Завръщане 1/3

      Малко притеснен какво става със снега, в големите жеги се мятам  рано  на х.Яворов и поемам към Яворова поляна. Как да не извадиш фотото, очарователният чист живот те среща веднага

Забавят ме свежи горски подаръци :

Така и не инсталирах на телефона някаква мобилна карта ли беше, приложение ли беше, не го знам точно термина. Щото някак си се губи тръпката, неизвестното, нещо като да катериш по първите изкачвания  на Бонати съоръжен с  бормашина и дюбели, ей така тъпо, да се запишеш...Малка е, но има аналогия. И смело зарязах разклонението с маркировка към циркуса Баюва дупка, което е веднага вдясно , за да отида до Хайдушката чешма  да налея вода. Взех само 1 литър, за да ми е по-леко нагоре. 

     Докато се наслаждавах на свежата вода, нещо като  излайване се чу  на средно разстояние. Казвам си някое куче ще изскочи скоро от гората, да се запознаем. Съвсем наблизо пак се обади, ама сега  не заприлича на лай, а доста силен сърдит рев, накрая с изсвирване. Наоколо е много тъмна гора, мернах на 30 метра само голяма сянка и блясъка две очи, доста високо и раздалечени, за да е куче. Без паника, взех си бързо нещата и се отдалечих, да може и НЕкучето да пие вода, че ми се стори сърдито. А може да реши и покрай питието да замези и някоя бърза градска закуска на два крака. Мисля, че некучето беше елен, но може и друго голямо да е било. 

   Не ми се връщаше обратно към другата пътека, та казвам си те май се събираха,я да си продължа. Появиха се оранжеви точки по дърветата, които преди няколко години ги нямаше. 

Времето ми убягна как минава, може часове да са били, минах стотици такива точки, все направени на такава височина върху дърветата, през 60-70 метра от точка до точка. По едно време започнах да съжалявам, че нямам навигация, защото тази пътека по усет разбирах, че ще  ме изплюе на баирите над Банско. Затова появи ли разклон по нея вдясно - хващам го....хванах  2, 3 разклона така, вече се притеснявам обърках ли се окончателно.....докато не изскочих изведнъж на Парева поляна.

В гората не беше хладно, но на открито   слънцето вече пече като жарава. Поне да бях прегледал картата на района, да знам накъде да хвана път. В главата ми се размърда някаква малка оцеляла в градската простотия мозъчна гънка и узря идеята, че трябва да обърна наопаки целият планиран маршрут за следващите дни. Впоследствие, не съжалих, видях много нови места, а други се появиха в друг час на деня, в друга светлина, друг ъгъл. Мраморният дял е такъв - различен е всеки час на деня. 

     Някаква малка, едва забележима пъртина водеше в северният край на поляната и пое по един странен, доста стръмен горист улей. Това ми беше правилната посока, това ми трябваше.  По улея излезе по-ясна пътечка, но на много места затрупана от паднали дървета 

Отново горска спирка, много дъхави ягодки. Освежиха ме, тъй като не смеех да пия вода - имах само литър, а скоро не се очертаваше откъде да взема нова.

Прекрасната муровата гора се разреди

  

и премина в клек, отначало висок, 

после по-нисък...Раницата е тежка и ходя бавно, с почивки отначало до Парева поляна на време първо 1 час, после 30 мин, 20, 10, а по улея вече на 100 - 150 крачки, излезе умора в нетренираните дърти крака, внимавам да не се  схванат  още първият ден. Появи се някакво било, това е добре, пътеката не ме е изплюла към Банско, но не знам къде съм: 

Горе ми стана ясно мястото, добро място!!!, в началото на Котешки чал. Хубава гледка, но Пирин като прегорял, няма грам снег, а сме още юли месец.

Сега виждам на карта Ведринова, че съм минал близо до извор Кацата, чул съм за него и беше добре да го видя, а и да взема вода. Но както споменах, цялата посока на ходене се обърна, въобще не мислех да захождам оттук към Мраморният дял. Седнах на сянка за час-два да премине най-големият пек, че станах на печенег....починах половин час и чак сега се осмелих се да отпия 2-3 глътки, че по пътя гърлото така ми беше пресъхнало, че щях да я изгълтам цялата. А скоро вода не се очертаваше да има. 

Появиха се по-дълги сенки, показващи че е след 17 часа,  и продължих нагоре. Склонът нагоре е обрасъл с клек, но се виждат постоянни пролуки. Има и тук-там  пирамидки, но интригата от забиване в клека остава, тъй като навсякъде е мраморен  мраморен трошляк и я ми кажете на тази снимка къде е точно това, което се води пирамидка:

Поляната на превала, където излязох на билото, остава по-ниско долу, изчаква се още един Котешки връх и клекът изчезва. 

Оттук нататък билото не се различава от баш Котешкият чал, на няколко места има и клинове за въже, но не може да се премине с ръце в джебовете, както най-добре е характеризирал трудността на Баш Кочешки  експертът Владов. Защото е постоянно нагоре-надолу 

Интересантно си е, 

Страховита гледка към мраморните изполини и раздраната от бели сипеи стена на Черна могила

От дългият жегав ден, липсата на вода, и постоянно качване-слизане, накрая на силите съм, а няма подходящо място поне метър равно. Разбра се, че тук някъде  ще се спи. Подминах лекомислено едно приемливо място метър на половинка , мислейки че след следдащото връхче ще има по-добро.  

         Да ама не, няма 

И като няма накъде , си продължавам нагоре до финалният баир, вече в полумрак. 

Рила ме изпраща

 И почти без сили, над 2700 м.н.в. точно на 5 метра острият връх, излиза една лощадчица 50 х 70 см, на която с доста въображение трябва да се намери място за чувал и да не се отърколи нещо от дисагите в пропастите наоколо

       При тези условия, трудно може да се говори за спане. Изглежда тревисто, но половината си беше камъняк, а и не личи, но отстрани има голям наклон и ако поставиш нещо, ще се отърколи надолу. За да не става това, всичко слагам в палатката, която е една орязана от всичко двуместна, без колчета, без уши, без въженца върви, която има предимства и минуси:

+ тежи така точно 1000 гр. 

+ завива ме плътно, има много място - прибирам всичко вътре. Пази от мишки, които докопват и прегризват всичко, в преддверията на палатки. Пробивали са ми през  раници, за да стигнат до яденето. А я сега е момента да ви питам, чисто новите ми обувки Мамут през 2006 г защо изгризахте и съсипахте бе, изедници недни!!! Отговор не искам, ясни сте ми, мискини такива😀

+ ако ме срещнат рейнджъри и ме питат защо ще опъвам палатка/ малко вероятно, тъй като се  разгъвам точно преди мръкване / Хора,това както виждате  не е палатка, просто съм си постлал меко и  почивам 1-2 часа, преди да продължа през нощта нататък. Не им се сърдя, все пак това им е работата.

-  ако няма ветрец, прави много конденс и трябва да съхне 1 час на слънце. Прибирам я мокра на дъното на раницата, и на обяд разпъвам някъде да съхне, чувалът и раницата също.

-  при дъжд няма откапване надолу по стените на палатката, колкото вода е решила, минава отгоре  през шушляка. Отдолу няма проблем, подът не пропуска вода. При една буря пробвах половината от пода да дойде отгоре като таван, ако беше нормален дъжд щеше да стане, но то беше страшно мазало и не знам получи ли се нещо. 

      В мраморният дял няма вода, но пък няма и комари, няма мухи. Всяко зло за добро, дето казват. 

През нощта бях като на балкон над цялата Разложка котловина, все едно гледка от  самолет. После излезе силен вятър, стана студено. Голяма грешка, забравил съм си клина /дебели наполеонки /. Само на едни ветреещи се тънки панталонки съм, а наполеонките освен топло, малко омекотяват каминяка отдолу, при спане. Съзнателно, не съм взел и ръкавици да пестя тегло, което също разбирам, че е грешка.

Но през нощта  мислех да снимам, носех и стативче, обаче студа и вятъра ме отказаха да напускам леговището. 

Изгревни снимки от това място имам от 2017г. но тогава дойдох от главното било, нощно ходене:

 

 Тъй като вятърът  продължаваше да бучи, призори останах да дремя, а и между 5 и 7  ми е най-доброто дремане, съм установил . Пълноценно спане не се получава никога при тези условия, през 20-30 мин се изръбва от камъните отдолу я крак, я рамо, гръб, кръст , и се обръщам на временно пощадената за половин час горна  страна, която веднага я усещам колко е смачкана и тя. Едно ноу-хау имам, за да не свличам надолу / шалтето винаги хлъзга, но то пък помага много,прави камъните по-поносими / намирам един камък поне 20 кила, нащърбен отдолу и по-равен отгоре. Тук камъни поне колкото искаш. Нащърбената страна слагам отдолу, и запьвам с още 2-3 камъка зад  големия. На големият камик  запъвам стъпалата. Схващат се отвреме навреме ту единият, ту другият крак, защото цяла нощ запъват. Но друго решение  няма. Това е местенцето:

Ставам, притеснен в какво състояние са краката. Не е добре, не са отпочинали поради  целонощното запъване, но нямам схващане или муск.треска, все пак. Днес ще ходя по-малко, за да се поотпуснат и да им помогна да продължат в следващите дни.

Вече не нося никакво кафе, нескафето е гадост и съм го отказал. Мога да натъпча багажа за 5 мин в раницата, не нося и калъфите на палатката, спалният чувал и шалтето - излишни са, много бавят, а това спестява и около 200 гр тегло.

Слънцето вчера и сега   ми напомня за коварна красива жена, вчера я мразех, през нощта я исках отново, сега ми е равнодушно - не е още жега, но ще ми извади очите, блести яко. Пия последната вода, и строго по инструкцията, с ръце в джебовете поемам по равният Котешки

  Голям кеф е, никаква трудност, почивки големи, заникъде не бързам. Гледки 

Пропасти - красота , долу Баюва

Растенията са малко

И на Дуниното, и на Котечки ми направи впечатление, българинът пак си е оставил простотията.На всички места с клинове - някои май са си мерили клиновете. Винаги този с оранжевата точка отрязан, до него поставен друг. Каквато и да е причината, много грозно е останало, като искаш да покажеш, че твоето е по-добро, изчисти вземи един винкел, отвърти с него старото и на негово място сложи своето, а не така джаста-праста, по български - грозотията ще седи вечно:

500 метра преди ясно изразеният краен Котечки превал, напускам билото. От превала се спуска много стръмен улей от трошлак, който се движи и е ного трудно да се слезе по него. Задължително се късат гащи и подобни, може и да се получи  сакатлък.

Затова от предишни преминавания  знам, че склонът надолу, изглеждащ страшно, не е толкова страшен.

На широки серпентини, само спазвам правило, което само се наложи преди много години : не виждаш ли и 5 метра от склона надолу, значи тези 5 метра ще те върнат. Търси вляво или вдясно път.

Появяват се красиви цветя, тази година са много по-малки на размер от обикновеното

 Вече съм до снежните преспи

слизането отне доста повече време от Котечки, бавно че е с много неустойчиви камъни, подходящи за навяхвания. На дъното на циркуса,  има много прясно паднали, снежнобели канари

Снежниците отгоре изглеждат малки, но като стигнеш до тях, не е така. Стотици метри, изглежда равно, но е коварно. Те се огряват през малка част от деня и тогава се размекват, но през нощта и сутрин са фирновани, даже и при положителни температури. При хлъзгане, засилват те и се праскаш в някой камък в периферията. Решението? - във всяка ръка по един остър камък,  падна ли - обръщам се с лице надолу и с все сила забивам камъните. Дали не е от неандерталците?  2-3 пъти ме е спасявало. Котки е разправия, слагай-сваляй, а и тежат.

Спуснах се по целият снежник до краят му, той е един от трите основни в този циркус. Събрах интересна информация за ниво, обем, нови  моренни наслагвания , която ще изпратя на глациолога доц. Гачев, дано да  стане и професор.

 

Сняг не сложих в бутилките за топене, защото това става бавно. Ако напълниш цялата бутилка със сняг, ще се стопи чак утре. Пълни се 2-3 супени лъжички в бутилка и след час-два може да  е стопен, може и да не е,  прелива се от 3 бут в 1 , и после пак същото. Но....отдалече, още от билото, бях забелязал една обърната пряспа, както им казвам. Ако  е бергшрунд както при постоянните снежници, там този номер не става. Ако е стопяваща се пряспа,  повечето от обърнатите  пряспи са кухи, имат  пещера в тях, и ако са нагряни от слънцето, виждаме в действие законът на Ангел - вътре текат тънки струйки готова, даже  филтрирана  вода. От сняг директно става малко мътна, от сахарският прах и по някой път даже по-лошо, не става за пиене, ако има сажди от пожари

Изгълтах 2 литра, то кеф неописуем, тая вода дълго ще я помня. Представих си камилите къкв кеф им е сигурно, като ги поят. Под голяма скала, намерих равен камък като кресло, подпрях отзад раницата,  олабих се на сянка, точно срещу пещерата на пряспата, от която лъха направо студ. Климатик, скоро сложих полар, яке и шапка. Няколко часа, добре покрит, докато слънцето не се показа и тук , изкарах райски часове.

 Няма смисъл да бързам в жегата, мястото за нощувка е близо, а и отвън мраморът направо се пържи

Поемам нагоре от спасителните кухи пряспи / втората/  и  надвисналата гостоприемна  сенчеста скала:

Запътвам се към превалът горе. Криволича край тамън 5 големи пропастни пещери, от двете страни на превала. В едната живеят симпатични прилепи, сигурно най-високо живущите на Балканите. Наблизо е върхът на една морена, извисила се 150 метра над циркуса, в която има 4-5 много приятни малки  тераски, едната от които като балкон 3 х 3 метра, отдолу мека равна трева  - седиш  ли или лежиш, няма нужда да се напрягаш, право отпред е много хубава гледка  към снежника, Кончето  и Кутелите. С голям кеф достигам мястото, където не съм бил вече 4 години, и се отпускам да проследя фазите на захода на  Слънцето  в Кутелите

                                                 Черна могила

Най-после на равно и удобно място. Но през нощта нещо голямо ми гложди гърба, нещо не е като предните нощувки на това място. На сутринта виждам какво е станало. Цялата тераса се е сцепила в средата, като отворена книга е станала, което вчера не си личеше, но сега при слегнала трева се виждаше. Един новопоявил се голям камък ме притиска в гърба. С голям зор го извадих и стана по-добре.

     Цялата местност извън сипеите е изградена от въртопи и кухини, само проучените пещери от пещерните ескпедиции са над 100. Пешщерняците обаче въобще не са стигнали до пещерите в клека , както и пещерите по стените на върховете. Долините на Кутела и двете странични долини на Баюва дупка въобще не са влизали в тях, сигурно общо пещерите са над 1000.

       Тази година е различно. Преди при каменопад спирах, гледам го къде е, бяха инцидентни, по 1 - 2 на денонощие. Сега са повече 2-3  всеки час. Имало е  земетресения и оттам - много нестабилни камъни, друго обяснение нямам. Навсякъще се виждат нови блокове, отцепени от върховете, като най-видими са тези около Снежника - големи като микробуси са. Вижда се мястото, където са се отцепили, на 100 метра под Кончето.  хлъзнали са се по фирна до краят на снежника: 

  

Навсякъде има нови канари 

      Тръгнах вече, и първо правя проучване мога ли да изкача стената на Бански суходол, която 3 пъти изкачвах досега. Тя е доста по-трудна от Северната на Вихрен - класическият маршрут Фунията, който си е едно равномерно ходене нагоре. При нея опасността идва от това някой турист от върха да не хвърли камък надолу. 

     Първата  1/3 от Бански е стабилна, наглед невъзможна без въже, но съм намерил проход през пресичащи се процепи. Има здрави хватки за ръцетеи стабилни стъпки за краката, винаги има 3 точки на захват, едната се движи. Настрани е стръмничко:  

 

Следва един зависнал, но здраво захванал се  в скалата стръмен насип, кръстен от мен Паяка по аналогия с Айгер. Паяка е 50 метра денивелация само ходене на зиг-заг

И след това следва най-трудното място - около 150   метра траверс  през гладка  гола скала, равномерно наклонена, няма възможност за никакво хващане: 

Преминава се равномерно,  спокойно, подметките са обърнати на 45 -50 градуса., а винаги е било с тежка раница. Никакво трепване или грешно движение не са допустими :

Защото надолу е огромна  200 метрова каменна фуния, завършваща в няколко етажа от пропастни  пещери, ако оцелея от търкаляне в тази фуния, какво ме чака в тях 

 Жив да не бях, б-рррр...да замръзнеш във вечният фирн в тия пропасти. Освен в снежниците, много лед и фирн има в половината пещери наоколо.

След 200 метра вече по ръба, стабилни хватки, стигаме до площадка за почивка с голямата туфа еделвайс, на която единствено може да се свали раницата. 

Почивката е много нужна, тъй като отгоре е 50 метра 70-90 градусова  скала / не ракия /  с много малко и малки хватки,

Където даже и триенето на коляно помага, а 400 м отдолу е отново Фунията и ледените пещери : 

Еделвайсите тук растат вертикално, този е сниман отгоре над него

И се излиза на място, което може вече да си поема дъх, оттук нагоре е стабилно, с много хватки  и ясно :

        Освен кошмарният траверс на Фунията, отчитам честите сега каменопади, от които каската няма да ме спаси. И последният пирон - имало е голямо срутване в скалата над площадката с еделвайсите. Беше равномерна , голяма скала, сега ръбът се е разцепил и разделил на 3-4 части, някои от които още по отвесни, а там е единственият път нагоре. Това е снимано от Котешки, от 1-2 км водоравно.

Ако не мога да го премина, няма как да се върна надолу, слизането без въже и рапели е невъзможно от тази площадчица в средата под скалите :

В крайна сметка, предпочетох да съм жив и неизкачил, отколкото... да не казвам какво. Нищо ново няма да видя, 3 пъти го качвах, новото може да е да се пребия там.....5 години...кога се изнизаха от последното изкачване. Сега намерих една  по-ясна снимка на тази скала, защото отпред не се вижда реалният наклон. Как съм  преминавал, не знам....

--------

Та стигнах до няколкото реда пещери в основата на стената

 погледах, погледах нагоре огромната стена, която сякаш диша. Спомням си всяка секунда от трите изкачвания.

....Всяко зло за добро, запътих се към друга част на циркуса и изкачих  нов, много интересен връх . Имах главна цел да видя еделвайси и други цветя, и избрах един връх, не толкова труден и висок, колкото другите наоколо. Пресметнах на каква височина и изложение може да са еделвайсите, и давам газ по баира.

До еделвайса няма лесен път, пак си е леко екстремално

Посреща ме интересен цветен свят, долу по сипеите няма тревичка, но на високото, където корените им са на сянка в  процепите на мрамора, извира живот. Още по-красиво е, тъй като извират направо от скалите 

Но еделвайс няма.....казвам си край , жегата ги е уморила, изсъхнали са. Правя последен опит с траверс 100 метра до под  едни надвеси, където е предпочитано от тях място - да са на слънце, но скрити от вятър. Тук  всичко расте  вертикално  

И изведнъж , неочаквано ...

Прекарах час-два сред тая красотия

Седях, седях до тях....но всичко има край. Появиха се и колеги 

Тези дни попаднах на голяма жила с много красив кварц

Казват, че кварцът върви заедно със злато. Умишлено не уточнявам точно  мястото  и кой ден. Защото ...знаете има 1 или 2 греди, останали напреко на река Демяница, с малко дъски отгоре, може да са изгнили и паднали вече, наречени Юленски мост. Виждат се камъни за масивни основи от двата бряга на река Демяница. В едни стари времена, когато казиното/стриптиз бара  в Банско беше закусвалня  с малеби и сутляш /такава отврат на никой не пожелавам да вкуси/ в метални очукани канчета...Та по това време, средата на 70-те години, това беше грозен, масивен мост от 2 реда един над друг цели големи дървета, по който гърмяха и преминаваха постоянно триосни камиони, от тези икономичните, дето харчат 120л. на 100км бензин. Харчът е точен, малките зил-чета 5 тонните харчеха 40/100 бензин, не нафта. Всички шофьори от чистотата  навиваха километража с бормашини, паркираш на сянка, лягаш, спиш и никакви курсове, 2 големи туби Тунджа си гепил дневно за бензиностанцията от закопани варели в двора. 

Та всичко гърми и се тресе, спускат се триосните камионяци  по Демяница към Банско - чудя се сега как са минавали по този полупът, но  минаваха как да е. Всичко - редките туристи или автомобили, се покриваха с килограми бял прах от пътя, докато стигнат горе или долу. Този бял прах си остана до 2003 година, когато асфалтираха пътя. Кариерата и сега се вижда ясно от южната страна на връх Градището, ако се загледате. Отделно взривовете в кариерата  отекваха в цялата Разложка котловина. Добивът на този некачествен сив мрамор, от който е направен центърът на Бнско, някак си престана, неясно как, защо и кога точно, като всичко в соца.

.....................................................................................................................................

Сега се наточвам да катеря по ей този процеп  на връх Кутело 

Който изглежда страшен, но съм го минавал 2 пъти, няма и 10 % от сложността на  стената Бански срещу него. Този процеп е винаги на сянка, отгоре в повечето случаи е с надвес 

Под голям надвес, поднясям скромен дар на боговете на това последно снежно царство - Перун,Тангра и Один. Пожелавам здраве, щастие и добруване на всички сърдечни, нормални и добронамерени хора и покой на тези от тях, които не са вече в този живот. Както и болест и гибел на всички ватници , вождът им, и "братските" им орки, напиращи да унищожат свободата на света. Установил съм, че моите желания, поднасяни към Пирин вече 50 години, се случват.

Насреща е Снежникът 

Епично място, отгоре е Великденският исполин, както съм го кръстил , но Пиринският е много по-голям от островитянските

Мислех да продължа нагоре, но денят напредна. Бях набелязал един много интересен маршрут, но нека да остане, да има  и за друг път. След сините точки, обърнах обратно. Което после съжалих, че сторих, трябваше да отида до снежника - който точно там е достъпен, скача се на зиг-заг по няколко тераси.

За пръв път слизах обратно по цепнатината надолу. Нагоре лесно, обаче надолу на 2-3 места направо скалата й се щеше да ме изхвърли, направо ме изпоти, въпреки че на сянка си беше хладно, с яке. По 5 метра бяха участъците, но за пореден път се убеждама, че спускането без въже по тези места е много трудно

Криво-ляво се измъкнах и  използувах случая да премина по челната морена, която е оставил снежника под Кончето  около 1650 год - на 400 м. надолу, по изследванията на доц. Гачев,  когато си е бил доста голям и дебел циркусен ледник. Не си личи, но морената е разцепена в средата от ледникоят език, изтичал надолу,  точно в средата най-долу на снимката: 

Напълних сняг за вода  от една пряспа под  стената на Бански, за което леко завъртях спускането към него. 

После , започва кратко изкачване през напълно различна природа - плитките въртопи с доста тревичка, към моето гостоприемно балконче на голямата насрещна морена

Добре , че излязоха малко облаци, та разхлади, а и небето не беше така изцъклено.  Леко драматично на всеки 10 минути се сменяха красиви небесни рисунки, които си зяпах, удобно излегнат,

 докато светлината бавно гасне в мрамора