Не съм запознат с пътеките тук, а не влиза в мирогледа ми да ползуваме техничести пособия. В района има много пътища и пътеки, но табели няма, или ако има си личи, че са от години успешни мишени на ловци....мангалитета преобладава в този район. Камари боклук и трошляци около вилите те посрещат в тази иначе хубава местност. Бързаме да излезем от гадната зона и налучкваме един приятен път през гората:
Нагоре е чисто и хубаво, та се отпускаме. Интерес са ни и живинките в гората:
През хубавата гора, започнаха да надникват пиринските красавци :
Пътя вие кильометри все в гората, на върха на едно странично било. Нема вода никъде. Добре че е хладно, представям си лятто в пек какво ще е тук. И тоа приятен земен пат се събра с пътеката към Големо Спано поле, където има обилно и вода :
Назад красата тоже :
И по едно време се случи случка... бе не може да бъде ..... не не може така ...киков е тоя гълъб тук с боядисана опашка... не повервах , а той и излете ... но направи един кръг и па се върна при мен... може да е заблудено питомно птиче :
Не съм идвал насам, минаваме едно малко поточе, та си казвам няма вода, ако това е Спанополската река....но малко по-нагоре излезе голата истина - буен, готин поток, едвам го преминахме :
Такова озониране и убаво дишане започна ..... е минзухарите се показаха :
Дарчето и то доволно, интересно му е :
Нагоре, все покрай каскадата :
Изведнъж се оказахме на равна поляна, тихак :
Реката вие като подкова през поляните, красиво по различен начин :
И после отново реката забърза, но се раздели на няколко патока :
На една полянка, поприседнахме за дишаме :
И после отново реката забърза, пак настана време разделно за патоците :
И тука, точно преди да влезем във Вечните минзухарени полета , като по поръчка, се показа Слънчо. Ширна се местността , и ние по нея :
Потоците имах чувство че извират от самите върхове :
Вода, много вода, пюър кристал :
Си викам тука щом е така убаво а е мало Спапо поле, на Голямото да го еva какво ли ще е ..... ще ходим натам, то е ясно.
Но първо, в планината настъпи нова промяна. Е тва е готиното на майският Пирин - всяко изкачване на височина носи промяна. От жарко лято, минахме през късна пролет, после първа пролет, та нагазихме в зимата - над метър сняг, над 2400 м.н.в..
Излязохме на нещо като снежно плато преди билото, със странни снежни островчета в водата от топенето :
Връхлетя ни и друга беля - Дара започна да трепери .... не , не от студ, като усети диви кози така прави . Дръпна силно каишката и нещо в металната й част се счупи, дивачката се отскубна и полетя към Дончови караули. За няколко минути стигна билото и изчезна - хвърли се в улеите към Бъндерица. Пак добре, че след час се появи уморена :
Това имаше последствия, но не веднага. Сега извадих втора резервна каишка, която предвидливо се носи. Че Дара няма страх,все наднича в улеите да търси кози :
Вече достигнахме връх Спанополски чукар, който е едно дълго било с много коти и поне десетина улея към север, един от друг по-страховити :
Вече сме на най-високото...направо смазан, от липсата на подготовка. Само стрес и работа от години , допълнително и в почивни дни и вечер, скапване.. Колкото по-стар ставам , толкова по-ангажираща работа се "уреждам" . Допреди 10 години, с тичане слизах за 15 мин.от Вихрен, Баюви дупки или Тодорка без пътека, само със скачане по големите камъни. Сега направо съм схванат от умора...как тежи всяка година отгоре вече... годините тежат. Но разчитам на матрицата : щом съм го правил, пак нещо е останало и ще мога...с друго темпо, важното е че сме тук. Някои казват покорих го , имам връх ... нищо не покоряваме, върховете ни допускат да се радваме на чудесата им , за което съм благодарен....
Хубав изглед към Вихрен
И множество странни "ветрила" от дълбоки снежни навявания в циркуса, не бях обърнал внимание досега на тази интересна форма на снега :
Даже на тази височина, върхът се помни с това : от юг е зелено лято, от север зима, голям контраст :
Все по билото, на зиг заг слизаме към Големо Спано поле. Отново диви кози, този път и аз ги видях:
Високо е , но е юг и се появиха нови цветя :
Излязохме от стръмната част и през поляни към езерото :
Дочу се шум , на пресекулки, като падащи вълни, както ги носи ветера. Какво ли ще да е това? Идва отляво....и ние натам ... и отново , за кой ли път Пирине извади коз от ръкава си !!!.... О майн гот, това не знаех че е тук, лятото го няма :
Поне 20 метров буен водопад....
Талкова вода, че плиткото тясно езеро направо си беше една река, цялото се движеше и течеше напред :
Водопада отдалеч :
Надолу пограй голямата и буйна Спанополска :
отново в минзухарени полета, с нашият ласкав връх Спанополски :
Достигаме краят на старата ледникова долина, която се личи по огромните морени, довлечени от леда :
нови цъфтежи :
След поглед назад :
и напред, навсякъде харашо, ръсна ни един освежаващ дъжд :
и надолу в гората. Първоначално мислех да минем през Мозговица и Башлийската река, но после видях че сме изпуснали пътеката . И по-добре, че щяхме да окъснеем и да сме на тъмно в непозната местност. Тия южни долини + Пиринска Бистрица , + големият водопад под Попова, капа какво ли мазало ще е при пълноводие не ми се мисли... си ги заплювам да ги посетя точно по това време - лятото е жега, а и много животни излизат. Нямам нищо против кравите и овчарите, напротив - това си е традиционен поминък. Само казвам че краят на месец май - началото на юни е най-подходящото време за тези долини - няма жега, комари и мухи, няма фъшкии, а учудващо и на голяма височина има раззеленени полянки, на които може да се преспи. По - добре е и Пирин да си има присъствие, хора като овчарите с техните огромни кучета, които да владеят тази планина, така да се каже. Ако е пълна пустош, с това ширещо се беззаконие в България, кой знае какви джендъри и малоумници могат да се заселят там.
С малко лутане, нарихме същият път и по светло стигнахме до Попина лъка. Тъй като местността наоколо беше потискаща, направо отпраших към Банско - Демяница, който ни беше на ред... не очаквах да е толкова далече, навигацията показа 130 км, и то през нощщта през едни от най-трудните пътища в страната. Гориво, това онова....къде полунощ, заспахме утрепани от умора на Тодорова орница.
------------------------------------------------------------------------
Нова сутрин - нов късмет. Ранко, тръгваме пешачката по пътя , да се вижда реката по-добре.
Водопада е едно цяло, без ръкави :
Мостчето преди хижата още малко остава да тръгне с водата :
От хижа Демяница , по традиция изкачваме една неизвестна пътечка, която върви все покрай каскадата на Василашкият поток. Днес той е бруотално див и красив :
Провираме се под гиганти, жертви на стихиите :
Краят на каскадата:
След последният пад :
Рязка промяна - на Василашкият тихак сме :
На езерото, ни запръска дъждец. Дара , изведнъж легна и отказа да върви повече. Погледнах й лапите - от вчерашното гонене на кози по склалните урви на Дончови караули, се бяха подули целите, зачервени. Категорично отказа да ходи, с всякакви примамки. Сграбих я като яре , и няма как , надолу, казвам си днес ще почиваме ...
Върнахме се на Василашкият поток, и трябваше да го преминем, за да се върнем вече по обичайната пътека. Много вода.... На най-дълбоката част, Дара се уплаши и завъртя, както я носех, плоснахме се !!! Не очаквах да е толкова дълбоко, направо потапяне под глава стана, само требеше и един шнорхел да е пълно щастието. Дарчето изплува на една страна, аз на друга и се събрахме на брега.....Мокри до кокал, си казахме това ще е за тези дни, а и времето се поразвали. На всяко зло за добро, ще ни върви на вода ! Жвакайки весело се изнизахме десетина километра по пътя надолу покрай реката Демяница....
Следващата седмица бяхме възстановени и готови да продължим по другите долини вече с бивак-сак / по-точно бивак-скруч / , но лошата прогноза за бури ни отказа. Друг път...ще отидем отново на минзухарените полета...а в другото аз постоянно съм там ....
