С Дара по Средна Рила

      Да кажа нещо  за себе си...било е лятото на 2013 година. На седловината Кадиин гроб,  баща ми - силният бигъл Планинар, срещнал бъдещият ми стопанин Ангел. Планинар му се скарал, залаял го, както и аз винаги пазя своите стопани. Дошъл неговият стопанин. Станало дума за мен, а аз тогава съм била едня педя фърфалак. И след седмица, ме взеха моите любими стопани, и ме кръстиха Дара - щото съм била дар, който  планината Рила им е показала. Изглеждах много мило и невинно бигълче, което става от сън :

  

Но даже и толкова малко, бигъла си има хактерче, винаги ме хващаха в бели - ту ще разкъсам някой чаршаф

ту ще отмъкна за унищожаване нещо оставено без надзор

но много-много не ми придиряха, оставяха ме да дивея, нали имам вид на ангелче

Като пораснах малко и станах на 6 месеца, белите ми станаха по- големи. Ние, бигълите имаме няколко важни в живота си неща : 

Любовта ми към стопаните ми е голяма, но не и лигава. Устата ми винаги е затворена и не мирише. Не ми падат косми навсякъде, мириша си много хубаво и съм много подходяща за гушкане

Това са приятните неща. Но искате ли да живеете с мен, трябва да сте постоянно готови за непрекъснатите ми шеги. Не хапя хора, но любим номер ми е както срещна някой човек, изведнъж да лавна срещу него и да го стресна. Малка съм, но съм от най-гласовитите бигъли - на стопаните им писват ушите, като сме в колата. Лакомията ми е страшна, и затова все ме държат на диета. Още като бях на 6 месеца, се оплакаха на Ангел, че влизам постоянно в колибите на едни големи мъжки каракачанки, и им изяждам яденето. Той Ангел си е малко будала - мислише, че нахалос се хвърлям да гоня птиците в парка, докато не ме видя да свалям от въздуха една черна гарга, която замъкнах в едно дере и си я изядох. Не съм като градските кучета, които като чуят гърмежи скимтят и бягат  - аз се напервам, диво съм ловджийче, ако уловя нещо, то си е плячка, и го замъквам и заравям в храстите. Пуснат ли ме свобода, всичко може да се очаква - с едно другарче, се втурвахме в градината на пицария Виктория, с лай се хвърлях на някоя маса и отмъквах я пържола, я някоя пица - за секунди ставаше всичко, и изчезваме в гората с плячката. Но другарчето ми Арчибалд почина от топлинен удар, а огромният добряк ротвайлер Бруно, се премести и той някъде.

Другата ми страст е тичането. С лимоновият бигъл, каката ми Дара, такива гонения и финтове правехме, че десетки хора се събираха да ни гледат. Надбягвахме всички други кучета в парка, някои от големите породи са по-бързи на правите, но на финтовете сме царе. Лимоновата Дара дълго време ме надбягваше, но като пораснах на една година, станах много здраво и мускулесто, и измислих нова лудория - скачане във въздуха и блъскане с гърди, което ми стана коронен номер. Така другото куче залита и обърква посоката. Всичко е много добронамерено и само на игра, разбира се.
От баща ми съм прихванала, да не ме е страх от други кучета - дружелюбно съм,  тактично избягвам да се бия, но притиснат ли ме, скачам на бой до кръв. След няколко такива случая,  и все с големи кучета,  взеха да ме връзват при разходки. Станах силна и уверена като баща си:

 Винаги заставам пред всичко, което се доближава към стопаните ми, и го спирам. Но помня всички хора, които са разговаряли приятелски с тях, даже да е било само един път и преди години, на тях не ръмжа и ги поздравявам дружески.
 С мъжките кучета  лесно се оправям - те са и кавалери, даже и тези със стадата по планините - колко пъти подкарвам по баирите  и гоня цели стада овце и кози, мъжките каракачанки само махат с опашки, а овчарите се карат на стопанина Ангел...гранде разправия, голям майтап става...Гонех и крави, докато си намерих майстора - един бик пък мене ме гони сума ти време, оттогава кравите ги заобикалям с уважение.
Команди не прихващам, освен една - да сядам и заставам мирно. Стопаните ми разбраха, че разбирам и изпълнявам цели изречения: да отида еди-къде си, да тичам редом... Даже казани по различен начин, но разбирам веднага за какво се отнасят и ги изпълнявам с желание. Разбирам си всичко и много внимават какво говорят - зъби, лекарство, миене и др. такива думи са забранени, веднага офейквам и се скривам някъде. 
------------------------------------------------------------------------------------------------------------     Толкова за мен. Много обичам да излизам в планината, и ето ни една сутрин, тръгнахме по Радовичката река в Рила, да видим местата които са ни любими. Както Ангел миеше  круши на потока, аз много обичам и една круша да си хапна,  минаха едни работници, черпихме  ги по плод, те благодариха на английски.....малко странно. Тръгнахме нагоре по реката, около която върви нов разкопан път. Изкарахме така около километър, и изведнъж пътя свърши. Дойде ми на ума, че пътеката тръгва много по-нагоре по Илийна река, но тоя дебил - Ангел, ни изкара по реката нагоре. После си призна, че забравил къде се разклонява пътя, ама то вече след дъжд качулка... Добре, че беше сухо, но наклона е такъв, че често се свличахме  в горска прах надолу, и така изкачихме много трудно , някъде към 300 метра денивелация . Този преход обаче ни възнагради с гледка към три големи хищни птици - соколи или малки орлета, които седяха в триъгълник на 10 метра един от друг и се гледаха втренчено, не обръщайки внимание на нищо наоколо. Лошата светлина и гъстите клони, попречиха да се снимат. 

Както бяхме чистички, така се появихме като овъргаляни прашни горски трапери на същите тези работници, които срещнахме преди час-два долу, и които се бяха качили по бившата пътека. Естествено че ни помислиха за малко /или много/ луди, да изкачваме такъв баир, и заприказваха на влашки помежду си. Ангел  им вметна няколко лафа на техния език „Че фаче, домнуле”  "къте парале"  и др., те веднага решиха, че може да си говориме на румънски. „Мунка, мунка” / работа/ , казват. Били работници по някакъв воден проект, а пътеката е бивша, защото вече е изкопан широк 6 метра път, по който чак на 1700 м.н.в. се е изкачил огромен жълт булдозер от най-големите. Там този път се спуска към Радовичката река , и ние, както и планината Рила, си отдъхнахме че не са копали и нагоре....И по този проект и изкопи , пълно мълчание от зелените. 
Долината и гората на реката са много красиви, снимките ве са оцветявани допълнително, така си е естествено зелено: 

Неусетно гората преминава в меки високопланински поляни, без клеков пояс. 

При завоят , водещ към х. Македония, напуснахме пътеката и по живописният склон се запътихме към Мечи връх. Цветя, облаци цветя навсякъде сред зелената трева. 

Зеленината е измамна – сухо е като барут, тревата е изсъхнала в горния си край и ако не завали скоро, ще пожълтее. 

Доста е хлъзгава, както е изсъхнала.

Тази долина няма клеков пояс. Началото й даже не започва от Мечи връх, а от малко разклонение на върха. 

Нашата цел беше втората дива следледникова трогова долина, която започва от самият  Мечи връх, но отново заема малка част от него. 

Излязохме в началото й , в предвършието на Голям Мечи връх, където винаги по това време на годината има вода и пряспа, но.....нищо. Суша.

 По целият път тези дни в Рила, вода срещнахме само на едно място над езерният пояс , и както в Мраморният дял на Пирина, трябваше да търсим и разчитаме само на сняг.

  Носехме само 2 бутилчици за зареждане по 0,5 литра, разчитайки на видимите преспи и зеленината на Рила. А аз също пия вода, наравно с човек, та трябва и за мен. 

Мечи връх като че ли има 2 върха, свързани с високо било, като нямаме предвид малкия му събрат отсреща на х. Македония. 

Това е втората долина, след Радовичката, която тръгва от Мечи връх. Не се вижда на снимката, но скалистият ръб и слизането от него, са най-трудната част от пътя. 

Изкачихме се на гребена, който се спуска по средата между тези върхове, където е третата долина с големият стръмен циркус и запълненото му езеро, и успех.....пряспа ! 

Тия подвърхови пазви на върховете, моренни образувания на последните висящи ледници в Пирин и Рила, са ни любими за преминаване и лагеруване. В тях са най-красивите цветя и свежа трева, когато настъпи жаркото планинско лято. 

Освежихме се с прясна водица от потока след пряспата,

 и продължихме по стръмния склон 

на Мечи връх, където стигнахме и главното било на Средна Рила, преди Ангелов връх. Тук е била и последната битка на този голям българин, описан  от И. Вазов. 

Трудно ли е до там !? Аз водя, Ангел да му мисли. 

Водата свърши, но на самия Мечи връх имаше няколко преспички.

 О тях не тече вода, но напълнихме бутилчетата и докрая на странствуването ни из Средна Рила, докато стигнем езерата, бяхме все така – две глътки вода на мен, две глътки на Ангел, след час отново същото, до следващата пряспа. Вода от потоци нямаше. 
Излезе силен вятър, повървяхме още километър по главното било , докато намерихме една заветна тревна ниша на Ангелов връх. Такова място търсехме, което да гледа точно срещу Пирина. Кой ли беше по уморен......

Аз  се отдадох  на високопланинска игра, галопирайки по прекрасните полянки наоколо, търчах си километри по билото напред - назад: 

Като притъмня , мушнахме се в спалният чувал персон и половина, взет специално за мен, защото не мога да спя отвън или до Ангел, а само заедно гушнати в чувала. Ама хем да  спим заедно, хем да ми е широчко и хладно вътре. Пробвахме с тесен чувал, то ритам много   в просъница, докато аз не се оказвам в чувала, а Ангел само до колене в него. 
Нагледахме се на залеза на Пирин срещу нас, докато светлината и денят завършат, на това наше емблематично място - Ангел под едноименният му връх, а аз на мястото, където е решена щастливата ми  съдба... 

Още по тъмно, и  да напирам да излизам от чувала. С  шиле като мен, бързо трябва да се спи. Ние лагеруваме без да разпъваме палатка, много бързо и удобно е, а и парковата охрана и да ни види, нищо не може да каже - почиваме си, лежим. Пак тичам и гоня  мишките и лалугерите, а тук и много цветя имаме :

    През нощта беше излязъл силен вятър, но това не ми попречи да потърча пак на самостоятелна обиколка в здрачината на изгрева още веднъж по всички върхове от билото наоколо, както и да си поближа сладолед/сняг/ на Мечи връх. На спокойствие гледахме, как Слънцето запали Пирина......ей,Пиринеее! Дали ще се срещнем скоро..... 

    Подпалихме моторетките и качихме Ангелов връх, оттам Узуница и после на Кадиин гроб. И към Семково долините от билото, водещи към Динков дол и Карааланица, са много красиви. Някой път, пак бихме искали да я минем цялата Карааланица през Вапските езера, както Ристо е отбелязал, тия долини от Ропалица/какво красиво име!/ с каменният мост нататък са чудесни. 

    Вятърът, вече бурен, ни даде идеята, да не изкачваме Аладжа слаб по билото, а отново без пътека по една подвърхова челна морена от южната страна на върха. Така избегнахме брулещите пориви, а после постепенно този вятър се укроти. В тази пазва на Аладжата имаше големи преспи, но втвърдени през нощта, от тях добихме само малко снежец. Бутилките няма смисъл да се пълнят догоре със сняг, така съвсем няма да се стопи

Аз  пак вилнея и търся лалугери, не че нещо ще им направя, душа и ровя по дупките им.

Срещна ни туфа красиво цвете: 

Аладжа слаб, Черна поляна, Павлев връх са импозантна верига. Между тях на самото главно било има интересни следледникови образувания, наречени „караули”, които в се задържат големи преспи сняг, но не и тази година. 

От Павлев връх, изоставихме пътечката и по един широк улей от каменни блокове 

 достигнахме поляните на Синьото езеро, което вярно е много синьо, а водата му е студеничка. Водачът отново съм аз, разбира се: 

По този каменен склон и после улей, извит като дъга, слязохме. Друга година е винаги пълен догоре  със сняг по това време, сега е съвсем малко: 

Наличието на връх Мермера е създало най-красивите циркуси с езера, в този дял на планината.

 Чак там седнахме до голямото синьо на "демократична" почивка / в смисъл аз  взех всички налични  дрехи, от които Ангел ми направи чадърче  да се крия от слънцето. Тъй като сянка нямаше грам, а гърба ми е черен и много се напича. 

После легнахме и под клековете:

От Синьото езеро, отново се изкачихме на билото на планината след Кьоравица. 

Времето нещо се замъти изведнъж: 

Показаха се Рибните езера,

 и тук стана  беля.

 Надуших следа на диви кози, и изчезнах в посока х.Рибни езера. Много силен е ловният ми инстинкт, какво да го правиш...Колко пъти съм му казвала на Ангел : седиш и чакаш на същото място, на което сме се разделили. Да, но съм се увлякла, минали 1,2,3,4 часа..... Ангел отишъл да ме търси  към хижа Рибни езера, там никой не ме бил  виждал или чул. Туристи му казали, че са ме мярнали по улеите към Смрадливото езеро. Ангел се върнал  обратно към билото, вече по тъмно. Чак след 22 часа, някъде от високото откъм вр. Рилец, го усетих на километри в тъмното от върха и излаях, и след още ½ сахат светнаха отразени очите ми  от светлината на челника му... Следва винаги бурна среща, аз  превъзбудено, с всякакви нюанси на лай, квичене , хълцане обяснявам разпалена: 
- Ама не ми се карай, как бягаха тия кози! Те се хвърлят натам, аз ги пресрещам! Една се отдели , аз след нея! Така, още половин час, докато се успокоим и двамата... 
Останахме на билото над голямото Рибно езеро за лагеруване, като пропадна идеята, да спим до най-красивото рилско езеро.... 
Пак е добре да се върнем на Вазов , описал тези върхове и седловини с автентичните им имена. Мога и да бъркаме някое име при писането, защото са ни по памет, но ги преговорихме : Айгидик е Мечи връх, Голяма Кадийда сигурно е Узуница, а Черна поляна предполагаме е Карааланица. Караомерица, Чаушица, Джендема.....тези местности, за които Вазов говори, трябва сериозно човек да се зарови в старите писания... и показват колко превратна е историята на тази наша земя през вековете.

След тези мои Дарини вълнения, уморени сме заспали непробудно и чак в 7,30 ни събуди напеклото слънце. Едно се затишило времето по билото на Рила, ясно, топло ......убавиня! 

Тук до самия превал, срещнахме и единствения непресъхнал извор над езерната зона. 

Интересно е, че извира от мраморни скали. Всички върхове над Илийна се виждаха ясно, а и Пирин напомни отново че ме чака: 

Кое е най-красивото езеро в Рила, към което едва днес се запътихме? Въпреки че всички са красиви, най-на сърце ни е .... Сърцето, кое друго да е ?!

Това езеро е невероятно.

 Каменният полуостров е в контраст с меките му тревни брегове. Красив поток изтича от северният му ръкав, а южният е много топъл и подходящ за освежаване. Много цветя има до самият бряг и в околните поляни 

Аз  също се успокоих за разлика от предните дни, когато не се спирах на едно място, може би вчерашната нощна многокилометрова гонитба : краката ми бяха подути от скачанията по камъняка след дивите кози . Седнахме на сянка под скали. Тоя ден бях много отпаднала, та можеха да ме снимат. Иначе, не могат ме хвана в кадър, все си търча.

На отсрещният бряг, един-единствен и ненатрапчив, го има този каменен спомен от неизвестен турист ..... 

Като интелигентен антипод на нашарените с какви ли не безсмислици склонове на Вихрен и другаде. Две прости а толкова силни думи, навяващи много размисъл. Как да им отговориш, как да съчетаеш стремежа съм планината с този забързан живот, който все ти поставя неотложни препятствия към нея? 

Отговорът ни е .....ако това може да е отговор , една снимка от време оно на Ангел от  Газейското езеро с пряспата и върха Газей, с надпис на обратната страна : Където и да съм, във всеки момент аз съм тук.. 
Толкова е спокойна и хармонична тази местност около езерото Сърцето, обзе ни една 

.....мараня на времето, тежките мисли за стреса в нашето ежедневие, които не ни напускаха предните дни в Рила, тук ги забравихме......времето го изгубихме като понятие, когато погледнахме, то станало 16 часа. 

Предварително бяхме решили да слезем по Мермерският поток към Илийна река, след кошмарни борби с клека под  Синьото от други години. 

Няма пътека, но по поляните много равномерно , заобикаляйки туфи клек, се спускаме неусетно до стръмен бряг на потока. Някога според Вазов пътят е бил оживен, и спазвайки правилото, че никога тези стари пътеки не са се завирали близо до реката, търсихме малко по-нагоре, и бързо се намериха следите от този път, който все още личи в клека.

Тук обаче е паднал пресен  голям каменопад и след хубав оглед, решихме да го използуваме целият за слизане. Скалите са мраморни, в много нюанси – има и зелени.В краят му се виждаже още от високото малка стена от клек, около 30 метра. Оказа се, че нящо е минавало оттам и е трошило клека. Огромни зеленясали барабонки, неприличащи на други изпражнения, подсказваха кикво ша й туй нящо...Втора стена от клек, този път няма прошка - Ангел ме взе на ръце, с краката  навеждаше  клони,после стъпка върху тях и отново същото. Добре че беше само 20 метра. 

След това се излиза на красив ручей. 

От него надолу се виждаха следи от преминавания на крави, които пасяха километър надолу.

От деривацията на Мермерският поток, където достигнахме за 1.45 часа от езерото Сърцето, предпочетохме да вървим по земният път над деривацията обратно до потокът от Синьото езеро, където е най-високата база на водното стопанство. 

Оттам все покрай Илийна река, пътят ни изведе обратно до Радовичка река. 

Не ни трябваха  лифтове, шумотевици  и хижи, това си е  нашата, истинска  Рила.