започна изкачване към първият  висок връх на Котешки чал. Гледах да избягвам тревните  участъци, както и тези с трошляк.

По едно време хвърлих поглед и на  скритата  очарователна долина под Котешки чал, която преди беше пълна с диви кози...сега нямаше ни една.

Вече съм близо до събирането на двете разклонения  на билото

 ето ни, вече на  този  уникален, опънат като 
конец ръб 

ВладоФ е дал точни и недвусмислени  указания как се преминава  без проблеми Котешки чал, които започнах да изпълнявам:

1.Бръкнах си с двете ръце в джебовете :

2.Леко и ларж, може и със свирукане, /болният крак явно му е трябвало раздвижване, за да се пооправи/започнах разходка по ръба.  Въздушно красиво, билото в километри е равно като за разходка - да го наречем
 Големият Гредаро ?!

 Но най-красивото от Котешки чал  са гледките към северните стени на красавците насреща:

Утре ще мина по едно  от тези ребра....няма да е най-лесното, няма да е и това през което четите на И.Гърбев и Мартин са преминали. Останаха 2... гледайки едно проблемно  място, в главата ми излезе името  стъпката на Хилари .....

ще стане ли една малка, успешна стъпчица...без въже и свръзка, ще е  трудно изпълнимо.

Отпуснах се, а към средата на ръба вече излязоха места, които искат внимание, тъй като гледам винаги да съм по ръба и да не подсичам:

     













Вече в близост до главното било, се достига едно пропадане на ръба, от което може да се продължи  или направо  към билото, у десно – по козя пътека към Баюва дупка, или у лево . Тоя път улевих, и по наклонени скално-трошливи плочи,  напуснах Котешки чал .

 Стръмен склон излезе, започнах слизане към една характерна куличка в циркуса. Добре, но по едно време склона изчезна....отвес! 

Ща не ща, влязох в единственият възможен път надолу- кулоар, пълен с  едър трошляк.

Лош спомен имам от такива кулоари, точно насреща е най - кошмарият  такъв, който обаче е с наклон над 70 С, от който миналата година излязох на магия, без да стане сакатлък. 

 Все през  такъв трошляк преминах в дъга  горната част на циркуса, който изглежда лесен, но е много коварен за преминаване, тъй като се движи, а и изяжда бързо шевовете на обувките. За лош късмет, един голям камък ме издебна, завъртя се и  ме прасна и точно по болното място в глезена. Слънцето вече  се скри зад билото

  













      и на далавера,заредих снежна вода

за вечерта.

Излязох под характерната мраморна  куличка, и мислех да сляза по кулоара започващ от нея.

 Сигурно не повече от 10 души са минавали  оттук. Не бях 11-тия , защото  след 50 метра надолу  по него, кулоарът целият се оказа пълен със замръзнал, стръмен фирн. 

 Всяка загуба в Пирин се обръща на печалба

    – първо се качих на таз куличка по стръмната й 

   стеничка.  Пейзажът наоколо е впечатляващ.

Тук дойде и най-трудното за деня - слязох  по стената й, между двете й връхлета,  без да се връщам на трошляка.

Отдолу погледнат, това си беше лют двувръх , висок поне 150 метра. Върнах се обратно в циркуса  и продължих да спускам по основата  на Котешки чал все  надолу, наслаждавайки се на отвесните стени, които са скрити и не се виждат от билото му. Бичих  така до 2400 м.н.в., чак до мястото на долният постоянен  снежник , където се събират трите големи ръкава, образуващи циркуса Бански суходол.

Прекрасен ден се получи с  мраморните мачки, а спасението  дебнеше навсяекъде....