Рано сутринта, на Доспат, и от там по пътя на деривацията. Целта е една долина, която е различна от другите наоколо и много ми хареса - Казана на Бяла Места. Цялото Пирин е насреща, много сняг, за разлика от Източна Рила
Мрамора свети, свети
Тази долина, за разлика от Белмекенските , е силно врязана в планината, защото ледникът е бил много мощен. Влизам по приятна пътека, вода, вода...
Пролетно-снежна вода....всеки сезон непреодолимо ме води по това време. Потоци и воден прах, зеленина, цветя...един танц на възраждащият се живот
Нагоре, с височината, потоците започват красиво да се разделят
Още по високо, надничат снежните преспи на Казана, на който е наречена цялата местност
Казана - ограден от 3 лични върха - Орта, Ченгене и Сиври чалове
Тук направих грешка - исках да видя р.Ибър, не бях досега. На билото, мислех че е веднага надолу - не е, 1-2 км на изток е. Тъжно, еднообразно, изровено място, реката сив,безцветен канал. Много по-добре щеше да е да продължа по Казана и да завъртя наобратно по платото под Орта с няколкото езера, както съм правил преди, и да се върна на реката отново по-ниско долу.
Върхах се на красивите, буйни потоци на Казана , с километри весели подскоци на кипящата вода.
Голям, хубав ден. Долината си прилича много с Ропалица. Това според мен са най-хубавите долини на Рила , но пред тях слагам Маринковица. Там са километри цветя, а такива меандри с цветни камъчета няма другаде . Трите най-добри, запазени долини с красиви потоци, проветриви и слънчеви, без комари, но само до 20 юни - след това са пълни с добичета. А аз продължавам в друга, класическа долина
Магията на Казана в циркуса
и реката надолу
Нещата се получават...и атетитът за ходене идва. Не е това, което беше, но хоризонтът ми е снижен. Преди 15 години тичах по Средонозо, преди 5 качвах стените на Мрамора. Сега образно е така : имам една ока вино. Мога да я изпия за час и да легна безпомощен и да се прибирам с подбити крака и стави. Това ми се случи тази зима на Черни връх. Казвам си лек път, и помъкнах 10 км цялата ски екипировка, раница ще ми откачи раменете, тежи 25 кила...горе на върха не мога да се наведа и сложа 1 час ските, всичко ми е схванато.
Затова сега пия на малки глътки, час по час от наличните си сили, почивам си, наслаждавам се на водата и красотите, без да бързам заникъде. Където стигна - догам ще съм, усетя ли, че преминавам ли границата на изхабяване за деня - спирам. Навреме съм на деривацията, и реших да не спя на нея, както беше начално планирано. Направи тръгвам към втората цел. И добре направих : първо по черният път на деривацията, се кара бавно - 15-20 км макс, че се кривят джанти и пукат гуми. А за целият ден видях само 1 кола. Час по него, после пътят до Банско е още 1.30 часа брутални завои. Точно на стъмване съм на параклиса на р. Демяница. Времето е приятно, тихо, опъвам се, но през час идват чужденци и др. хора да търсят изгубени кучета. Тъй като видях едно, ги упътих. Кучетата са ми много присърце, Дара вече не я взимам, защото и нейните хоризонти намаляха. Дива и непокорна, гонеше диви кози с дни по най-високите върхове, в улеи, където и алпинисти не влизат....
Сега Дара, на много години, побеляла и с болест, от която отпада постоянно, дойде сутринта, и като винаги обдуши внимателно всичко от екипировката, при стягането преди тръгване. В добрите времена, не се успокояваше, с радостен лай тръгвахме....вече не може и да лае....Подуши, погледна ме 5 минути втренчено...иска, иска, но изведнъж се обърна и отиде да си легне. Ти тичай и за мен, сякаш каза, аз вече не мога. По умна е от нас, мога да я взема, но ще получи някой кръвоизлив от напрежението, не е за нея, вече ходи само по час на леки разходки.
Сутринта едните стопани ме събудиха, намерили кучето в Банско, то хубаво разгонено женско кокерче, събрало се било с един рунтав хулиган от Банско. Ще си имат кученча, е не каквито са си представяли, но ще са си много хубави. Другият стопанин докара това, което бях видял, гонило диви сърни по Къркъмските езера, точно както Дара изчезваше по цял ден.
Правя си хубаво френско кафе на преса, единствената в тези дни разкошотийка за душата
Излизам нагоре по Демяница, която е на маскимум пълноводна. Не знаеш Пирин, ако не си минал по Тодориният поток над водослива с Демяница чак до езерата. Това е мястото, тук се усеща истинският Пирин, водата удря в камъните като удари на сърце, бие яростно в пяна и водоскоци.
Нагоре, интересно съчетание на зима, пролет и лято
А под 2300 м изведнъж става зелено
И леко към Тодорините - долното вода, горното в лед
Стана приятно хладно, та си казвам - ще се пробвам до Тодорка. Заслужаваше си - гледки, хоризонти....
Целият Пирин :
На самият връх, постоянно весело хвъркаха пеперуди
