Гредаро с Влахински и Георгийски езера

 

        Вече много пъти, достигайки до седловината под Вихрен от север, подсичам го водоравно по един изразен скален откос

     Мястото не изглежда много обещаващо, но всъщност е много интересно  и има своята малка тайна. Това е нещо като въздушен коридор за преминаване на много птици. Долината на Влахинска е богата на растителност и вода, а оттам и на насекоми и мишоци. Много хищни малки соколи / може и ястреби да са, а и керкенези, знае ли човек /  непрекъснато трепкат във въздуха и току се спускат към тревистите склонове, за да сграбчат и отнесат на пилетата си  скромното препитание. Лястовиците кръжат на големи ята, както и планинските врани. Изведнъж всички  тези птици си плюха на .... крилата!? и се покриха, а пасящото наблизо стадо се скупчи......защо ли, се питах.....и видях нещо което от години не бях срещал. Царствен огромен орел с широки и бавни кръгове, огледа склоновете и стадото , и продължи към мраморният  дял. Само за тази среща, си заслужаваше това отклонение.

       През два големи улея,

   
с интиресен хоризонтален релеф на камъка :

 
преминах над  и под кулите на скалите

 

    и се спуснах към езерата. Там едни дълги предмети, които отдалеч приличаха на закотвени 5-6 лодки, се оказаха туфи езерни лютичета :

      До вечерта се мотах бос около езерата ., вадя торбичката с провизиите, която все ми се струваше много малка, я да видя какво има вътре....вадих, слагах обратно, пак вадих при приготвяне на багажа преди да потегля от града, оказа  се че повече съм вадил и до краят на това пиринско ходене имам само по 2 парчета сухар и 1 консерва риба  на  ден. Тюхках се малко, но и друг път се е случвало да остана без ранъ, та се поогледах  под клековете, където се намери и вечерята, която и дядо Иван Пустинник предполагам щеше да одобри:

 Привечер,пак не намерих точното място в часа на фотографа, то било от другата страна на езерото, но светлината вече беше малко:

  След леко ветровита  нощ, утрото  започна с мъгла. Лека –полека тя се вдигна

и навлязох стабилно в гранитният дял, по начина така както най - ми идва отвътре да го правя – през склонове от голи, стабилни скали:

до малките следледникови прагове под върховете, и оттам изкачването им.

      Това са девствени, красиви минидолинки, богати на цветя и вода. Наградата дойде бързо – огромна манатарка, 30 см. в  диаметър.

         

 Оставих я да си старее и пусне спорите си на спокойствие, много грозно е да видиш смачкани без причина гъби, каквито и да са - отровните също са дело на природата , тя си знае, че  има нужда от тях - обичат ги  тъщи, зълви, ученайки и др. подобни дзверове. Над нея, ме чакаха две пресни сомунки и една непозната червена гъба. 

 

  Червената я оставих за друг пат, а пресните две ги мушнах сурови на обяд - много беа вкусни.  Изкачих Гредаро по един от улеите  

           Улеят, по който се спускат големите лавини в малкото глибоко тевно езеро, е зловещ....лавините увличат и много пръст и растителност, и до краят на юли в езерото плуват ледено-фирнови салове с отломки отгоре си.

    Оттам по южният склон на Гредаро, на зиг –заг се спуснах до Георгийското езеро. Тишина и красота, пищни езерни лютичета са в разцвета си, радват се на краткият си живот, че идва люта  зима ...

Целта през следващите дни бе и да се изкача през едно класическо и много красиво обазувание на последните пирински ледници, предсмъртният им  вик и трайна следа от тях, преди да изчезнат , а именно реликните каменни ледници : https://www.google.bg/urlsa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwjehI7ThdXPAhVGvBoKHaE5AGwQFggaMAA&url=http%3A%2F%2Fwww.space.bas.bg%2FSES2011%2FR-10.pdf&usg=AFQjCNFIy6Tg_6tnyHEU3Dj6PspIvfACNA  . Тези ледници, не са съществували непременно на най-високите върхове.  Много красив и винаги гледам да го премина, е маршрутът , където преминаваш през много такива реликтови наслаги, с много контрасти – изведнъж от вълните от камък, излизаш на цветни поляни, езера, после отново скали , те  така три пъти се повтаря  – един път над Георгийските езера, втори път под Спанополски чукар, Трети път под Башлийца :

    Както се любувах на езерото, и си заваля проливен дъжд. Този път с гръмотевици. Тръгнах към превала на Георгийца. В кратък промеждутък, изгря и слънце и заблестяха мраморите насреща:

           Обръщам се назад, и що да видя, нямам думи просто :

 

   
          Такава малка и изразителна дъга, точно над езерото, какая  красата ! Но тук, когато излязох в кръглият последен моренен вал преди билото, загърмя много близо, приближаваше се точно към мен. Завих се с покривалото в една долчинка, а то задумка често чак земята почна да се тресе. Стиснах зъби и зачаках гръмотевиците, но в последният момент бурята се отклони към Вихрен.  Поуплаших се доста, бурята не стихваше, само  гръмотевиците не бяха точно отгоре, но си гърмеше  наоколо. Отказах се от първоначалният маршрут, а вече и мокър до кости,тръгнах да се спасявам обратно към долината на Бъндерица, като се върнах през Георгийските езера. Дъждът малко намаля, дотам че започнах да си бера и по малко печурки, които винаги се намират в тази долина. 

В последен опит да обърна ситуацията и да продължа, мокър до  всякъде , вместо към Муратов връх, изкачих отново Синанишкото било между два безименни върха 

 

               Но горе отново и навсякъде, гръмотевици от 2-3 места, и дъжд...

   

С голямо съжаление, че няма да стане този път възкачването към Спанополски и Башлийски шокар, се спуснах към долината на Бъндерица.
Снимките :  https://goo.gl/photos/jEpEoCxoKCk4YWf9A