Отново на ръба : дивата долина на Кутело и траверс на Черномогилски чал

       Мраморният Пирин не ме оставяше в мислите ми след августовското ходене из него, та си рекох  : Пирине, голям си,  страшен си,  ама и аз няма да те оставя на мира!  И отново  захапах мрамора , но този път откъм Вихрен.
         Поех първо към дивата долина на Кутело… Идеята бе без пътека да се изкача  по лавината Палашица, да достигна източната точка на Равни чал. Но този път съм го преминавал, а там в гората има много храсталак  и си е тежко провирането. Лавината на Палашица  за разлика от други подобни местности в Пирин, има  висока трева. Причина за това е може би факта, че не е била заледявана поради южното си изложение  през глациалният период преди Христа, и има образуван дебел хумусен слой. Тревата поляга есенно време и може би затова там се образуват  големи лавини . Сега за удобство на скиорите, в горната част е  инсталирано  звуково оръдие, което  събаря снега на порции. Тази трева е и много хлъзгава , независимо дали е суха или мокра, и ходенето е трудно през нея. Затова реших да отида до непознато, ново място. Спуснах се отстрани покрай Бъндеришка поляна по пистата за биатлон, до изоставеният лифт. Под и около него без пътека, се оказа доста добре за изкачване. Дискомфорт създаваше силната музика, която дънеше от огромна, но некачествена уредба от лифта. По едно време на половината от изкачването, стигнах до табели „Защитена зона Юнеско“ –какво Юнеско, какви зони, дъра – бъра и потвърждение на правилото, че в България повечето неща от природозащитата са само на хартия.

        Цялата долина на Бъндерица ехти от незнайно колко децибела, всички диви животни са  избягали от тук – и така чак до билото на Равни чал на над 2000 метра, музиката като че ли ставаше още по-силна от U – образната ледникова форма на долината. И това в обикновен ден, а представям си като има и концерти, които не са рядкост на Бъндеришка поляна. Няма кой едно замерване  на шума да направи, зелените са много заети с други работи явно. Но това е пътят на съсипване на Пирин – първо се прави автомобилен път, после не се развива  туризъм, а атракциони за  клиенти /тук няма  планинари, а просто клиенти/ където този тип клиент  е подложен на любимите му  мързеливи физически не усилия, а по-точно казано….участия – хвърляне във водни пъзалки, в батути, парашути, съпроводени с много кебапчета, бира, пушене и крясъци . Този вид панаирджийски туризъм е по-подходящ  за градовете  и съборите, защото всички тия шумни атракции, непрекъснато летящи парапланери, даже по едно време се започнаха силни гърмежи – и то не от пистата за биатлон, правопроцорционално  ликвидират възможността на дивите животни за съществуване. Нямаше никаква живинка чак до билото. Спирам с оплакванията, и без това няма организация или хоторизирани лица да обърнат някакво внимание, само констатирам какво е положението, да се знае.
      След  километри нагоре, преваляйки  билото на Равни чал, на обратният склон вече в Кутелската долина, бумтенето на музиката изчезна, уфффф-отдъхнах си, и се появиха много красивите пирински птици - това е една доста голяма и впечатлителна , срещнах  няколко от същите .

      Навлязох в тера инкогнита, като че ли   дива тилилейска мурова гора. Но не съвсем, в гората личаха два  стари коларски пътя  за извозване на трупи. Може би до 60-те години на миналия век е имало силен дърводобив и тук, тъй като на едно място даже имаше и ръждясващи останки от въжена линия  за извозване на трупите.

      Над  долината на Кутело  имаше  и безбройно много ята лястовици, в последните лъчи на лятото гонеха своите мушици…Природата тук е отдъхнала и  се е възстановила бързо,  много  е красиво с групите от  вековни  мури, които са се запазили.

  Гладът започна да се обажда, но  се въздържах,  попадайки на всеки 5 минути на разровена земя, която може да е от глигани, сърни, а може и баба Меца да е оставила белег че има ищах да ме навести. Ако помиришат  медец ще стане случка и най-малкото ще остана без папо, а тия мечоци имат много силно обоняние, както ми се е случвало да разбера няколко пати вече…

      Долината не е голяма и като излязох от горският пояс, се виждаже от край до край. Красота и тишина навсякъде, една запечатана картина на времето, само безбройните лястовици пърхаха на вечерното слънце. Старият коларският път, който следвах, излезе на широко място – първото стъпало в  циркуса на бившият ледник. Тук  изоставих този път, приличен на пътека, той върви отляво на долината гледайки към вр. Кутело, който извиси вече снага. Едно  защото  от тази страна на долината клекът  стана съмнително гъст, а и навлезе в скални участъци. Другото е че  аз може и да не знаете, но  имам панически страх от високото,  от пропасти и  скали. Поради това хванах другият, тревист  край на долината под Черна могила, изкачих ригела на втора голяма тераса, много високо - около 2200 метра,  са  последните красиви мури. Впоследствие се виждаше, че с малко преминаване на по 10 метра клек, има полуизоставена, може би стара овчарска пътека по протежение на цялата долина Кутело,  виеща под вр. Равни чал.

      Направих най-после почивка за хапване и пийване на водица. Набирах височина все от страната на Черна могила, и спонтанно реших да му направя един пълен  траверс на този връх, тъй като за пръв път имах възможността и честта  да го изкача. Затова обърнах ходенето  повече северна посока по широкият му тревист склон .

      Пресякох пътечката , отбелязана на картите, и излязох над последната станция на изоставеният лифт. Оттук – по билото му. Видях скритата северна страна на върха, която не се вижда нито от Банско, нито от билото – една огромна мраморна рана от трошляк, засипваща с каменопади и лавини долината под него.

       И се започнаха изненадите......на самият връх, който е един остър билен гребен-три вида мраморни образувания - мрамор на плочи, класически и нещо като течен мрамор . Много ми хареса плочестият, зидан вид на връхчетата и билото в първата част на траверса.

      После влязох в  участъци, напълно сравними с Кончето. Стръмни кулички , остри като бръсначи, без възможност за подсичане. Изискващи постояно изкачване и слизане по тях, а и на някои места с нестабилни камъняци и канари.

      Аз си карах все по ножа на гребена, нали си имам страх от височини, лекувам го като прилагам следният номер : като погледна от ляво:  Ле-леее,  ужас ! Хване ме шубето от пропастта, погледна веднага надясно: Мале, изправят ми се   косите ! . И те така, си се ударят двата вида страх   – ляво шубе и дясно шубе  и хоп – няма страх,  както думаше  пред голяма  аудитория  едно  голямо,  дебело дете на възраст около 400 месеца…

      В други  участъци, билото беше образувано от класически мраморни  ръбести блокове, но пак така остри, и разхвърляни от създателя  Перун в неосъзнатата красота на хаоса…а, не съм толко прост да ме хванете в неграмотност, хауса си е,  коренът на тази дума е от няколко века свързан с музиката хаус.  Такива думи, като натурален акт са си живи капани....Но  като спазваме добрите граматически практики, после лесно ни се удават и сложни термини като контаци, алумин, джилязу, часно....

     Мраморната красота ме спираше постоянно да я съзерцавам , отсреща е стената на най-дивите мраморни върхове от главното било, накъдето се бях запътил към баш ръба, който бях решил да премина…Ще стане ли ?....

     А най-интересното място, в което изведнъж попаднах, мрамора е като течен,  беше все едно и направен на кулички от този течен пясък, с който  като деца си играехме край морският бряг. Перуне, ти ли си игра с мрамора, признай си !

    Така неусетно,  зяпайки тези забележителни скални образувания, денят и  светлината се изнизаха

    Докато се бях заплеснал, небето  притъмняло и времето рязко се промени - изви буря, но без гръмотевици.

    Без никакво предизвестие, започна се със  слаб, после по-силен дъжд, та дойде на гости и  позабравената пиринска суграшицата, започна да реже като силна ракия,  хубаво и приятно по лицето. Билото след последната висока кота  пропадна съвсем в непроходими пропасти, та се принудих да свърна у лево. Започнах внимателно спускане,  с лице   към много стръмен  скален  склон, стъпка по стъпка и вече на челник.  Свинемонът, обруган и неразбран, трае си и работи : и на мокро е като с  вендузи на подметката, хапе мрамора и не трепва, не му пука, че е на мокра скала. На мокър мрамор държи отлично, на мокър  гранит е много по-слаб, но и там е в пъти по-добре от твърд вибрам.
Чак по тъмно, пътят през скалите ме събра с по- полегат улей, по който се предполата че е минала четата на И.Гърбев  и Мартин.

    Постепенно  преминах  в  по-равен терен  и по едно време  отново, както в началото на траверса, пресякох пътеката от седловината под вр. Кутело. Започнах да търся, но  няма и няма,  равно място поне половин аршин  за спане, цялата седловина си е стръмна отвсякъде, а ръбът й на вид не е много стръмен,  ама доближиш ли го виждаш, че пак няма ширина  повече от 2-3 педи, и то все камъняк.  На най-ниската част, освежаващата суграшица се съчета със студен и силен вятър - течение. Изтощен от дългият ден, раницата – 14 кг, с която се кривих и маймунджулосвах по водопадите  на Бъндерица сутринта, преминах целият превал –  навсякъде е  каменисто. Сетих се, че някъде наблизо предната година си отбелязах наличието на понори, които щяха да ми предоставят поне спасение от вятъра през нощта. Те са по-нависоко по склона на Кутело. Не знам дали светлината на челника помогна, но някак си попаднах на тях. Първият понор се оказа пропаст, вторият – зловеща и дълбока пещера, от която край ушите ми прелетяха прилепи, тръгнали на лов,   излизащи или влизащи, не усетих посоката, бързи са пущините….казах бррррр и излязох обратно. Най-после, насуграшен доволно, попаднах на търсените  ломски ямки в склона,  дълбоки по 1-2 метра, ама и те каменисти…. е, една ставаше, имаше точно един, да кажем с много уговорки, равен процеп между два камъка. Не че като легнах не усетих ръбове на много каминяци  по гърба си, някои от които един по един после изваждах, ама при липса на нещо по-добро, предложението  на хотелиера  Бай Кутел, беше доволно приемливо.

     Досега от движението не изпитах студ,  тъй като бурята ме изненада и до този момент не бях отварял раницата, в тъмното и по стръмнините навсякъде, нямаше и как да стане това.Но  при стоене на място, мокър с изключение на областта  под якето, се усещаше друго, нещо наподобяващо дзиндзикане, та  навлякох  да се стопля с всички налични дрехи, а те и не са много. Надух полустелката за спане,  вмъкнах я в бивак-чаршафа, и от умора, изкарах неопределено време в полувцепенение и покой….малко отклонение  от темата, тук да не си помислите, лошо ми е, гадно ми е,питам се: защо ли  се забих в тази пустош? Въобще, хора, аз не приемам да правя заключение : „Това изкачване ми беше неприятно“. Затова  съм в планината, по желание както казват,  и ми е приятно и готино постоянно, тук съм  на 100% отдаден и обсебен от нея – може да ми е трудно, весело, страшно, потно, студено, мокро, гръмотевично, жегаво , изтощено,болно, гневно или радостно, но винаги ми е кефско. Единствено продължителна  няколкодневна мъгла може да ме свали принудително от върховете. Това  планинско обсебване не желая да го деля с хижи, софри, тютюни и шлакардии. За мен Планината е жива,  като жив чиляк, с който си общуваме. В Планината  отвътре ми идва  спазвам аскетичен, спартански живот   и диво лагеруване  в пазвите й.  Така ми е  най-сладко, така както на друг са му сладки печеното агне, топлата соба в хижата и ока вино с тутун, което също е хубаво изживяване, не съм против него. Не стигнах дотам да  ползувам тракове, гепесе-та, гармини, пропуснах времето в което се е развило това. Разучавам незвестните   и предлолагаеми  места за преминаване  само по снимки. Рядко взимам някоя стара хартиена карта, даже и да се загубя за малко някъде в посоката или да се объркам тотално, пак е файда, не е напразно, ще видя нещо красиво и  непознато в нови места .То нашите планини са като една човешка длан, ша ръгна надолу  или нагоре с усмивка  и след 5-10 км ей го някое село, а стакана с отровата  на паниката и  мрънкането   в подобни случаи, ги оставям на другоскроени  хора. Дотук с отклонението защото ......
           Рязко ме удари и планинският глад, та се унищожиха  две консерви риба вместо една от оскъдните припаси ранъ, което сега не осъзнах, но щеше да има сногсшибателен резултат през следващите пирински дни. Но….засега  сите планинари сити, изпълнихме заръката на рекламата.

     След  апването  и този дълъг, богат на нови  впечитления,  слънчево – бурен ден, и умората ме унесе. След като от тъмно бях тръгнал с  шофиране  до изходна точка, изтощението след 16 часа на крак беше достигнало  до последната  максимална пиринска  степен. Което пак потвърди старото правило, че всяко зло е за добро –   престанах  обръщам внимание на  мокрите гащи и на  стихията, бушуваща на метър над мен, която със силата и  постоянството си, се обърна на  блага приспивна пиринска  песен….

Всички снимки тук :     https://goo.gl/photos/bui6rmYN85oXRqag9