...стремеж, красота и малко драма... едно от малкото истински неща, които ни държат на повърхността в този луд живот, за да не влезем в история на Ернст Вайс... или ако вече сме влезли, да намерим пътя в нея... Имах криле, но не можех да летя...изправих се срещу страха в който сам вярвах ... за да намеря смисъла, да открия времето и мига...и оковите се рушат...
Второ полувреме...още невъстановен от Рила, ей ни рано една сутрин на Тодориния поток. Мразовито, готино :
Пирин винаги ще те сногшибира с нещо различно, една е водата в Рила, друга е пиринската, по-малко е, но ври и кипи:
Дидо е любител на тодорините минзухари...по фини са, не са така пищни като рилските,
но имат една необикновена светлина в себе си:
Бих отбелязал само, че снимките не са обработвани, минзухарите имат естествена вътрешна светлина. Разкрасени изглеждат примерно така :
Или така :
Естествена, неподправена красотия .....:
Стигаме до най-високата точка за днес - Тодорини очи. Добро място за поглед към долината, виждат се минзухарените полета. Новото фото сглобява само панорамки :
Поемаме надолу. Дара, проучва навсякъде
И открива нещо интересно - докарва ме на няколко места до събрани купчини от стотици старателно изровени минзухарови луковици. Лалугерите най-вероятно ги събират за папкане, защото за близо до дупките им :
сега като се сещам, трябваше да опитам 1-2 . Не повече, да не подяждам мармотете, че Милки и станиоли не забелязах. Надолу има и други цветчета
И разумеется, свежата пиринска вода. Има една по-трудничка пътека непосредствено край Тодориният поток, много си заслужава да я премине каждьi турист
Сутринта по Валевица свежарка студено :
Какво му требе на човек, тия французойки - майсторки са намерили мурафета как да извъртят едно убаво кайве... обаче ги няма наоколо и затова сам се опраям
И нагоре по Валевица
Типица малко сърдит така го дава :
И започна една феерия на тая река, чиста като стъкло, къде буйна :
Къде затихваща в тихаците :
Има и други цветучета
Лилавото започва, с поглед към Валевишки чукар:
Изпаднах в дилема къде да продължа - към Валявишките ми се стори доста снежно, Превалските си е зима,....защо не очарователният Чаир !?
Пролетта идва :
Завих обаче към Валявишкото, защото е малко с южно изложение пътеката е няма прекалено много сняг. в другите направления трябваше да се гази дълбоко. А Дара е само 33 см висока, представям си някой да ме изправи мен пред 10 метрови преспи да ги пробивам, какво ще ми е, и какви благословии ще му тегля на водача / сиреч мен / ....
Много, много полета....
Езерото тишина :
Поседяхме стабилно, па се върнахме от друго място. И там минзухар
Нямат край....
Трети ден, ще посетим трета долина. Мисля коя ще е, но Дара си има свои планове. В 7 часа, само я пуснах уж за малко да се разходи по Тодорова орница, и диването драсна след диви животни. След час се чу лай чак някъде отвисоко, от краят на Къркъмската долина. Ловно куче ако забегне, седиш и чакаш, от търсене полза няма. Само ще го заблудиш ако се въртиш около мястото. Чак след 12 часа, привечер, изскочи отникъде с разбит кървав нос, едното око затворено, гърдите целите одрани и без козина, цялата в капки смола. Добре поне, че пристигна цяла и не се натровила от нещо. След седмица, белезите се оправиха. Лавина в ниското, подари последният пищен букет :
Хващаме вече планината, и ей ни едно утро на Белмекен. Времето едно шантаво - горещ вятър и наква прах, ама даже очите смъдят. Уж няма облаци , а видимост на 10 км... От средата на язовиро по един земен пат, леко излизаме на билото. После вървим все покрай реката, та до превала и малко от север към Равничал, да огледаме и там. Добре е :
Минзухар бол, цели полета
Водата беснее
Вятър, вятър .....
Няма как да не стане неочакван екшън. Дара се изскубва заедно с каишката си и изчезва по следата на подушено дживотно. Аз си продължавам самостоятелно, по снежни мостове преминавам придошлите потоци и правя цял кръг на долината от двете страни на реката:
Слизам вече до към изходната точка , а Дара я няма .... и както мислех денят да е леко ходене, хайде обратно... диването се оказа на най-далечното място , каишката го заклещила под един камък....лае, но вятъра отнася лая и нищо не се чува
След едно двойно преминаване на маршрутчето, половината от което е жвакане във вода, слизаме надолу към базата. Направих обаче грешката да избера левият край на реката, отдавна не съм минавал оттук / може би 10 години / и съм я забравил. Пътека отначало имаше, но забихме в едни мочурища, отначало поносими, после преминаха в най-лошият си вид - черна гъста кал до глезените, накрая забихме и в клек. Айде обратно през калта нагоре, а непрекъснато в главата ми е как ще минем тази река, то да е само газенето лесно. Ще ни отнесе тая хала :
За късмет, само 1 км. нагоре излезе един стабилен снежен мост, по който спокойно преминахме на десният бряг. Там ни чакаше широка ясна пътека. Два придошли патока бяха изгазени спокойно, тъкмо да отмият черната кал от мочарите. Още 6-7 км покрай спортната база и покрай половината язовиро и сме на изходния пукт - планчето е да спим в колата, която е без задни седалки и доста широко вътре. Свалям всичко прогизнало / много помага един чист картон, който си слагам на земята да стъпя за преобуване, после се прибира и изсъхва за другият ден / . След оправяне, нахранване на Дара и настаняването й, се приготвяме да спим на самият язовир. За завършек и разбор на богатият ден, отравям заложено още сутринта едно стъкло дезинфекция
Вятъра цяла нощ свири и клати колата. Сутринта ми хрумва, че направихме грешка със спането на обрулените места покрай язовира...трябваше да тръгна по пътя....пътя от легендите на Ристо Туристо и Иван Гърбев / изгуби се тоя човек / . Тоя път се оказа разкошотия, след 5 км по него спрях на едно място да си направя раносутрешен табиет. В едно кашонче в колата се носят вси пособия :
Втори чифт обувки, и поемаме по този хубав пат към една твърде неизвестна долина, която се оказа бисер, много хубаво място. Ще наричам с българските имена, не с турцизми - Казана. Долината е много дълбока и не може да се обърка, ледникът преди хилядолетия я е впилил дълбоко в Рила. Това доведе още един + , нямаше вятър. За сметка на това още в началото започнаха газенията на буйни потоци, които се вливат в основната река :
Засилена от десетина такива реки, тя е страшна хала, която бие в камъка
С право реката е кръстена на многото плитки ледникови долини - казани, които са наредени една до друга като ветрило. Поех по главната към езерата....и се оказах в една лилава феерия, докъде поглед стига всичко лиляво
Все нагоре, през множество тлъсти потоци, се качихме до горното езеро на 2400 м.н.в., където беше още зима.
Обратно надолу ....разбираш защо Рила значи вода, много вода :
Цял ден в тази очарователна долина. Привечер чак излизаме от реката, изхитрявам се, товарим се в джипката и намираме на още 10 км едно чудно място за лагеруване, с широк поглед към Суха вапа и околните върхове. Удрям в чест на чудесният ден няколко карнобатки / много е мека пущината / Там няма масички, но камънете са удобни :
И...като блъскам толкова път до тоя див край, няма да се размине само с два дни. За десерт съм оставил Ропалица - това хубаво старобългарско име. Началото е чудесно. Никога не съм виждал толкова равномерна долина, така плавно да влиза навътре земният път , 3-4 км е все така :
Отстрани се появиха буйните притоци :
Но тука ме удари карък. Не казвам че е лошо, в планината ако допускаш лошо време, малки проблеми и др. да ти развалят настроението и да кажеш " Егати скапания ден! " значи по-добре да не ходиш. Само споменавам, пак си беше готино, но някои неща се объркаха, да стане по - интересно може би ? Първо, тая карнобатска никаквица , или най-вероятно конската доза кафе / тоя литър го излочих наведнъж и сам, Дара разбираемо кафе не пие / леко ме неразположи. Вървя и сумтя като обран евреин. Реката също е с подозрително малко вода, в сравнение с другите две посетени реки. Скоро разбрах защо. Долината зави и рязко се въздигна нагоре . Изведнъж се изпречи Ропалишкият водопад.
Пътеката върви отляво на него, но там беше плътна лавина и затова го изкатерих досами водопада, отдясно:
Доста стръмно беше, на едно място Дара / геройче / даже я хванах и презглава я качих на една площадка :
От тези усилия, ми просветна и викам си , започна големият кеф....над водопада обаче, зима...затова има толкова малко вода в реката. Прочутият мост , напълно консервиран под снега, минахме връз него :
Оттам, започна много тегаво ходене. Отказах се от намерението да навлизам навътре в Долината Ропалица над моста, защото едно : 1. беше още в 2 метра сняг, 2. Друго - много ме усъмни началото на Кайзеровият път. Да имаме малко резерв време, че утре съм на работа. Назад не можеше да се върнем през онези скали около водопада, та бичим напред . Много сняг, преплетен с клекови клони отдолу, отгоре се открил още толкова клек, освободен вече от снега. Но е полегнал и хем газиш и се спъваш в клоните под снега, хем със сила трябва да избутваш клоните отгоре настрани. Кайзеровият път е на изчезване, чак след 6-7 много мъчителни километра, като се появи Суха вапа, се видя просичане. Навлечен в адската жега / клоните жулят яко / , Дара и тя се мъчи, къде се провира, къде я нося...издеянихме.
Подсичаме опасна дълга лавина от върха на Песоклива вапа и вече виждаме Грънчар...обаче и там дърво, 2 метра сняг в северният склон чак до гората...трябва да търсим друг път за слизане. Вървях по пътя, връщах се , Дарчето ме псува, не виждам просека ...Избрах един сипей, при който изведнъж в долната част се появи една естествена просека в клека, която не се виждаше отгоре. Измъкнахме ле леко, значи, щото накрая да се борим с висок клек щеше да е смазващо, а ни чакаха още 10 км път. Надолу, до голям овчарник, се появи пътека, която ни изведе на пътя. Прекрасен бе, каръшки ден !
